1
1232

Създаването
на Pink Floyd
The Wall

pink5

Hey, teacherleave them kids alone!, изпява Роджър Уотърс през далечната 1979 г. и светът става свидетел на раждането на една легенда. Книгата на Джералд Скарф (ИК „Изток-Запад”), от която публикуваме откъс, проследява с вещина факти и подробности около гениалния албум. Тя разполага с изключителен илюстративен материал и нови коментари на Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор, Ник Мейсън и режисьора сър Алън Паркър.

Making_The_Wall_Floyd_cover1Легендата е TheWall – албумът на британската прогресив-рок група Pink Floyd, чиято концепция три години по-късно става основата на филма Стената на Алън Паркър. Темите, родени и развити от Уотърс и бандата му (чрез почти автобиографичните емоционално заредени текстове, а също и чрез неповторимата музика към тях), са наситени с послания срещу самотата, обезличаването и изолацията, а разрушаването на метафоричната „стена” става символ на свободата и промяната.

Амбициозното издание „Създаването на Pink Floyd The Wall” улавя всичко това, но и допълва вече утвърдената митология на Стената. Авторът Джералд Скарф, който е близък с музикантите, успява да направи изследване не просто на едно конкретно заглавие, а на цял културен феномен. „Създаването на Pink Floyd The Wall” обединява в себе си биографични елементи, критически анализ, филмова и музикална документалистика, дори на моменти напомня на мемоар.

Gerald_Scarfe1Скарф, който е дългогодишен политически карикатурист за лондонския вестник „Сънди Таймс” и работи за списание „Ню Йоркър” почти две десетилетия, сътрудничи на Pink Floyd, като създава анимации за сценичните им представления и оформя кориците на техни плочи и обложките на дисковете им. За Стената Скарф, съвместно с Уотърс, разработва оригиналните визуални идеи както за албума, така и за сценичните представления. Първоначално изпълнява ролята на сърежисьор, а впоследствие е художник-постановчик и режисьор на анимираните сегменти във филма. По-късно отново си сътрудничи с Уотърс при разработката на новото сценично представление The Wall, което вече пожъна успех в Северна Америка и Европа.

 

„Създаването на PinkFloydTheWall” е в голям формат, с пълноцветен печат и твърди корици, с гланцова обложка. Книгата излиза преди идването в България на фронтмена Уотърс, който на 30 август ще представи на стадион „Васил Левски” в София споменатия вече грандиозен спектакъл The Wall.

 

„Създаването на PinkFloydTheWall”, Джералд Скарф, ИК „Изток Запад”, 2013 г., 79 лв.

СТЕНАТА – ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

 

Сценичното представление „Стената” е без съмнение едно от най-амбициозните театрални събития в историята. Отначало идеята на Роджър беше да изпълни представлението в надуваема шатра, която да е достатъчно голяма, за да побере няколко хиляди души, плюс сцена, по цялата дължина на която да има огромна стена. Надуваемата шатра трябваше да е с формата на червей, за да може по-лесно да се надува, изпуска и мести за следващия концерт. Идеята беше впечатляваща – Роджър не обича да мисли на дребно. Беше грандиозна  концепция и мащабът на проекта беше огромен. Бях направил цял куп рисунки и проекти за формата на шатрата и как да я издигаме и транспортираме с хеликоптер от едно място на друго. Колкото и чудесно да звучеше идеята обаче, тя се оказа прекалено амбициозна, за да може да бъде осъществена  по онова време, и в крайна сметка ние се принудихме да я изоставим.

Бях направил сторибордове  за представлението  и ги бях окачил по стените на студиото, бях окачил и рисунки, изобразяващи героите и последователността  на действията. Марк Фишър беше нает за художник-постановчик – човекът, който можеше да даде живот на всички мои проекти, като например надуваемите фигури. Той изготви технически издържани архитектурни чертежи, за да покаже на групата как всички тези идеи могат да се осъществят, и то – по практичен начин. Размахът беше впечатляващ – да построиш стена от единия край на стадиона до другия по време на концерт е колосално начинание. Надуваемите кукли бяха по 9 метра високи и витаеха над сцената, задвижвани с перки.

