0
2746

Сълзите на Псаменит

Непонятното е част от историята, превръщащо я в притча. Имам предвид вечното като разрез на мигновеното: има тайна не само в протичането или в самото време, сиреч в общото, а във всяко отделно „сега“. Във всеки миг от случващото се.

Затуй и записването на всички тези „сега“, които времето заличава като стъпки по пясъка, е толкова важно, дори с оглед на привидната непонятност. Както е сторил например Херодот в своята „История“ (Трета книга, гл. 14), разказвайки ни и за едно такова „сега“: за жестокото изпитание на Псаменит, владетеля на Египет, изправен пред житейско крушение – персийският цар Камбис завладява Мемфис (525 г. пр. Хр.) и го пленява.

За да изпита духа му – а Псаменит е на престола едва от шест месеца – Камбис, както четем у Херодот, решава да се погаври с него: принуждава дъщеря му, облечена като робиня, заедно с други щерки на египетски първенци да минат като носачки на вода. Девойките, покрусени, се занизали край мястото, където седели бащите им. А те, разпознавайки ги, заридали. Само Псаменит, останал безмълвен, свел глава. Сетне персите подготвили второто унижение – Псаменитовият син, заедно с две хиляди знатни египтяни, били прекарани с въжета на шиите и юзди в устите. Водели ги на смърт. Псаменит гледал как преминава върволицата, разпознал сина си, ала не проронил нито дума, докато околните плачели с горчиви сълзи. Накрая, случило се така, че край мястото, дето седели Псаменит и останалите доскоро знатни първенци, преминал бивш придворен, човек на възраст, който, изпаднал от предишното си положение, сега просел от персийските войници. Изведнъж Псаменит, разпознавайки го, скочил, заридал и се заудрял по главата. Околните недоумявали. Персите – а Камбис проводил специални люде да докладват как ще се държи Псаменит при вида на шествието – също. Стигнало се дотам нарочен пратеник на Камбис да иде при него и да го заразпитва: „Кажи, Псамените, как тъй, когато видя дъщеря си поругана и че синът ти крачи към смъртта, ти нито зарида, нито заплака, а удостои сетне един просяк, който, както се оказва, не ти е даже и родственик“. На което Псаменит отвръща: „Моите лични нещастия бяха твърде големи за плач, но сълзите бяха достойни за мъката по моя изпаднал от охолство и честитост другар, който е стигнал до просия на прага на старостта“. (превод от старогръцки Доротей Гетов).

Историята е смайваща, дори потресаваща. И от векове тълкуватели (от Хердер чак до Валтер Бенямин) търсят разгадката на „сълзите на Псаменит“. Какво би могло да е обяснението? Защо един човек запазва хладнокръвие при вида на нещастието на най-близките си, а пък изпада в отчаяние от болката на чужд човек? Проява на върховен алтруизъм? Лично отчуждение от децата си? Или пък разгадката е чисто психологическа: трудно сдържаните чувства са бликнали най-накрая, когато от поредната капка на унижението чашата е преляла? Или може би – кой знае? – аристократичното чувство е взело връх и Псаменит е проектирал самия себе си в образа на нищенстващия, на докарания до просия свой познат на прага на старостта?

Трудно бихме могли да дадем отговор. Интересното е, ако прочетем „историята“, разказана от Херодот, до края, че самият Камбис сякаш е клонял към последното възможно обяснение: той се трогнал от чутото, а сълзите на Псаменит развълнували даже самите перси, свидетели на случилото се.

Уви, вестителите, проводени да отменят екзекуцията на сина на Псаменит закъснели – той вече бил съсечен. Самият Псаменит бил помилван от Камбис, заживял спокойно и в почести дните си, ала сетне на свой ред започнал да бунтува египтяните, заставили го да пие от кръвта на бик и тя го умъртвила. Такъв бил краят на Псаменит, който до сетния си дъх не пролял друга сълза.

Понякога историята се скрепява, във вид на свитък, чрез страданието.

***

Нещо подобно, макар и по обратен начин, сякаш се съдържа в едни стихове на Апокалипсиса. А там е казано: „И небето се дръпна и се нави като свитък, и всяка планина и остров се отместиха от местата си” (Откр.6:13-14). В случая небето, а не историята, се дръпва и се навива като свитък. При времето аналогията също би била впечатляваща. Нека си представим историята като свитък от сгънато време. А случващото се като манускрипт, изпъстрен със следи от думи, жестове и деяния, от сълзи и усмивки. Накратко, от „книги“. Като броят на тези „отпечатани“, но невидими за нас „писмена“, ще е толкова голям и толкова „необятен“, че те многократно ще надхвърлят земната повърхност, затулвайки даже Небето. Представете си само „историята“ като непомерно голям „вестник“, толкова мащабен, че да може да се отпечата единствено върху самото Небе, а в орбитата му да кръжат „публикуваните“ тук долу вести.   

***

В историзиран вид върволицата от събития минава през главоблъсканица в сюжета. Същото е и в литературата: писателят ни повежда в определена посока, разгръща бедствията пред героя и ние сме с него, там, сами попадаме в „мрежата“. Рано или късно. Книгата е също капан, пропаст, за чийто ръб се захващаме пряко волята си, доколкото въображението шеметно ни влече надолу или нагоре. Зад едната врата се крият приключения, престъпления и сълзи, зад другата – щастливата развръзка, приключваща често с отворен финал, през който сякаш прозира небето.

Понякога имаме усещането, че не авторът пише фразата, а само и доколкото позволяват силите му прояснява скрития в нея смисъл.

Затова често точката не е финал, а начало; тирето пък е опит за запазване на равновесието. Най-лошото е, когато изпод словата започва да стърчи съдържание. Думите, тухличките, от които е съградена историята, не е редно да са бъбриви. Те също трябва да умеят да пазят мълчание.

Словото, както е писал някога Хердер, е и образ на „културен кръг“ (на живота, народа, историята), описан от център, в чиято периферия по странен начин подадат толкова много неща, оставащи неописуеми или непонятни за нас. Включително проронените или непроронени някъде и от някого сълзи.

В етнологията съществува и понятието „писмо от възли“. В прастари времена и песните, и сказанията, и най-важните събития от живота на даден род или страна, са се съхранявали (за възпоминание) във вид на възел върху „кълбото на живота“. И от тези възли, още преди „чертите и резките“, е възникнала „книгата“, сюжетите, достойни и за драмите на Шекспир.

Що се отнася до историята на Псаменит, той сякаш е предшественик на крал Лир.

Включително и заради загадката на неговите сълзи.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияАхасфер – противникът брат
Следваща статияУловеното време