0
1466

Съдебните заседатели на Пламен Марков

„12-те гневни“, фотограф Мария Цветкова

В постановките на Пламен Марков „Нощта на 16-и януари“ и „12-те гневни“ процесът е рамка за сблъсъка на етически, социални, политически и житейски възгледи.

Дали егото наистина е изворът на човешкия прогрес? Възможно ли е индивидът да стои над морала на безличната маса? Има ли шанс едно осемнайсетгодишно момче, което уликите и свидетелите обвиняват в отцеубийство, да бъде признато от съдебните заседатели за невинно?

Постановките на Пламен Марков „Нощта на 16-и януари“ (театър „София“) и „12-те гневни“ (театър „Възраждане“) не само ще ви накарат да търсите отговори на тези въпроси. Спектакълът в театър „София“ дори ще ви призове на сцената като съдебен заседател, за да предрешите с гласа си окончателната присъда.

Режисьорът се е спрял на две пиеси от жанра съдебна драма с динамичен и напрегнат, почти криминален сюжет и резки обрати. Действието се развива в съдебната зала, процесите са за убийство и целта им е да се установи извършителят, а вината му да бъде категорично доказана. Делото се води според англосаксонската правна система, където основна роля имат 12-те съдебни заседатели, избрани сред редовите граждани на произволен принцип. Задачата на съдията е просто да облече в юридическа форма тяхното решение.

Интригата обаче и в двата случая е само рамка за колизията на етически, социални, политически и житейски възгледи.

„Нощта на 16-и януари“, фотограф Симон Варсано

„Нощта на 16-и януари“ (1934 г.) е първата пиеса на Айн Ранд. Американската писателка, авторка на философски есета, пиеси и сценарии е вплела в нея идеи, които по-късно ще доразвие в творчеството си (включително в романите „Изворът“, „Атлас изправи рамене“, „Химн“ и публицистичния труд „За новия интелектуалец“). Най-силната страна на Ранд като автор е, че идеите ѝ са облечени в завладяващи сюжети и са представени чрез харизматични персонажи със силен характер и ярка индивидуалност. Това е в сила и за „Нощта на 16-и януари“, вдъхновена от действителен случай – смъртта на „краля на кибрита“ Ивар Крюгер. Действието се развива изцяло в съдебната зала, а на подсъдимата скамейка е Карън Андре (Дария Симеонова), секретарка и любовница на гениален, но деспотичен и аморален магнат, за чиято смърт е обвинена. Процесът трябва да установи дали той сам се е хвърлил от своя пентхаус, или някой му е помогнал да скочи.

Макар пиесата да е писана години преди Ранд да артикулира идеите си за свободната воля на индивида и рационалния егоизъм, основните персонажи в нея са личности, които действат съгласно собствената си преценка, без да се съобразяват с мнението и нагласите на обществото. Те са дръзки егоисти, които неотклонно преследват облаги и удоволствия единствено за лична изгода. Всъщност именно това е истинският сблъсък в „Нощта на 16-и януари“ – между индивида и безличната маса; между егоизма и собствения рационален интерес, от една страна, и конформизма на обществото, от друга. Кое ще надделее се определя от дванайсетте съдебни заседатели на сцената. Те (по автор) се избират на произволен принцип от зрителите в залата преди всяко представление. В постановката на Пламен Марков „съдебните заседатели“ участват активно по време на целия процес, като оценяват достоверността на всяко свидетелско показание с натискането на червена или зелена лампичка. Тая по-особена театрална тръпка – да те извадят от анонимността на тъмния салон и да те направят пряк участник в действието – се предава и на останалата част от публиката и определено работи в полза на спектакъла. А чрез крайната присъда „заседателите“ несъзнателно подсказват какви са и те самите – силни индивиди или безлична маса.

Точната разкадровка и съвършено изчисленото темпо на спектакъла му придават елегантността на швейцарски часовников механизъм. Въпреки че Пламен Марков и сценографката Мира Каланова са действали в рамките на строго зададени от автора и текста параметри, и двамата са успели да наложат и своя отпечатък. Режисьорът – чрез сполучливия кастинг и умелото разиграване на съспенса и комичното в ситуациите. В изпълнението на актьорите (сред които Пламен Манасиев, Лилия Маравиля, Михаил Милчев, Ивайло Герасков) най-яркият паралел е между Дария Симеонова (студена и дистанцирана, жена с тайни, чиято ледена фасада обаче на моменти се пропуква) и Петя Силянова (ярко комична в ролята на тесногръдата икономка Магда Свенсон). Благодарение на огромния екран публиката има възможност да следи отблизо дори беглите и неуловими реакции в изражението на свидетелите по делото, отгатвайки доколко са искрени в показанията си.

След „Къщата на гнева“ „12-те гневни“ е другият спектакъл на театър „Възраждане“, който се откроява с великолепната екипна игра на актьорите. Постановката на Пламен Марков за пореден път доказва, че в малката зала на Столичната библиотека от три сезона насам кипи една особена театрална енергия, която изкристализира в поредица силни спектакли.