4 T

По-голямата част от анимацията по „Стената” беше създадена за представленията, но после я използвахме цялата и във филма. По онова  време филмите се правеха от дълги ленти целолуид, които човек трябваше да реже с ножица и после да лепи с тиксо – много сложен и непрактичен  процес, достоен  за някоя от причудливите машини на Хийт Робинсън 1.

Помня как седях в коридора по време на първото представление на „Стената” в Лос Анджелес, когато една голяма завеса се запали над сцената и Роджър – много съобразително – извика на хората да спрат. Както Ник обичаше да разказва историята, „понеже командата „Стоп” беше неделима част от представлението, на Роджър му отне сума ти време да убеди тренираните като войници сценични работници, че в случая имаше
истински проблем”. Щом разбраха за какво става дума, двама работници се изкатериха по конструкцията  и, възседнали една греда на 10 метра във въздуха, без капчица страх почнаха да тупат завесата, за да изгасят пламъците, обсипвайки сцената с парченца горящ плат.

В музикално отношение представлението изискваше по-висока степен на прецизност, с каквато групата не беше свикнала да работи. То оставяше много малко място за импровизация и според мен след известно време това започна да им тежи. Липсата на музикална креативност като че ли тежеше най-много  на Дейвид, но той беше великолепен в един моите най-любими моменти от представлението – когато изпълняваше
„Comfortably Numb” от върха на 9-метровата стена, окован от ослепителната светлина на прожекторите, докато двама от сценичните работници го държаха за глезените да не падне. Беше невероятно зрелище.

Преди концерт винаги те обзема чувство на радостно очакване и вълнение. Нищо не може да се сравни с рева на 20 000 гърла, който кара кръвта ти да закипи. По време на сцената с цветята публиката ставаше на крака, крещеше и аплодираше. Чувствах се замаян – усещането е невероятно. Художниците обикновено не могат да се похвалят с такава публика. Дори не мога да си представя какво би било чувството да си един от групата. Обожавани, та и обожествявани от хиляди почитатели, обградени от ласкатели: нищо чудно, че обикновено  рокзвездите са леко чалнати (не ми се сърдете, приятели).

ЗАД КУЛИСИТЕ

Както разказват повечето легенди за света на рокендрола, зад кулисите се ползваха някои работи и в дните, когато бях част от антуража, се е случвало да дръпна някоя и друга линия. Не се пристрастих. Напротив, заради астмата, от която страдах като дете и заради която постоянно пиех силни лекарства, идеята да вземам някакви вещества  ме плашеше, така че нещата, които се употребяваха зад кулисите, никога не са ме привличали.

Обикновено след представленията имаше купон, вечеря или някаква друга проява, която да даде възможност веществото да те пусне, да изчезне адреналинът, за да може да се почувстваш достатъчно уморен и да заспиш.

ПРЕДСТАВЛЕНИЯТА

Докато се подготвяхме за представления, както и по време на самите тях, с Роджър бяхме почти непрекъснато заедно. Според мен той чувстваше, че може да разчита на мен, че винаги ще му казвам истината за това как стоят нещата. Ходех с него почти навсякъде, возех се в колата му, докато пътувахме от участие на участие, хранехме се заедно и постоянно обсъждахме как да усъвършенстваме една или друга част от представлението. Режисьорът, Ник Роуг, беше казал веднъж, че съм като пети член на групата – приет и доверен член на двора на Пинк Флойд, нещо като сър Уолтър Райли в двореца на кралица Елизабет I. Райли обаче, както – разбира се – всички знаем, по-късно е обезглавен.

Почти винаги заставах на страната на Роджър в споровете му с групата, защото вярвах, че „Стената” е неговата история, неговата опера. Като се върна назад виждам, че не е трябвало да си пъхам носа, където
не ми е работа, но за съжаление бях много навътре в нещата.

