0
1822

Съдбата на дясното (2)

боряна димитрова
Боряна Димитрова

Кризата в дясно се корени в сбърканото социално развитие

 

Със социолога Боряна Димитрова разговаря Димитрина Чернева

Как изглежда дясното политическо пространство в България след кризата в СДС, кои са реалните субекти там?

Официализирането на фактическия край на СДС с изключването на бившия председател Мартин Димитров и на депутати от парламентарната група на Синята коалиция е само кулминация на продължителна криза не просто в партията, а в обществените механизми, които правят възможно съществуването на нормално дясно. Затова мисля, че ще сгрешим, ако гледаме само върха на айсберга – политическите партии, персоните и възможните комбинации между тях, без да видим на какво те се крепят. Въпреки всички неизбежни във времето модификации, като обща логика нормалното дясно се крепи на три кита – конкуренция, гарантирана от закона и съдебната система; лична отговорност, основана на предприемчивост и поемане на риск; изповядване на ценностите на свободата на личността и словото, меритокрацията, минимализиране на ролята на държавата в живота на индивида. Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че съществуват десетки емпирични примери, че икономическата и социална среда в България през последните години е доказателство за  последователно отричане на тези принципи. Огромна част от бизнеса и предприемачеството е зависима от монополите и обществените поръчки; нито законът, нито съдебната система могат да гарантират равнопоставеност, честно състезание и защита; личната отговорност и поемането на риск са изместени от гравитацията към властовите орбити; меритокрацията е подменена даже не от политическа, а от лична, клиентелна лоялност. При такива управленски принципи потенциалните десни избиратели постепенно се преориентират към вот за партии, които открито проповядват и улесняват адаптирането към този модел. Морални реакции срещу него възникват, но в условията на една своеобразна политическа шизофрения – мнозина отричат модела, от който също мнозина се възползват. Така че, ако обобщя, кризата на реалните субекти в дясно се корени в сбърканото социално развитие. То дава шанс на клиентелното, зависимо „дясно“, а не на автономното и отговорно дясно. Консистентно дясно поведение в тази ниша имат единствено немногобройните избиратели на ДСБ. Останалите са в неустойчиво агрегатно състояние.

Какво е бъдещето на т. нар. стара десница? Имат ли шанс СДС и ДСБ да влязат в следващия парламент?

Влизането в парламента е далеч по-малко предизвикателство от формирането на стабилно и способно да задава хода на обществения живот дясно. То зависи в по-голяма степен от политическата технология, конюнктурата и състоянието на конкурентните партии, отколкото от продължителния процес на реална реанимация. При наличието на силни лидери и по-голямо парламентарно влияние обаче, самото това присъствие би могло да предизвика съживяване – нещо, което за разочарование на мнозина не се случи в настоящия мандат. В момента и СДС, и ДСБ се намират в най-ниската точка на подкрепата от създаването си, но имат различна динамика. Изследванията, както политическата конюнктура и състоянието на конкурентните партии дават по-големи шансове изборната бариера да прескочи ДСБ, отколкото СДС на Е. Кабаиванов. Нарастването на критичните настроения към ГЕРБ от страна на бизнеса, висшистите и интелигенцията засилва позицията на ДСБ в традиционно подкрепящите го градски центрове, без обаче да разширява влиянието му в по-малките населени места. След разрива СДС е в низходящ тренд – той губи избиратели в четири посоки – ДСБ, България на гражданите, ГЕРБ, негласуващи. Без сериозна промяна, или форсирана подкрепа, влизането му е под въпрос.

Твърдите, че инженерният полуразпад при десницата е довел до „състояние, от което не може да се роди нищо друго, освен някаква форма на синтез“. Реалистично ли е създаването на здрава десница преди парламентарните избори и каква е възможната „форма на синтез“?

Разбирането ми е, че създаването на стабилна десница е въпрос на първо място на промяна на модела на икономическо и социално развитие. Доколкото това не е възможно в периода до изборите, не е реалистичен и неочакван подем в този период. От друга страна, инженерният партиен разпад е по-голям от електоралния. Проучванията сочат, че има много повече хора, изповядващи десни ценности, принципи и  отношение към обществото и държавата, отколкото е подкрепата за партиите от старата десница. В този смисъл казвам, че оттук нататък няма какво по-лошо да се случи. Има достатъчно избиратели, които търсят своето представителство и точно те задават теоретичния шанс за тази начална форма на синтез. Преди изборите подобни нормални десни ядра могат да се обособят и в доскорошната Синя коалиция, и в България на гражданите, и в ГЕРБ. След изборите процесът ще зависи силно от зрелостта на политическото лидерство, но има достатъчно предпоставки да се обособят две ядра – една популистки конюнктурна, вероятно про-олигархична десница и една нормална, по-близка до ценностните на либералната демокрация десница на дребния и среден бизнес, на добре образованата средна класа.

Дясна партия ли е ГЕРБ, кои политики на управляващата партия бихте определила като десни?

