0
720

Съединението, видяно от един русофил

Danail_Yurukov09

На 3 септември пристигна известие, че капитан Паница, който беше на служба в Княжеството и беше дошъл уж в отпуск в град Чирпан при роднините си, събрал няколко четници, излязъл в някаква кория и провъзгласил Съединението. Околийският началник проводил стражари против тях. Станало сбиване, в което били убити няколко души.

В Панагюрище и Голямо Конаре все по това време младежи, начело с Чардафона, ходели по улиците и викали: „Да живее Съединението!” В Пазарджик отишъл Захари Стоянов и вече явно проповядвал непокорство на властта. Той бил арестуван, но няколко души опълченци отишли и насила го освободили от затвора. На 4 септември неколцина съединисти, членове на Постоянния комитет, отиваме при Начева да го питаме: „Верни ли са известията, които слушаме, и какви мерки са взети против смутителите на реда?” Той, с хладнокръвието на самоуверен чиновник, ни отговори, че „са верни, но положението не било трагично”. В Чирпан било всичко тихо и мирно, а в Голямо Конаре бил изпратен окръжният управител Димитров, за да умиротвори движението, което било лесна работа. Всичко това обаче не ни успокои. По всичко личеше, че другият лагер се е раздвижил и че се намираме в навечерието на революция. Фигурата на Начева, неговото хладнокръвие и непознаване на положението, ми напомниха фаталната грешка, която направи Кръстевич с неговото назначение, както и нашата, че не го сменихме при промяната на директорите в последната сесия на Областното Събрание. Но бе вече късно!

Веднага отидохме в Постоянния комитет, дето призовахме директорите Хаканов и Величков и всички народни представители, които се намираха в Пловдив, за да размислим за положението. От разискванията стана ясно обаче, че се намираме в явно противоречие със себе си. Ние сами искахме Съединението, проповядвахме Съединението, подготвяхме духа на масите за него, а сега трябваше да вземаме мерки против него, да му пречим. Най-после надделя мнението да се противопоставим. Ние бяхме наистина „за” Съединението, но то трябваше да стане при сгодни политически условия, тоест когато Русия се съгласи да го подкрепи енергично, а нейното желание сега беше да пазим мира на Балканите. Можеше ли обаче който и да е съзнателен българин да се противопостави на Съединението на двете български области, а колко повече ние, горещите му проповедници? Ала защо тия хора бързаха тъй необмислено, защо не искаха да се вслушат в съветите на русите и наливаха масло в колесницата на техните и нашите едновременно врагове? След дълги спорове решихме да помолим телеграфически Каравелова да повика назад капитан Паница, който се считаше за главен виновник на размирието.

На следния ден, 5 септември, ние пак се събрахме в помещението на Постоянния комитет на заседание. То трая целият ден. Хаканов и Величков ни съобщиха, че окръжният управител в Голямо Конаре е бил арестуван, а Каравелов отговорил, че капитан Паница бил взел отпуск направо от княза и той не може следователно да се прекрати… Всички останахме в недоумение. При тези условия какво трябваше да направим? От поведението на населението ние не се страхувахме, защото знаехме, че здравомислещото му мнозинство е напълно съгласно с нас, но въпросът беше какво да се прави с войската. Повикахме началника на милицията генерал Драгалски, за да ни даде осветление. За Начева и дума не ставаше вече, защото се видя, че нищо не знае и нищо не може! Генерал Драгалски на въпроса: „Дали има някакво движение между войската по въпроса за Съединението”, ни отговори, че „не знае да има някакво особено настроение или движение, а знае, че войската е вярна и дисциплинирана и няма никакво опасение изобщо”. Този отговор обаче не бе съгласен с действителността и не можеше да ни успокои. Генерал Драгалски беше поляк на турска служба. Той бе назначен след Щрекера за началник на милицията. Ние нямахме твърде доверие в него, защото бе от тези, които се грижат повече за тоалета си, отколкото за службата, която им е поверена. Освен това той нямаше нищо общо с идеите и чувствата на войската, в която служеше, и струва ми се, че не я разбираше добре. Той си отиде. Споровете отново наченаха. Величков каза:

–  Съединението ще стане господа, идеята е узряла, настроението е повдигнато и затова предлагам да го прогласим ние.