Камерното пространство, където всичко се разиграва буквално на педя от зрителите, въвлича и публиката в атмосферата на задушното помещение под покрива на съдебната палата. Там в най-горещия ден от годината са затворени дванайсет съдебни заседатели. Те трябва да стигнат до решение дали осемнайсетгодишният подсъдим действително е убил баща си, или съществуват основателни съмнения за това. За вината на момчето категорично свидетелстват както уликите, така и показанията на двама свидетели. Всичко изглежда предрешено. При първото гласуване обаче се оказва, че гласовете „виновен“ са 11 срещу 1. А решението трябва да бъде взето единодушно.

„12-те гневни“, фотограф Мария Цветкова

Пиесата на Реджиналд Роуз „Дванайсет разгневени мъже“ отдавна е класика с не една филмова интерпретация – от култовата лента на Сидни Лъмет през 1957 г. до „12“ на Никита Михалков (2007). Горчивият извод е, че и днес расовите, социалните, политическите и семейните конфликти, представени в нея, все още са в сила. На Пламен Марков не се е налагало драстично да се намесва в текста, за да ни сблъска челно със собствените ни, признати или непризнати, предразсъдъци към хората от гетото, към различните изобщо. Колкото и да сме толерантни иначе, пак неволно настръхваме, когато някой от „ония“ се озове близо до нас на опашката или в градския транспорт. Колкото и да се бием в гърдите каква гостоприемна нация сме, пак цели селища начело с кмета отказват да приемат бежанци. Колкото и цивилизовани да се водим като общество, пак мачовщината е повсеместна. Към такива нелицеприятни заключения ни навежда най-новият спектакъл на „Възраждане“.

Съвършената режисьорска партитура на Пламен Марков създава кинодинамика на спектакъла. Двамата със сценографката Мира Каланова не само са овладели клаустрофобичното пространство и необичайно големия брой артисти на сцената (общо 14), но са успели да създадат максимално реалистична атмосфера. От гукането на гълъбите под покрива, през примигващата светлина зад „прозореца“, наподобяваща далечните светкавици на наближаваща буря, до часовника, който показва реално сценично време. Но онова, което най-силно „засмуква“ зрителя във водовъртежа на този спектакъл, са актьорите.

По пиеса персонажите са без имена, само с пореден номер на съдебен заседател, който са изтеглили при жребия. (В интерпретацията на Пламен Марков дванайсетте – логично за времето ни – не са само мъже, оттам идва и промяната в заглавието.) С течение на действието всеки от тях волно или неволно вмята по някоя подробност за семейното си положение, за професията, за социалния статус, политическите възгледи или житейски пристрастия. Тръгвайки от тези щипки информация, актьорите е трябвало да „донапишат“ биографията на своя персонаж, за да изградят характер от плът и кръв. Героинята на Жана Рашева (№ 11) е имигрантка мюсюлманка (подсказано единствено от забулената с кърпа глава), очевидно образована жена с широк мироглед, но това не променя високомерното, почти гнусливо и често агресивно отношение на околните. Персонажът на Христо Мутафчиев (№2) е деспотичен баща, чийто син е избягал от дома след сбиване между двамата. Сега чрез безмилостното си отношение към подсъдимия бащата опитва да отмъсти на цялото поколение непокорни синове. Георги Златарев (№4) е праволинеен тип, който се придържа сляпо към буквата на закона и привидната очевидност на уличаващите момчето обстоятелства. Ивайло Драгиев (№10) е в ролята на собственик на автоморга, който цял живот има вземане-даване с хората от гетото и това подклажда яростната му и непримирима омраза към тях. Героят на Свежен Младенов (№8) – издигнал се в професията архитект, личи си по сдържаните маниери, интелигентния и овладян изказ, елегантните обувки – за два часа ще преобърне гласуването и възгледите на останалите. Стефан Мавродиев (№9), натрупал житейски опит и мъдрост човек, ще е първият, който ще го подкрепи.

„12-те гневни“, фотограф Мария Цветкова

Всеки от актьорите е попил своя персонаж, претопил се е в него. До степен, че когато едно от листчетата за тайното гласуване пада на пода (очевидно случайно, не по режисура), Ивайло Драгиев само го показва, но не се навежда да го подаде на №1 (Ивет Радулова), въпреки че тя е жена. Защото това изобщо не е в характера на неговия персонаж.

В спектакъла на Пламен Марков образите вече не са разделени отчетливо на черни и бели, на лоши и добри, както е по пиеса. Това са съвсем реални хора със своите болки, съмнения, недостатъци и пристрастия. А на финала остава едно основателно съмнение дали №8 само по безкористни подбуди е преобърнал вота, или така изкупва стар свой грях.

Една мисъл на Айн Ранд великолепно обобщава голямата тема и в двата спектакъла на Пламен Марков: „Хората не искат да мислят. И колкото повече закъсват, толкова по-малко искат да мислят. Инстинктивно чувстват, че трябва да го правят и това ги кара да се чувстват виновни. Така че ще благословят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят.“