ЗАМЕСТВАЩАТА ГРУПА

Групата никога не се опитваше да привлича вниманието върху себе си на сцената. Нямаше типичното за звездите представяне. Просто изведнъж се качваха на сцената, отиваха по местата си под приглушена светлина като безмълвни сенки и хващаха инструментите. Бяха почти анонимни.

Идеята беше в началото на концерта „Стената” на сцената да има заместваща група, чиито членове да носят маски, изобразяващи лицата на истинските  членове на групата. Разбира се, всички на концерта, с изключение на хората най-отпред, мислеха, че на сцената излизат Пинк Флойд и ставаха на крака. Не съм напълно сигурен какво точно трябваше да символизира това (очевидно Роджър също не беше).

Роджър разправяше, че мечтата му е да имат група заместник, която да ходи по участия, а той да си спестява умората и досадата от дългите турнета и да играе голф, като междувременно изкарват същите пари.

 

Д.С.: Това е рисунка на заместващата група – идеята беше твоя.

Р.У.: За новото представление ще използваме малко по-различна заместваща група…

Д.С.: Имах една друга идея, която ти не одобри. Казах ти: „Знаеш ли, че си съвременен еквивалент на пътуващите трубадури?” „Да – рече ти, – но не мисля, че това може да го използваме.” Отхвърли идеята ми, без да й дадеш никакъв шанс.

Р.У.: Направо ми е пред очите. Облечени сме във фолклорни носии. Подрънкваме, защото сме окичени със звънци, и разнасяме халби топла бира насам-натам. Самото съвършенство! Боже!

 

pink41

За първите няколко представления Роджър ме беше помолил да стоя в публиката всяка вечер и да наблюдавам как изглежда представлението  от там. Водех си записки с впечатленията от всяка вечер и след това се опитвахме да отстраним допуснатите грешки преди следващото представление. Когато репетираха за идването на Прасето, Алги трябваше да прелети над главите на публиката, увиснал във въздуха като дебел дирижабъл над захласнатите фенове. Един господин от местната общинска администрация беше дошъл да провери дали Алги създава някаква опасност за здравето и живота на доверчивите фенове. Докато
грамадното прасе се рееше над главата на общинския служител, Роджър извика: „Пускай бомбите.”

Фил Тейлър още помнеше лудницата зад кулисите в навечерието на дебютния концерт в Лос Анджелес. Той си спомняше как бях нарисувал кръстосаните чукове на мембраната на големия барабан в мелето и суматохата по време на генералната репетиция на групата преди концерта. Подсети ме, че на последното представление спретнахме номер на Роджър – безжизненото  чучело на Пинк, което лежеше в предната част на сцената, в подножието на стената изведнъж се изправи и си тръгна. Беше ни хрумнало в последния момент да натъпчем най-високия и най-слаб сценичен работник в костюма на Пинк, който обикновено  беше пълен с топчета стиропор.

 

Д.С.: Бяхме говорили как да завършим представлението…

Р.У.: Да, аз трябваше да застана гол пред публиката, аз или някой друг – някой нещастник… на пиедестал. Идеята не беше лоша, беше просто твърде смела…

Д.С.: Защо? Защото трябваше да си гол ли?

Р.У.: Да.

Д.С.: Днес не би го направил, нали?

Р.У.: Не; трудно ми е да стоя изправен – камо ли гол да си развявам срамотиите пред хората.

 

НАДУВАЕМИТЕ ФИГУРИ ЗА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

 

Много  преди представлението да направи своя дебют на сцената, аз бях направил рисунки като тази на Учителя и Майката, на които изобразявах идеите си и показвах как ще изглеждат някои елементи, когато ги реализираме.