Виждаме обаче, че въпросът за Съединението не е домашен въпрос, а международен. По външната си политика ние нямахме никъде другаде опора, освен в Русия.  Преди три месеца Сорокин беше заминал в отпуск за Петербург. При заминаването си той ни повика на вечеря и през това време целият ни разговор се въртеше все по въпроса за Съединението. Ние му заявихме категорично, че този въпрос трябва да се реши в положителен смисъл, защото поехме за него ангажимент пред народа и нашите противници, с цел да ни компрометират, почнаха да ни наричат лъжесъединисти. Той възрази, че нашето Съединение е международен въпрос и трябва да се подготви първом по дипломатически ред.

–  Все пак аз ще говоря на господина министъра на Външните дела – додаде той – че трябва де се свърши час по-скоро. Във всеки случай се надявам да ви донеса благоприятен отговор.

Ала Сорокин не бе се върнал и не бе съобщил нищо от Петербург по въпроса. С княз Александра, след заминаването на Берковски, нямахме никакви сношения, а по отношение на партиите в България, които бяха вече три, ние бяхме пасивни. Каравелов бе загубил в Румелия всяко обаяние, а към консерваторите бяхме равнодушни. Имахме известни симпатии само към Драган Цанков, но той беше сега в опозиция. Решихме да изпроводим двама души при секретаря на руското консулство Ингелстрьома, за да го осветлят върху критическото положение и да го молят да узнае: като как би  погледнало руското правителство, ако прогласим ние Съединението? Той им отговорил, че за момента не може да каже нищо и ще обясни подробно положението. Вследствие на този отговор решихме да се вземат всички предпазителни мерки, додето се получи отговор от Петербург. Дадоха се заповеди, щото всички началници на войскови части – мнозинството руси – да бъдат на постовете си през нощта и да не се позволява никакво движение.

Заседанието се вдигна. Беше вече късно, та се разотидохме по домовете си.

След вечеря дойде у дома госпожа Тонджорова и ме попита:

– Какво ще става през тази нощ? Щяло да става нещо страшно; щяло да стане Съединението. Известиха ни от английското консулство да не излизаме през нощта, защото щяло да бъде опасно. Мъжът ми отсъства, а аз съм сама и се страхувам, та дойдох да попитам.

Госпожа Тонджорова бе англичанка. Отговорих й, че не трябва да се страхува за нищо, че са взети всички мерки, за да не станат размирия. Тя си отиде, като остави у мене впечатлението, че се е успокоила.

Легнах да спя. Сутринта около пет часа жена ми ме събуди и каза, че се чували гърмежи от пушки. Станах. Наистина се чуваха залпове от пушки. Местоположението на къщата ми позволяваше, та погледнах да видя що става. Конашкият двор, дето живееше Главният управител, бе пълен с войници с бели шапки. Разбрах, че нещо е станало, но дали беше пронунциаменто или междуособица, не разбирах още.

След малко дойде у дома писарят с думите:

– Честито ви Съединение! – и ми подаде една прокламация.

От нея разбрах станалото: народът се събрал и прогласил Съединението

Излязох веднага на улицата, за да видя що е станало и как е станало. През ума ми минаха много мисли. Кой проглася на своя глава Съединението? С чия поддръжка? Дали офицерите не са направили само една авантюра? Тяхна работа ли бе това дело? Защо се месят в политиката? На площада Джумая видях капитан Радко Димитриев на кон, придружен от няколко кавалеристи. Той успокояваше тълпата:

– Тишина, господа, порядък.

Когато ме поздрави и отмина, стори ми се, че има доста замислен вид. Капитан Димитриев, както и другите академисти, ние считахме за хора сериозни, положителни и русофили. Той служеше в дирекция на милицията като началник на отделение. Като го видях пазител на реда и тишината, помислих, въпреки убеждението си, че Съединението може да е станало Може би чаканата от Петербург телеграма бе дошла! По-горе видях събрани хора и отидох при тях. Там беше и д-р Чомаков. Попитах го що има. Той ми отговори:

– Съединението е прогласено.

Той сияеше от радост.

– Да беше дошъл малко по-рано – прибави той с видима радост – щеше да видиш как една мома пазеше бедния Кръстевич! И пак засия.

От по-нататъшните разговори научих, че майор Николаев с войските от лагера отишъл през нощта в конака и извадил Кръстевич оттам. Тълпата го качила на една кола, заедно със Захари Стоянов и една мома с гола сабя, и го завела пред руското консулство. След това го прекарала през града и го изпратила под стража в Голямо Конаре. Били също арестувани по домовете им директорът на милицията генерл Дралски и директорът на Вътрешните дела Начев.

