1
4786

Съдът на пробудената съвест

Какво е Страшният съд?

Защо е страшен?

Как може нещо страшно да се съвмести с Божията милост? Ако детето на един баща е прекалено непослушно и палаво, бащата ще се отвърне ли от него?

Да направим опит да си отговорим на тези въпроси, защото изправянето пред Страшния съд е неизбежно. Може да е така, може и да е съвсем различно, но ето накъде водят моите мисли.

Страшният съд е необходим. Вселената е сътворена в хармония и е подчинена на закони, които не допускат хаос и безредие. Затова я наричаме космос, което означава устройство, уредба, порядък, ред. От друга страна в света цари безредие, то е предизвикано от самите нас. Ние внасяме безредие във всичко, до което се докоснем, защото всеки от нас се стреми да налага своя ред. Затова е необходимо да има краен арбитър, да бъде възстановен изначалният творчески ред. Необходим е справедлив последен съд. Последен съд, последно решение е названието, което се използва в почти всички европейски езици. Последният съд е необходим, за да възстанови изначалния ред и крайната правда.

Христос много пъти говори за Страшния съд и много пъти казва, че „там ще бъде плач и скърцане със зъби“, но това ще бъде участ само за онези, които ще бъдат изхвърлени във „външната тъмнина“. А нали нашата цел, нашият стремеж е да не бъдем изхвърлени, а да бъдем поставени до Бога, да бъдем поканени в Царството. Когато описва процедурата на съда Христос ясно казва по какъв признак „ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози“ – това е любовта, вярата, милосърдието, добротворството, това са добродетелите, които утвърждават реда и хармонията.

Но кой може да каже за себе си, че е удовлетворил всички добродетели и е изпълнил Божията воля? Нещо повече – ако някой има такова самочувствие, то такъв човек е бог сам на себе си.

Точно обратното – всеки разумен и съвестен човек вижда себе си като недостоен и поради това вижда страшния съд като мястото, където непременно ще бъде осъден, ще си каже може би – тук беззаконията и неправдите ми останаха невидими, скрити, успях някак да се промъкна между капките, но там такива промъквания и хитрини ще бъдат невъзможни, там всичко ще се вижда, всичко ще е явно. Ето защо последният съд става страшен.

Но ако, изправен пред Страшния съд, човек не осъзнае своята вина, то какъв е смисълът от него? Нима неговата цел е отмъщение и може ли чрез отмъщение да се възстанови изначалния порядък?

Затова мисля, че принципът, на който се основава Страшния съд, е може би самоосъзнаването и самоосъждането. Този принцип действа и в нашия свят, но не винаги и не при всички. Едни хора имат будна съвест и се самоосъждат, когато извършат зло. Всъщност всяко покаяние е самоосъждане. При покаянието се случва именно това – ние осъзнаваме злото, което сме извършили и се самоосъждаме, срамуваме се, страдаме, задето сме причинили някому болка.

Но не винаги нашата съвест е чиста, не винаги  е будна, не винаги изобличава греховете ни. Понякога тя задрямва и не разпознава злото, самолюбието ни заслепява, често се оправдаваме, че никой не е безгрешен и това оправдание измества покаянието. Упованието на Божията милост ни кара да забравяме за Божията справедливост. Съществуват и тежки поражения на съвестта, наречени „жигосана съвест“. Много са причините, които правят нашите души почва за плевели, които остават непочистени. А Бог не е създал света за плевели. Страшният съд е проява на Божията милост, която очиства плевелите. Чрез Страшният съд Бог няма за цел да ни причини зло, а точно обратното – да ни очисти от злото.

Ето как си представям, че ще стане това: на Страшния съд ще се отвори сетиво, с което да разпознаем злото, за което сме били слепи, когато сме го вършили. Ще е продължение на онова сетиво, което ни кара да се извиним, когато оскърбим някого, което ни подтиква да поискаме прошка, когато сме нанесли обида. Страшният съд се случва и тук, и сега, но не се случва винаги. Остава зло, което не сме забелязали, за което не сме поискали прошка, за което не сме пролели сълзи, за което сме търсили оправдание. Страшният съд ще отвори очите ни, за да видим всичко това, което не сме забелязали и осъзнали. Тогава ще плачем, защото ще видим злините, които сме причинили на нашите близки, приятели, врагове, на хората около нас, на света и на Бога. Струва ми се, че тъкмо това ще бъде онзи горък плач и скърцане със зъби. Ще ни измъчва не Бог, а нашата собствена събудена съвест. Ще ни измъчва нашето собствено зло. Тук страдаме от злото, което ни причиняват други, а за злото, което ние причиняваме на другите, често сме слепи и безчувствени. Когато Божият съд отвори очите ни, ще усетим и нашето собствено зло и то ще причини на нас самите същите страдания, които е причинявало на другите. Ще бъде очистващо страдание. Чрез него ще отхвърлим злото. Така го е усетил още преди хилядолетия Псалмопевецът и така го е предал в преливащите от милост стихове на Псалом 102: „Той се не гневи докрай, нито се вечно сърди. Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове: защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония.“

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЛирическите пулсации на Стефан Гечев
Следваща статияКнигата, която не написах

1 коментар

  1. какво е страшния съд? Пред Просвещенска митология.
    Защо е страшен? Защото смисъла на християнството е… възмездието… В стария завет богът е като мутра. Ще те пазя ако…. Ще ти дам ако…В новия завет богът е като мутра от 21 век. Някъде е. никой не го вижда и прави лошото с посредници. И твърди че ни обича. Т.Е. ние твърдим така. Страшния съд е заплаха и възможност. Заплаха „ако не… ще стане лошо“. при това вечно. А възможността е душата да си намери ново тяло. Как ще стане това? Ами притежателите на красиви тела трудно се въздържат от изкушенията и обикновено ги практикуват да припадък, в разрез с предписанията. Когато си отидат душите им няма да са в рая. Когато дойде страшния съд те няма да имат шанс за присъединяването към божието царство с телета си. Те ще останат вакантни. И значи други души могат да ги задигнат… Мисля че ще е справедливо. В божето царство всички ще са хубави а красавците на този свят ще са си получили рая. Щото никой не знае какво ще е божето царство.
    Мисля че авторката не е хванала посланието на Страшния съд. Опитала се е да хуманизира християнството. Никой не е успявал до сега Интелектуално християнството в оксидента свършва с Ницше а у нас с Ботев. И вече век и половина не можем да се отървем от тялото божие…