В смисъла, за който говорих преди малко – като моделираща клиентелното дясно, ГЕРБ като цяло е някакъв модус на дясна партия. Тя обаче е съставена от твърде разнороден конгломерат. Сред поддръжниците й има отчетлива политическа клиентела; има антикомунисти, които въпреки всички критики срещу ГЕРБ, виждат в нея единствената спирачка на БСП; има и лични симпатизанти на Борисов като олицетворение на „силната и справедлива ръка”. Точно защото успява да удържа тези три „десни” етикета, ГЕРБ, който като партия няма общи ценности и идентичност, много по-трудно ерозира, отколкото „центристкото” НДСВ, например. Виждам, че много популярни анализи заемат по-лесната критична и по-притегателна протестна поза „ГЕРБ не е никаква дясна партия”. Това означава обаче да подценим спецификата на десния хибрид ГЕРБ – а именно, съчетанието от отделно взети, насложили се в различни периоди на прехода измерения на дясното. Точно защото нито едно от тях не успя да се развие и наложи в пълнота, ГЕРБ лесно и подръчно ги опакова в общ бриколажен продукт – десен по етикет, йерархично и партийно контролиран, а не правово регулиран по съдържание.

Какво е обяснението ви за увеличаващия се брой на небезуспешните опити за реабилитация на комунистическия режим, за т.нар. „нормализиращ дискурс“ и носталгията по „силната ръка“ и тоталитарните практики?

В интерес на истината, опитите, по-директно манифестни, или по-интелектуално завоалирани за реабилитация на комунистическия режим не са спирали в нито един момент от 20-годишния преход. Две основни предпоставки виждам за това. От една страна, в България така и не се случи значим обществен дебат за същността на този режим, няма категорично осъждаща го държавна, институционална позиция. През лятото пътувах до Литва, Латвия и Естония – на голяма част от държавните институции, включително Министерство на правосъдието, има възпоменателни надписи или плочи за жертвите на този режим, които напомнят за тях на всеки минаващ и същевременно изразяват отношението на институциите. У нас този проблем съзнателно се маргинализира, изместен от непроблематизиращи същността, а създаващи лични легенди битови разкази. От друга страна, и това е тенденция, която набира сили през последните години, мрежата на университетската, академична, идеологическа апологетика не просто не губи сили и територия, а доста устойчиво се възпроизвежда и разширява. В България лявото съществува чрез поредица от мрежи, които взаимно се допълват – енергийна мрежа, проруска мрежа, битово-носталгична, интелектуално-академична. Паралелното им действие създава поредица от различни легитимности на комунистическия режим, които трябва да признаем, са много по-устойчиви от опитите за дясното им демитолигизиране. Както и на партийно равнище, дясното в сферата на идеите и академичната наука си остава разпокъсано, често презрително-самотно воюващо помежду си, отстрелвано поединично и със сигурност не произвежда синергийния ефект на левите мрежи. Левицата се чувства общност, десницата – не, затова и опитите за реабилитация, актуализиращи общността, успешно се множат.

Резултатите от изследванията ви в края на миналата година показваха, че Меглена Кунева е в топ 5 на най-популярните български политици. Днес социолозите отчитат спад на одобрението към „България на гражданите“. Ще успее ли Кунева да се наложи като новия тип лидер и може ли профилът на партията й да бъде дефиниран като десен?

Нека най-напред да припомня кои лица влизат в така наречените топ пет на най-популярните български политици – президентът Плевнелиев, премиерът Борисов, еврокомисарят Кристалина Георгиева, лидерът на ДБГ Меглена Кунева, строителният министър Лиляна Павлова. Както виждате, доста пъстра агломерация от личности, които черпят популярността си от различни фактори – институционални, експертни, външни – което не ги прави автоматично силни политици, в смисъл, способни да генерират доверие и да печелят електорална подкрепа. В тази петица единствено Борисов е доказал способността си да произвежда политически кливиджи (разделения) и да трупа лична подкрепа. Меглена Кунева на два пъти – на евроизборите и на президентските избори – тества тази си роля, справи се сравнително успешно и спечелената подкрепа, макар и на по-ниско равнище, се пренася и върху създадената от нея партия. Движение „България на гражданите“ е твърде млада партия, тепърва хората научават името й, идентифицират позициите й,  формират мнението си за нея, за да се говори, че има ръст или спад, това не е сериозно. Флуктуациите при тази партия са резултат от особеностите на типа избиратели, които формират нейния потенциален електорат – центристи, без строга идеологическа определеност и център-дясно, разочаровани от ГЕРБ, симпатизирали на символиризирания от Плевнелиев образ на партията, който понастоящем губи позиции. Освен ако непосредствено преди изборите не настъпи рязка поляризация, ДБГ има много високи шансове за парламентарно представителство. Дали партията ще се оформи като дясна и дали Меглена Кунева ще се наложи като нов тип лидер обаче, ще зависи в много голяма степен от политическото поведение на тази партия в бъдещото парламентарно пространство, от умението й да участва в синтеза на дясното, без който нито една от партиите в този спектър няма да бъде успешна.

Боряна Димитрова е родена през 1961 г. в София. Завършила е френската езикова гимназия „Антоан дьо Ламартин“ и социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирала е политически и електорални изследвания във Франция. Управляващ партньор на социологическата агенция „Алфа Рисърч“.

Още по темата:
Цветозар Томов, Кунева, Костов и Мартин Димитров привличат едни и същи избиратели