Надуваемите фигури са дело на Марк Фишър – художника-постановчик, който направи чудо, като успя да създаде триизмерни чудовища за сцената въз основа на двуизмерните образи от моите картини. Използвайки моите скици на Учителя, Майката и Жената, той изготви технически чертежи, по които да се създадат 10-метровите привидения на сцената. Като ги направихме, ги боядисахме в ярки цветове и им поставихме прожектори вместо очи, за да ангажират вниманието на публиката. Фигурите бяха грамадни балони с перки, които постоянно вкарваха въздух в тях и ги караха да се надуват и разширяват. Някои части от телата им можеха да се мърдат, макар и с ограничени движения, чрез регулиране на въздушния поток. Чудовищата висяха на въжета от скеле, построено високо над сцената, и, както беше случаят с Учителя и Жената, можеха да влизат и излизат на сцената.

 

ПРОЕКЦИИТЕ

 

Още от най-ранните си години Пинк Флойд са известни с това, че използват голям кръгъл екран, окачен зад тях на сцената. Те бяха първите, които наложиха идеята музиката да се илюстрира с образи и филми. Скоро  след излизането  на „Wish You Were Here”, когато  аз започнах да работя с тях, всичките ми рисунки се прожектираха на екрана, както и първите анимации, като например металното чудовище, човекът от пясък, листото, което се носеше по вятъра и се превръщаше в човек, а после и цветята. При поставянето  на стената обаче, когато завършеха самата стена и тя вече стигаше от единия до другия край на сцената, се получаваше естествен  екран и аз можех да прожектирам Процеса на повърхността й. Стандартният формат естествено не можеше да запълни цялата площ, така че ние използвахме три свързани помежду си прожекционни апарата, които показваха образите едновременно един до друг. Понякога трите образа бяха различни, а понякога, както в случая с маршируващите чукове, и трите бяха еднакви. Последната техника даваше много силни и динамични образи и, в унисон със силно въздействащата музика, често пъти караше публиката да става на крака, когато стената почваше да се руши и да пада. Това ме подсеща да кажа, че в тези моменти хората от първите редове трябваше да са нащрек, за да могат да се предпазят, ако някоя от картонените тухли от стената решеше да се стовари върху тях.

 

Р.У.: Да, мишените бяха кофти идея, но поне бяха евтини.

Д.С.: Изглеждаха добре.

Р.У.: Горе-долу.

Д.С.: По-простите идеи обикновено се оказват успешни или по-запомнящи се в много отношения, поне е възможно да се случи така.

Р.У.: Така е, да, но не непременно. Като видиш музикантите от заместващата група със сивите дрехи и белия грим, си викаш: „Това пък защо е?” Трудно е да разбереш значението. Аз например не съм много сигурен, че разбирам. Гари Юдмън излиза пак на сцената, омазан с бял грим, и прави същото представяне като в началото, само че много, много бавно. Помниш ли? „Добър вечер, дами и…”

Д.С.: Не съм сигурен, че го разбрах.

Р.У.: И аз.

Д.С.: Да, но ти настоя да го направим така.

Р.У.: Сега в такъв случай бихме казали: „Това не беше от най-добрите идеи на Пол.” Това разправял ли съм ти го? Сега, когато работим по представлението,… аз поощрявам хората да дават идеи, ей така, да казват каквото им хрумне, защото така се работи по-лесно и никой не се чувства потиснат, и т.н. Правим се, че идеите, без значение дали са добри или не, че всички идеи ни се предават по телепатия от Пол Макартни. Така човек винаги има извинение. Ако някой каже нещо лошо – ти му казваш: „Ами това не е сред най-добрите идеи на Пол.” Така никой не се чувства зле. Всички заслуги се приписват на Пол, но ако идеята е лоша – той опира пешкира. Системата работи безотказно.

 

Pink2

ПЪЛЕН ДОСТЪП ДО ВСИЧКИ  ЗОНИ: ЗАД КУЛИСИТЕ

Зад кулисите на Ърлс Корт е като в прашната, шумна, кънтяща бетонна пещера със сводести тавани. Бяха разчистили малко пространство между грамадните сандъци и го бяха покрили със зелена изкуствена трева. Там, под въображаемото небе бяха наредили машини за пинбол, маси за кафе и зелени чадъри, а наоколо се мотаеха сервитьори и всякакви зяпачи.

