0
963

Съединение

Денят на Съединението всеки път ни дава причина да се замисляме върху смисъла на девиза Съединението прави силата и да се подсещаме взаимно колко важни за едно общество са единението и единството.

Лошото в нашия случай е там, че сакрализацията на единението и единството в културния ни стереотип ще дадат и днес, за кой ли вече път, кураж и увереност на високопоставени политически фигури да ни залеят със загрижени приказки за това как голямата драма на сегашния български социум е в неговата разединеност, в разцеплението, и значи, и в политическото разномислие и в политическите различия.

Та, за кой ли вече път в най-новата ни демократична история ще се наслушаме на говорене, което неизбежно ще има привкуса на фашизъм. Или на комунизъм също така. Защото няма как словесните упражнения в оплаквателен тон около печалната разединеност на българския народ в настоящето (знае се добре от опит) да не крушират в трагикомични присъди, от които едва ли не трябва да разбираме, че плурализмът и произтичащите от него разногласия са изява на някаква разяждаща иначе единната плът на нацията проказа.

Разбира се, жалейките, за които говоря, сами налагат и разбирането, че сдружаването на гражданите в обединения и асоциации, които трябва да защитават техните интереси пред лицето на държавата, представляват злонамерени и безсъвестни (или най-малкото безумни) посегателство срещу „единното“ тяло на нацията.

Съвсем не съм против това официалните политически речи в Деня на Съединението да утвърждават мисълта и съзнанието за свързаността помежду ни като хора и граждани, изграждащи един и същи социум. Не възразявам срещу приповдигнатия стил, напълно естествен според мен за атмосферата на едно национално тържество, част от смисъла на което е и изразяването на уважение към общото, към всичко онова, което ни свързва и обединява, към онези които са положили главите си, за да сме общество.

Но се притеснявам и смущавам всеки път, когато започнат да се редят отново и отново дълбокомислените критични размисли отредени за осъзнаване на окаяното, видиш ли, положение на българския социум, предизвикано от нашето упорито нежелание да сме заедно.

Е какво, трябва да приличаме на юмрук ли, или на сноп пръчки, на fascis ли? Или на совхоз?

Казаното не ме прави, пак казвам, противник на призивите за цивилизовано отношение помежду ни, което изключва проявите на несъобразяване с правата на останалите, на съгражданите ни, с тяхното достойнство и с обединяващата ни законност. Всъщност, именно зачитането на другия като друг, но и като същия, бидейки и той човек и гражданин, е онова, което ни обединява повече от всичко.

В същото време много ми се иска политиците от най-висок ранг в нашата страна да се държат като единни с нацията, тогава, когато трябва да я представляват и да изразяват нейните интереси пред останалия свят. А не и в контактите си с политиците от висш ранг, представляващи други нации, често да изплуват съждения, съдържанието на които изразява неудовлетвореност от „нивото“ на българското общество и българския народ. Отстояването на народно единство не бива да се ползва само за вътрешни цели.

На днешната дата винаги се присещаме за това, че актът на Съединението несъмнено е самостоятелно дело на българската нация. В това твърдение има и доза преувеличение, но не толкова голяма, че да отмени неговата валидност.

И това действително е велико достояние на хората, участвали в съединисткото движение и в осъществяването на неговата цел. Но, мисля си, фактът на Съединението е много интересен и с нещо друго – с елементи от неговия характер, които позволяват да бъде определен като Българската буржоазна революция. Защото тази политическа акция е предшествана от и осъществена със средствата на полндрейитическото противостоене и политическия дебат, вътре в самото общество (както в Румелия, така и в Княжеството) и затова представлява нещо много различно от едно народно въстание, каквото в крайна сметка е Априлското. Нещо различно и от национална революция. Съединението се извършва като държавен преврат, продиктуван не само от идеята за национално обединение, но и от мотиви, които бихме могли да характеризираме като модерни и в един друг аспект: промяна на обществено-икономическите отношения, подпомагане на предприемачеството, модернизация на стопанството като цяло и неговото освобождаване от остатъците на ориенталския деспотизъм. Както и от квази модерните форми на държавна администрация, спъващи неговото развитие.

Като достатъчно потвърждение на казаното могат да послужат полемиките в печата от онова време и особено публицистичните жестове на Захарий Стоянов.

Честито Съединение, съграждани!    

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЛюбомир Денев-син с награда от конкурс за диригенти в Лос Анджелис
Следваща статияИзповед за живот и смърт