Апартаментът се намираше на шестия етаж в новопостроения блок. Нямаше балкони, само на кухненската врата имаше малък балкон, колкото да се каже, че апартаментът има балкон, наистина с красив кован парапет, но дълбок само една стъпка. Явно архитектът беше карал стажа си в Барселона. Ставаше единствено за това да отвориш кухненската врата, да се облегнеш на парапета и да изпушиш една цигара. Мариана така и правеше, когато сутрин мама и тате отиваха на работа, а Явор на училище. Мариана беше втора смяна.
Когато взеха котето, всички много му се радваха, и майката, и таткото, и десетгодишният Явор, и четиринайсетгодишната Мариана, която тази година отиде да учи в скъпия лицей. Събираха се край котето вечер, след напрегнатия ден, като край весело пламъче. Най-добрата приятелка на майката беше психотерапевтка, която каза, че за децата в семейството е полезно да има домашен любимец. Котето растеше и дивееше, но за беда не се научи да ходи в котешката тоалетна в банята. То, кой знае защо, обичаше да върши тази работа в коридора върху обувките на Мариана.
Един ден кифлата Надя от нейния клас изведнъж я попита:
– Абе ти на какво миришеш?
Дойде лятото, дойде ваканцията и семейството замина на море. Чак когато спряха с колата да хапнат на „Хепито” преди Пловдив, Мариана се сети, че беше изнесла сутринта котето на балкона и беше затворила вратата. Бяха му сипали достатъчно храна и вода в кухнята за цялата седмица, но за да го накаже, че отново й беше напикало любимите еспадрили с цветчетата, Мариана го изнесе на балкона сутринта, преди да тръгнат, затвори балконската врата и го забрави там.
Мариана реши да не казва, защото ако беше казала, трябваше да се върнат и щяха да пропуснат плажа следобед. А тя толкова искаше да почернее, да стане какаова. Реши, че за една седмица на котето нищо няма да му стане.
Сутрин слънцето пече право в балкончето. В единия ъгъл има забравена саксия с изсъхнал кактус. Котето разглежда с интерес света долу, надвесва се през железните пръчки на парапета. Понякога край него прехвърчат със силно жужене златни бръмбари. То посяга да ги хване. Сетне започва да дъвче кактуса.
Мдааа… интересен характер, тази Мариана…
Щом дори кактуса е изсъхнал, лошо му се пише на животинчето.
Котето на балкона – съвършен край. Като затворена в кристал миниатюрна картина. Ето с какво върви при мен – ние човеците си въобразяваме какво ли не за себе си, но същността ни е малко животинче. Не разумява нищо, виси над пропаст, посяга инстинктивно към златните бръмбари и дъвче каквото му оставят. Винаги нещо друго е по-важно от него, обаче ние важните ще изчезнем, а пламъчето ще остане или по-точно би останало, ако не угасне. Казват, че за разлика от нас, то има чудни способности, ако се отгледа: може да лекува, може да се превърне в лъв или дори в истински човек. Казват още, че смъртността при същностите на двуногите от невежество и безгрижие е висока. Същностите растат като се хранят, например, с такива разкази.