Четири каравани – по една за Роджър, Дейвид, Ник и Рик – бяха паркирани във формата на квадрат и между тях се образуваше нещо като площад. Роджър ми припомни, че вратите на караваните бяха обърнати навън в унисон с настроенията, които бяха завладели групата по онова време.

Всяка каравана беше заредена с нещата, които конкретният обитател беше пожелал – пиене, телевизор, видеокасети, дивани, отрупани с деликатеси маси – всички удобства на дома.

По време на антракта зад кулисите се канеха приятели и известни личности, а след концертите малцина получаваха възможността да се доберат до светая светих, до сърцето на този, подреден като многопластова матрьошка, свят. Някои оставаха да гледат навътре от най-външните кръгове, а други можеха да ходят навсякъде, с изключение на района, предназначен за групата. Мускулести сценични работници стояха на пост по пропускателните пунктове. Една вечер видях Мик Джагър да клечи на едно от стъпалата към предната част на сцената, а някаква едра жена от охраната се опитваше да го прогони. Рекох й: „Остави го, наш човек е.”

По едно време, по средата на концерта Роджър ме дръпна настрана и ми каза: „Гледай какво става сега.” В затъмнената като пещера зала видях стотици свещи и запалки да се полюшват като море. Беше много впечатляващо, сякаш присъствах на някакъв тайнствен религиозен събор.

КОНЦЕРТИТЕ – Ню Йорк

Когато бях в Ню Йорк за представлението „Стената”, описах със следните думи какво е да работиш с рок банда на турне: „Хеликоптерът излита от площадка на брега на река Хъдсън, после се накланя и завива остро надясно, прелитайки опасно ниско под един мост. „От време на време правя така – казва ни пилотът, – за да раздвижа кръвта.” Потоците горещ въздух, които се издигат по стените на сградите, карат машината да се друса, докато прелита над потъналия в сребристо и сиво вечерен Ню Йорк по посока на Насау Колизеум. Аз и останалите от групата скачаме на земята, излизаме приведени изпод перките и се качваме на чакащите ни черни лимузини.

Огромният синьо-черен силует на стадиона се откроява на фона на жълто-оранжевото небе, докато колите ни изчезват в зейналата паст на чудовищната сграда. Чувам как грамадната стоманена ролетна щора се затваря зад нас с грохот. Намираме се зад кулисите на Колизеума в обширна, суха и прашна пещера, образувана от бетонни колони и огромни сандъци, планина от електронна  апаратура, кабели, жици, въжета, гигантски кръгъл киноекран, китари, клавишни инструменти и празни кутии от бира.

Сценичните работници с табели с имената им се отдръпват встрани, за да направят път на работодателите си. Стоманени бариери и едри типове охраняват района, предназначен за групата – голяма площадка, застлана с изкуствена трева, оградена от четири каравани, столове за кафе и маси със стърчащи от тях чадъри – много изискано и приятно място. Наоколо  има машини за пинбол. Тук групата почива. Отвън  хиляди души, притиснати към стоманени заграждения, се редят търпеливо, за да седнат по местата си. Вълнението се покачва. На сергии се продават тениски, брошури и сувенири.

Стадионът се напълва и става по-шумно. Представлението започва. Нищо не може да се сравни с рева на тълпата, десетки хиляди гърла, даващи израз на радостта си на стадиона. Това е най-вдъхновяващият момент. Групата свири, огромна стена от картонени тухли започва бавно да израства пред сцената. Тя
пресича стадиона от край до край и разделя публиката от групата и групата – от публиката. Моите гигантски кукли витаят над сцената като призраци, а три анимационни филма, създадени  от мен, се прожектират  върху стената едновременно и в синхрон с изпълняваната на живо музика. Всичко сработва безупречно. „Получи се – каза Роджър. – Вече си рокендрол звезда.” Хареса ми да го чуя, дори почнаха да ми се привиждат бързи коли и също толкова бързи жени (второто не стана, но колата ми е бърза).

Винаги се вълнувам, като видя завършено нещо, което е започнало живота си като няколко драскулки на лист хартия. С Роджър бяхме прекарали безброй часове в планиране и развиване на представлението до най- малки подробности  и – ето, най-после то бе реалност – огромен цирк като по римско време.

