0
2449

Съкровена книга за забравена добродетел

„Всичко това е началото на шарлатанията. Страх ме е, че тя ще стане държавна система у нас.” Тези думи са исторически факт и важна част от българската история. Тези думи са пророчески. Записал ги е в своя дневник един от строителите на новата Българска държава още в първите години след като тя се появява на политическата карта на света. Тези думи и техният автор д-р Константин Стоилов са малко познати на съвременната общественост, на историографията, не присъстват и в учебниците по история. Това на пръв поглед е странно за времето, когато тези думи са се сбъднали в мащаб, в който едва ли и техният автор е подозирал. В действителност е закономерно, защото част от „техниката” на шарлатанията е всичко да се наглася и показва по нейните представи и преценки.

Прочетох тези думи в книгата на проф. д-р Веселин Методиев „Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел”. След премиерата ѝ я потърсих в две книжарници, казаха ми, че се е свършила. По-късно разбрах, че са отпечатани два, три, а сигурно вече и повече допълнителни тиража, нещо не съвсем обичайно за исторически книги.

Наистина има нещо необичайно в тази книга, нещо не съвсем според историческите канони, струва ми се. Първо, има някакво влюбване или как да го кажа – привличане, симетрия  между протагонист и автор, някакво преливане на единия в другия като че ли образите им взаимно се проектират и разкриват. И двамата политици милеят за политика на кротост, на благородство, на достойнство.

И още: това е книга, която се опира на богат, на пребогат исторически материал, но от него изтегля онези скъпоценни диамантени жили, върху които всъщност е изградена модерна България и които ние днес така безогледно разхищаваме – обикновената човешка доброта, почтеност, всеотдайността в работата, но не за своя собствена облага, а за благото на другите, на новоосвободения народ, на новоизграждащата се държава.

Би трябвало тази книга да се прочете от всеки действащ или бъдещ политик. Защото днешните политици би трябвало да знаят и да познават основите, върху които стъпват, би трябвало да носят поне една стотна частица от онзи дух, който е движел и насочвал нашите предци.

Уви, не само политическата класа, но цялото ни общество много са се отдалечили от политическата добродетел и от човешката добродетел, която изгражда човешкия образ и политическата дейност на Константин Стоилов. И все пак – тиражите на книгата се изчерпват, а това е надежда, че има надежда пред България.

Книгата на Веселин Методиев се чете с интерес, защото е написана на хубав език, защото се усеща, че историческите извори са ползвани добросъвестно и професионално и защото ни пренася във времето, което описва, както това прави добрата художествено литература. Книгата се чете също с трепет, защото се усеща колко крехка е българската демокрация, колко неукрепнала е българската държава. Чете се и с възторг, защото Константин Стоилов и другите строители на младата държава влагат сърцето и душата си в нейното съзиждане и укрепване, влагат знанията си, придобити в престижни европейски университети, влагат патриархалната нравственост, в която са ги възпитали бащите им, в дейността си прилагат най-добрите европейски образци, които са видели и научили, постъпват смело и честно като възрожденците и будителите, и това всичко е политическата добродетел. Някои страници от книгата се четат с тъга, други дори с погнуса, не само заради шарлатанията, но и заради тарикатлъка, алчността, подлостта на много от политическите „герои”, които описва. В деня, в който Никола Сукнаров, по предложение на правителството е назначен за председател на Касационния съд, министър-председателят Петко Каравелов го нарича пред д-р Стоилов „калпав българин”, а пред Стамболов – „гамен”. Тези откровени думи показват какво уважение и доверие в него е имал политическият му противник Каравелов, за да си позволи такава откритост. Затова не е изненадващо, че определението, което авторът е използвал за заглавие на книгата си – „един много добър човек”, принадлежат именно на Каравелов, произнесъл ги е когато в залата на Народното събрание се прощават със Стоилов.

В книгата са използвани много цитати от дневника д-р Стоилов. Там той е изливал болката, тъгата, отвращението, отчаянието си. В дневника ще прочетем: „Позорно е един български министър да казва в Събранието, че ще се меси в съдилищата и да му се ръкопляска”. В. Методиев обобщава: „Цитат за дълго време: повече от стотина години!” Заразата в българската политическа класа не е от вчера. И все пак проф. Методиев е избрал да пише за политическата добродетел, която също присъства и в ранната история на България, и по-късно, и днес. Той сам го заявява като своя цел в уводните думи на монографията: „Ние трябва да познаваме добрите примери и да ги изучаваме. Всичко това не би било възможно без нещо съвсем обикновено – човешка доброта. В  крайна сметка самият Стоилов използва често дума, която отговаря на моята цел – нравственост.”

И какво се получава – книга за шарлатанията и за нравствеността. Ами да – както е в живота. Човешките слабости и пороци избуяват лесно, сами по себе си те са като плевелите – никой не ги сее, но растат навсякъде. Добродетелите искат труд, старание, постоянство. Безнравствеността е много по-лесна от нравствеността.

Константин Стоилов е роден в Османската империя през 1853 г. След като завършил право в Хайделбергския университет, се завърнал в свободното Отечество и се включил в обществения му живот като юрист и политик. Бил е два пъти министър-председател. Починал е твърде млад – ненавършил 47 години, през 1901 г., в Княжество България. В началото на своята политическа кариера е твърде наивен. Постепенно е научил много от нечистите хватки на политиката, но никога не ги е прилагал. След като починал, съпругата му Христина Тъпчилещова продала ордените му, за да покрие дълговете му. През 1960 г. Държавна сигурност конфискува голяма част от архива на държавника.

Нашето усещане е, че е живял много отдавна. Би било хубаво, ако усещахме това време не толкова далечно. Но нашата емоционална памет започва от Третото българско царство, тъй като за първото и второто имаме само книжна памет. Би било хубаво да усещаме Константин Стоилов като наш почти съвременник, а още по-хубаво би било, ако днес можем да го срещнем по улица „Шипка”, където е бил домът му. Но да бъдем благодарни, че поне можем да сложим цвете на гроба му.

Много може да се пише за прекрасното изследване на Веселин Методиев, но не ми се иска да ви губя повече времето, за да можете да захващате  книгата.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВластелинът на езиците
Следваща статияПразник на мълчанието