0
2780

Съжалявам, НАТО. Тръмп не вярва в съюзници

Европа трябва да разбере, че в изкривения светоглед на американския президент има място само за фенове и врагове.

До неотдавна европейците вярваха, че въпреки тежките думи на Доналд Тръмп, Вашингтон никога няма да застраши своите съюзи от времето на Студената война. „Не четете неговите туити, следете действията му“, бе казал висш американски служител на европейските си колеги, когато бил повдигнат въпросът за бъдещето на трансатлантическите отношения.

Колко дълбоко сгрешихме, като се доверихме на тези думи. В крайна сметка важни се оказаха именно туитите.

Часове преди трепетно очакваната среща на върха на НАТО в Брюксел президентът Тръмп упрекна Германия, един от най-близките съюзници на Америка в исторически план, че е „пленник“ на Русия – колкото и смешно да звучи това, – а държавите от НАТО нарече „длъжници“.

Явно президентът Тръмп реши да пренебрегне призива на председателя на Европейския съвет Доналд Туск: „Скъпа Америка, уважавай своите съюзници, защото те не са много“.

Според Доналд Тръмп съюзниците на Америка символизират всичко сбъркано във външната политика на страната му. В интервю от 1990 г. пред списание „Плейбой“ той казва, че САЩ „защитават богати нации срещу нищо – нации, които щяха да бъдат изтрити от лицето на земята за 15 минути, ако не бяхме ние“. Те се „смеят на нашата глупост“. Оттогава възгледите му изглежда не са се променили съществено.

Време е европейците да признаят, че в света на президента Тръмп няма място за съюзници.

Реакцията на Европа на тази нова реалност напомня за Стиви, героинята от пиесата на Едуард Олби „Козата или коя е Силвия?“, която разбира, че съпругът ѝ се е влюбил в коза. Шокът е толкова голям, че Стиви просто отказва да го проумее. Тъкмо това прави Европа сега. В навечерието на срещата на върха на НАТО президенти и премиери отново повтаряха познатите думи за трансатлантическите отношения, сякаш нищо не се е променило след избора на Доналд Тръмп за президент.

Ето защо европейските лидери са толкова изненадани: не е трудно да си представиш политически лидер от традиционните партии да води предизборна кампания с обещания да построи стена на границата, да премести в Йерусалим посолството си в Израел и да накаже китайското правителство заради неговата икономическа политика. Традиционните политици лесно обещават подобни неща, но след като вземат властта, никога не превръщат думите си в дела.

Вероятно канцлерът на Германия Ангела Меркел и президентът на Франция Еманюел Макрон са имали точно такава представа за Тръмп. Чели са туитите му, но очаквайки го да се появи на срещата на Г-7, са били убедени, че никога няма да действа по този начин. Как би посмял, пред лицето на толкова зрели хора в залата? Ала той прави точно това. Отново и отново.

Подобно на останалите днешни популистки лидери, президентът Тръмп съзнава, че неговите отношения с избирателите зависят от изпълнението тъкмо на най-радикалните му обещания. Защото успехът на един популистки лидер зависи не от това дали може да решава проблемите, нито дали се представя по-добре от своя предшественик. Всичко, което един популистки лидер трябва да прави, е да бъде различен от традиционната линия на поведение – да прави това, което традиционните политици няма да направят никога. Например да обиди Германия.

Причината Европа да е толкова уязвима в епохата на Тръмп е, че тя гледа на себе си като съюзник на Америка. (Това е напълно основателно: все пак европейците са били съюзници на Америка през последните 70 години.) Но в света на Доналд Тръмп не съществува концепция за съюзи. Причината за неговото недоволство не е в нивото на европейските военни разходи, нито в позицията на Европа за Иран. Проблемът е, че в един свят, в който Америка е рушител, а не гарант за стабилност, съюзниците се превръщат в бреме. Те имат очаквания и изисквания, които ограничават американските политики, независимо дали става дума за преференциално търговско споразумение или за ангажимент за съвместни военни учения. Още по-лошо е, че те настояват за предвидимост и реципрочност, което напълно се разминава с представите на Тръмп за света.

Ако погледне през изкривения светоглед на Тръмп, човек би видял не приятели и врагове, а фенове и врагове. Феновете са лоялни, независимо от всичко. Те не очакват реципрочност. Враговете също са ценни, защото помагат за решаването на проблемите. Можеш да утвърдиш властта си, като ги пречупиш, или като се сприятелиш с тях. Подходът на администрацията на Тръмп към врага Северна Корея е най-добрият пример в това отношение. Отношенията с Русия – следващата седмица Тръмп ще се срещне с Владимир Путин – също могат да се превърнат в такъв пример.

Европейците са обречени, ако мислят, че най-важният въпрос пред тях е как да спасят съюза си със САЩ. Времето за това е изтекло, което ще стане видно и от събитията в Брюксел тази седмица. Предизвикателството пред лидерите на Европа е да се научат да живеят в свят, в който Америка няма съюзници.

Като начало могат да покажат, че се отнасят сериозно към необходимостта да се погрижат повече за собствена си сигурност, инвестирайки в автономна европейска отбранителна способност, без да разчитат прекалено на САЩ. Европейците трябва също да разберат, че единството им е наистина важно, но би било от полза, ако бъдат и малко непредвидими. Биха могли да се откажат от заучената си поза на безпомощност, когато става дума за Русия.

Логиката на света след Студената война е, че САЩ упражняват глобалното си влияние, като пазят и разширяват своите съюзи. Но тази логика вече не работи. Най-голямата опасност пред Европейския съюз е да се превърне в пазител на статукво, което вече не съществува.

Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияШепотът и виковете на Ингмар Бергман
Следваща статияТръмп в стъкларския магазин