Върнах се у дома. Жена ми ми съобщи, че ме търсили от Градския съвет и лицето, което ме търсило, поръчало да отида там, че съм бил назначен за член на Временното правителство. Каза ми също и че Величков ме е търсил, но отишъл у д-р Драгомиров. Отидох у последния и намерих там, освен Величков, д-р Хаканов, д-р Янколов, Д.К.Попов и други наши приятели. Съобщих им, че са ме викали от Градския съвет и че съм назначен във Временното правителство, поисках мнението им. Те ми отговориха:

– И  ние именно за това сме се събрали. Не си само ти, назначени са и други трима наши приятели, а именно: д-р Янколов, К.Пеев и Иван П.Герджиков.

Разисквахме въпроса – какво трябва да бъде нашето поведение спрямо извършеното събитие и решихме, че трябва да приемем свършения факт, тъй както е станал и да не правим нищо, което да му попречи, наопаки, да го подкрепим. И веднага с д-р Янколов отидохме в Градския съвет. В разискването, което стана, някой спомена , че се пръскало слух, че Кръстевич поискал войска от султана, за да окупира Областта и осуети Съединението. Величков възмутен извика:

– Това е най-мерзка клевета на нашите противници. Кръстевич никога не е продумвал, нито помислял подобно нещо. Вчера, в частния съвет, когато разисквахме въпроса какви мерки да вземем, за да попречим на готвещия се преврат, додето получим отговора на руското правителство, аз предложих да се оттеглим заедно с Кръстевича в Карлово или Стара Загора и там да чакаме отговора. Войсковите началници в тези градове не бяха съгласни с майорите Николаев и Филов и щяха да ни поддържат единодушно. Кръстевич обаче не прие и каза: „Аз съм по-голям патриот от всички тези господа и ще стоя на поста си”…

В 9 часа бях на Градския съвет. В една от залите на Градския дом заварих събрани членовете на новото правителство, а именно: председателят д-р Странски и членовете: д-р Чомаков, Яким Груев, Георги Бенев, майор Райчо Николов, Константин Калчев и Т.Кесяков. След обикновените поздрави и пожелания д-р Странски ни заяви, че сме назначени за членове на Временното правителство и че пръв наш дълг е да телеграфираме на княз Александър, че народът е прогласил Съединението и го моли да поеме управлението на страната.

– После – допълни той – ще трябва да отидем при чуждестранните консули и да им съобщим за станалото, като ги помолим да подкрепят делото ни.

Телеграфирахме на княза и тръгнахме да посетим консулите, без д-р Странски. Посетихме най-първо руското консулство. Направи ми впечатление, че всички руски офицери бяха там. Д-р Чомаков от името на Временното правителство каза поръчаното от д-р Странски на управляващия консулството Ингелстрьом. Ала Ингелстрьом в отговор ни каза:

Моето правителство не е съгласно със станалото – и ни прочете телеграмата, която държеше в ръце. Тя беше отговор на подадената от него телеграма от предния ден. Все пак, след официалния отговор, той ме погледна и ми каза:

– Впрочем това е ваша работа.

Посетихме английското консулство. Консулът също отсъстваше; бе в отпуск, та ни прие управляващият. Там беше случайно и един кореспондент-англичанин, който беше дошъл от София. Някои допускаха, че там ще ни приемат ядосано, като се водеха от съображението, че Англия покровителства Турция. Случи се обаче тъкмо обратното. Приеха ни любезно и с видима радост. По същия начин посетихме и французкото, и най-после австрийското консулство. Отговорът беше все един:

– Ще съобщим за станалото на правителството си.

Д-р Чомаков остана в австрийското консулство, а аз се усъмних и казах на Калчев, с когото бях в една кола:

– Д-р Чомаков остана в консулството.

– Да – каза ми той. Той е близък приятел на Погачер – управляващ консулството, та може да си поговорят нещо насаме.

Разбрах, че ще стават някакви „интимни обяснения” по станалото.