След представлението групата се прибира в защитената зелена площадка, застлана с изкуствена  трева. Всички са все още под напрежение, но вече им е олекнало. На масите в стил „улично кафене” вече са насядали хора, които пият и се размотават наоколо.

След концерта се прибираме в дълга черна лимузина. Докато пътуваме към Ню Йорк, в колата се чува лек звън на бутилки с алкохол, които се удрят една о друга, извадени от равновесие от неравностите по бетонната магистрала. Роджър, сгушен в палтото си от кожа на миеща мечка, седи в средата на черната кожена седалка и стиска кутийка бира в ръка. Въпреки че се движим със сто километра в час, някакъв брадат ненормалник ни зяпа от прозореца на движеща се успоредно на нас кола. „Ей, Роджър, ще ми разпишеш ли албума?” – вика той, докато се навежда към нас през прозореца на шофьорското място, от което колата почва да криволичи. Изглежда така, сякаш ей сега ще стане беля, но нашият шофьор знае какво да прави. Настъпва газта, ала откаченият прави същото. От другата страна ни приклещва втори ненормалник. Той също иска автограф и то – насред магистралата. „Ей, Роджър, разпиши ми албума.” Страшна работа, боже мой! Трите коли се носят по магистралата с шеметна скорост и никой не отстъпва.

Шофьорът успява да избяга от ненормалниците из тесните улички на Ню Йорк, като минава на червено и поднася по завоите, но преди да стигнем хотела, те пак ни настигат. Колите им спират със свистящи гуми и те изскачат навън. „Роджър, разпиши ми албума.” Роджър се обръща, готов да се скара с тях. „Слушай – казва той. – Свърших си работата  за днес, остави  ме на мира.” Те обаче настояват и в крайна сметка Роджър им дава автографи. Малко след тази история Роджър нае телохранител с рамене, по-широки от „Кадилак”, и врат, иззад който човек не можеше да види предното стъкло. Това го знам, защото аз трябваше да седя зад него. Този човек беше изцяло от бетон. Не съм си говорил с него кой знае колко, но пък от друга страна след това вече никой не ни закачаше.

Послепис: Последна вечер от концерта. Малко събиране някъде в Ню Йорк. Празнуваме много. Проточва се твърде дълго. Трябва да си хващам самолета. Колко е часът? Седем сутринта, Боже! Направо на летището. Полет до Лондон. Стана само за един час. Изненадващо. Ох, много ми е зле. Трябва да се прибирам у дома, за да рисувам шаржа за „Сънди Таймс”. Като го виждам в неделя сутрин, нямам спомен как съм го рисувал, а което е по-лошото – не знам какво означава. Да, попрекалих с рокендрола.

Pink4

БРОШУРАТА ЗА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

Една от най-приятните ми задачи беше да правя брошурите за турнетата и участията. Нарисувах няколко рисунки специално за брошурите, но използвах и някои от нещата, които бях направил преди това. За брошурата за турнето със „Стената” по молба на Роджър написах текстовете  на песните на ръка.

 

Сувенири

 

Р.У.: Трябваше да си намеря значката за книгата. Бях поръчал да ми направят черна значка за ревер, на която пишеше NoPE с главно N, малко о, главно P и главно Е. Поръчах си я по времето, когато направих албума. Акронимът означаваше No Publishing for Ezrin. Боб нямаше представа…

Д.С.: Имаше и друга значка, на която пишеше: Pink Floyd, the Wallet [Игра на думи – wall означава стена, а wallet – портфейл.]. Тогава ти бях казал, че е трябвало да оставиш на мен да напиша ET накрая – със своя почерк.

Р.У.: Защо не направиш една значка и да я сложиш в книгата като приложение към тази история? Тъкмо ще покажеш как би изглеждала, ако я беше направил ти. Би било супер.

 

1  Илюстратор и аниматор, известен с рисунките на причудливи и ексцентрични машини.