3
4931

Съвсем кратък разказ

DEnev

Апартаментът се намираше на шестия етаж в новопостроения блок. Нямаше балкони, само на кухненската врата имаше малък балкон, колкото да се каже, че апартаментът има балкон, наистина с красив кован парапет, но дълбок само една стъпка. Явно архитектът беше карал стажа си в Барселона. Ставаше единствено за това да отвориш кухненската врата, да се облегнеш на парапета и да изпушиш една цигара. Мариана така и правеше, когато сутрин мама и тате отиваха на работа, а Явор на училище. Мариана беше втора смяна.

Когато взеха котето, всички много му се радваха, и майката, и таткото, и десетгодишният Явор, и четиринайсетгодишната Мариана, която тази година отиде да учи в скъпия лицей. Събираха се край котето вечер, след напрегнатия ден, като край весело пламъче. Най-добрата приятелка на майката беше психотерапевтка, която каза, че за децата в семейството е полезно да има домашен любимец. Котето растеше и дивееше, но за беда не се научи да ходи в котешката тоалетна в банята. То, кой знае защо, обичаше да върши тази работа в коридора върху обувките на Мариана.

Един ден кифлата Надя от нейния клас изведнъж я попита:

– Абе ти на какво миришеш?

Дойде лятото, дойде ваканцията и семейството замина на море. Чак когато спряха с колата да хапнат на „Хепито” преди Пловдив, Мариана се сети, че беше изнесла сутринта котето на балкона и беше затворила вратата. Бяха му сипали достатъчно храна и вода в кухнята за цялата седмица, но за да го накаже, че отново й беше напикало любимите еспадрили с цветчетата, Мариана го изнесе на балкона сутринта, преди да тръгнат, затвори балконската врата и го забрави там.

Мариана реши да не казва, защото ако беше казала, трябваше да се върнат и щяха да пропуснат плажа следобед. А тя толкова искаше да почернее, да стане какаова. Реши, че за една седмица на котето нищо няма да му стане.

Сутрин слънцето пече право в балкончето. В единия ъгъл има забравена саксия с изсъхнал кактус. Котето разглежда с интерес света долу, надвесва се през железните пръчки на парапета. Понякога край него прехвърчат със силно жужене златни бръмбари. То посяга да ги хване. Сетне започва да дъвче кактуса.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияС носталгия и за да помним
Следваща статияБележки върху една изложба

3 КОМЕНТАРИ

  1. Щом дори кактуса е изсъхнал, лошо му се пише на животинчето.
    Котето на балкона – съвършен край. Като затворена в кристал миниатюрна картина. Ето с какво върви при мен – ние човеците си въобразяваме какво ли не за себе си, но същността ни е малко животинче. Не разумява нищо, виси над пропаст, посяга инстинктивно към златните бръмбари и дъвче каквото му оставят. Винаги нещо друго е по-важно от него, обаче ние важните ще изчезнем, а пламъчето ще остане или по-точно би останало, ако не угасне. Казват, че за разлика от нас, то има чудни способности, ако се отгледа: може да лекува, може да се превърне в лъв или дори в истински човек. Казват още, че смъртността при същностите на двуногите от невежество и безгрижие е висока. Същностите растат като се хранят, например, с такива разкази.