Завърнахме се в Градския съвет и разказахме на д-р Странски за извършеното. Беше време за обяд и тръгнахме по домовете си. В това време дойде новоназначеният полицмейстер поручик Ив. Соколов и нещо пошепна на д-р Странски, а той се обърна към майор Райчо и му каза да арестува Тодоров. Отидох си вкъщи. Във време на обяда се чуха изстрели с пушка. След малко дойде някой и ми съобщи, че Тодоров убил майор Райчо, а пък него убили войниците. Тодоров още на сутринта го виждах на площада Джумая в пияно състояние и не се почудих на станалото. Тодоров беше телеграфопощенски началник и бивш опълченец.

На следния ден княз Александър отговори, че приема управлението на страната и тръгна за Пловдив, дето ще пристигне на 8 септември. Председателят и членовете на Временното правителство отидохме да го посрещнем в селото Чоллук. Георги Бенев и аз бяхме в една кола. Той беше „казионен” и се считаше за един от виновниците на станалото Съединение. По пътя почна да ми разправя как се е подготвило и как е то станало:

„Когато д-р Странски ходи през пролетта на София по случай хилядагодишнината на Св. св. Кирил и Методий като представител на Градския съвет, посетил княз Александър. Той му говорил надълго за Съединението и го натоварил да работи за него, но Странски не го направил. По-късно отидохме аз, Захари Стоянов и Тончев. На Захари му дадоха пари, за да почне да издава в. „Борба” и да работи за Съединението. През м. юли Захари образува заговор в Дермендере и най-важната му дейност е, че убеди офицерите. Впрочем те бяха готови. Виждахме, че в Румелия, след назначението на Кръстевича, за нас беше всичко изгубено. Майорите Николаев и Филов бяха отишли в София, за да постъпят на българска служба, но князът им казал:

– Вие сте мои офицери и ще бъдете по-потребни в Румелия, отколкото тука.

За същаа цел дохожда в Пловдив и чиновникът за особени поръчения на княза – Головин. Капитан Паница също беше дошъл за тази работа. Споразумението за деня на Съединението стана чрез майор Муткуров, който беше пратен в Шумен на маневрите като представител на Румелия. На 6 септември в 11 часа през нощта майор Николаев тръгна от дома си за лагера. Жена му почна да плаче и му каза:

– Дончо, де отиваш? А той й каза:

– Не бой се, ако тук не сполуча, в София службата ми е готова.

– Той е много храбър човек.

– Д-р Чомаков се държеше също в течение на делото. Сутринта му съобщихме, че всичко е готово, а той излезе да види Кръстевича. Много го мрази. Той е голям патриот и умен човек. с Кръстевича се мразят още от Цариград по черковния въпрос.”

Стигнахме до Чоллук, дето княз Александър и Каравелов бяха вече пристигнали. Каравелов ни представи на княза и след малко се върнахме в Пловдив. Каравелов изглеждаше смутен и на овациите отговаряше само:

– Тишина, господа, тишина…

В Пловдив князът слезе в конака и в приемния салон на Главния управител прие Временното правителство. Д-р Странски предложи управлението на страната от името на Временното правителство и поднесе неговата оставка. Князът му отговори, че приема управлението и оставката на правителството, но го моли да остане още известно време.

 

Данаил Юруков (1852-1926) е български революционер и общественик. Роден е в Брацигово в заможно търговско семейство. Първоначално учи в родния си град, а след това в Пловдив. През 1876 г. се включва в подготовката на Априлското въстание. След освобождението участва в ръководството на комитета „Единство“. През 1878 г. става член на Татарпазарджишкия съд, а за няколко месеца между юни и октомври 1879 г. е съветник в местната префектура. Бил е депутат в Областното събрание на Източна Румелия. Между 1882 и 1885 г. е член на Постоянния комитет на Източна Румелия. Редактор е на в. „Съединение“. През 1885 г. става член на Временното правителство на Източна Румелия след провъзгласяване на Съединението. Народен представител през 1886 г. при допълнителните избори. След контрапреврата от 11 август 1886 г. като русофил емигрира и се завръща през 1894 г. От 17 ноември 1894 до 2 ноември 1896 г. е кмет на град  Пловдив. През 1895 г. взема участие в създаването на Търговско-индустриалната камара в Пловдив. От 1900 г. редактира в. „Свободна дума“. През 1922 г. издава своите спомени, озаглавени „Спомени из политически живот на България“, откъдето е взет и предложеният тук откъс.

На главната страница: Атанас Жеков, „Обявяване на Съединението“