901
1497

Съмнението

По повод студентския празник

живков09
Тодор Живков сред комсомолци и студенти, 80-те

„Една от най-големите беди в университетската работа у нас е отсъствието на истинска, демократична атмосфера в отношенията преподавател-студент.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Едва ли има нещо по-досадно от писането на дежурни материали по повод известни празници или дати от календара. Поне практиката на българските вестници и списания, които непрекъснато честват нещо и от празници не им остава време за делниците, ми е създала чувството на ужасно пустославие. Това идва главно от напомпания език и от пороя празни фрази, които често пъти прескачат границите на безсмислицата и навлизат в царството на умопомрачението. Защото вместо празника или датата да бъдат добър повод човек да се вгледа в известна сфера на живота или човешката дейност, вместо да се използва случая, за да се каже нещо ново и смислено, темата на делника се удавя от тостове, дежурни декларации и тъпи напътствия.

Затова и тази година студентският празник ме кара отново да се върна към времето и поколението, което най-много обичам. Иска ми се да отговоря като оня мъртвец, когото св. Петър попитал каква професия би си избрал, ако можеше да живее отново, и който казал: „Студент!“. Разбира се, някой би ми възразил, че най-бедните хора на света са студентите, че няма нищо приятно в денонощното зубрене за изпити, често пъти на наука, която има дълбоко ненаучен характер, и че не всеки студент е в научното поле, което той предпочита. Но ако извадите мъките от студентския живот, то комай няма да остане много от него. Това са белите кахъри, както се казва. А пък аз искам да използвам тазгодишния празник, за да поговоря за черните кахъри. За студентите и науката. Или още по-точно – за студентите и съмнението в науката. Всички ние, преминали по този път, знаехме, че главната разлика между ученика и студента не беше възрастта или специализирането, а простият факт, че докато ученикът биваше задължен да приеме преподавания научен материал като таблица от неоспорими истини и закони, на студента беше дадена привилегията (и задължението) да се съмнява, да не вярва, да не приеме ученическите закони и истини. Студентите не научаваха нещата, а ги изучаваха. Това беше класическо правило, при което неведнъж се случваше студенти да си имат сериозни неприятности с вманиачени преподаватели, изискващи безпрекословно подчинение и поднасящи теориите си като „заповеди по полка“. Всеки знае не един и два случая, когато талантливи студенти коригираха или оборваха неточностите в теориите на своите преподаватели, когато дори най-крайни професори-диктатори трябваше да замлъкнат пред въпросите на студентите си. Казах нарочно, че така БЕШЕ, защото по-късно – всъщност от времето, когато се забрани честването на Климент Охридски – нещата се промениха. Тоталитарният режим на управление естествено не можеше да допусне свободното мислене. Дойдоха времената, когато, както в средновековието, нямаше по-ужасно престъпление от мисленето. Комунистическата партия, която винаги е била много далеч от нормалното използване на нещото, наречено „мозък“, с всички разполагаеми средства се опита да отучи хората от навика да мислят, което значи от навика да се съмняват, като в замяна се опита да им създаде навика да повтарят, с други думи прехвърли човека в царството на папагалите. Папагалниченето бе установено като основен интелектуален закон във всички сфери на живота. Фразата „както каза другарят“ стана най-често произнасяната „мисъл“. Новите „Божи заповеди“ бяха написани под формата на ново „Отче наш“, което щастливите граждани на строящия се комунизъм трябваше да произнасят преди и след ядене, преди и след всичко. Така се създаде и разви една от най-жестоките пародии на интелектуална дейност – цитатничеството. Имаше времена, когато непрекъснато се цитираше, защото не бе позволено дори да кажеш „Добър ден“ като своя собствена идея, защото чрез цитиране можеше да се преуспее, защото цитирането не те обвързваше с нищо, защото цитирането беше нещо като самозащита. Цитираше се непрекъснато, цитираше се по всичко и за всичко. И се стигна дори до използването на цитирането като начин да се кажат някои неща. Маркс и Ленин, Сталин и Георги Димитров, Тодор Павлов са сигурно световните шампиони между цитираните. Навикът да се цитира като безспорна истина, често пъти очевидна глупост, изречена от някои от поменатите или от някои от неупоменатите техни наследници, остана да ехти дълго време след това, но вече в определено по-друг контекст – подмазването. И днес ако отворите българските вестници, ще видите „както каза другарят“. Но разликата сега е, че нито цитираният, нито цитиращият вярват в цитата, а той е просто декларация за раболепие. Докато по-рано „цитатът“ беше мерило, стандарт, който откъсваше главите на всички, които можеха да го надвишат. Социалистическият реализъм в литературата е една много очевидна форма на цитатничество. Ала ако в литературата, в изкуството, в търговията, в политиката, в радиото и вестниците забраната човек да има свои мисли нанесе тежки поражения, то в областта на науката пораженията бяха убийствени. От понятието наука аз изключвам всички тия недомислици като марксизма-ленинизма, социалистическото право и т.н. Ако хвърлим поглед върху състоянието на българската наука от 1949 до 1959 г., ние ще видим празно пространство, наблъскано с цитати. Добре, ако в т.н. идеологически дисциплини предъвкването на едни и същи глупости може да продължи векове, то в областта на природните или технически науки това има съсипващ характер. Това доведе до пълен застой на техника, индустрия, селско стопанство. Защото цитатчиците не са творци, те са просто папагали. И стигнала до абсолютно задънена улица, станала сама жертва на собствената си глупост, партията се реши на един компромис – да освободи от замразяване поне умовете на ония, които се занимават с природни или технически науки, да им даде възможността отново да мислят, за да раздвижат застиващата кръв в тялото на социалистическата икономика. Дългогодишното цитиране на Лисенко и Мичурин едва не умори страната от глад, а цитирането на други съветски светила по онова време една не унищожи индустрията. Нещо повече, осъзнала значението на „неидеологическите науки“ (какво противоречие с Маркс!) партията се втурна да прави институти и да произвежда учени. Оказа се, че учените и специалистите станаха най-ценните граждани. Урокът, който комунистическата партия сама си даде, бе жесток. И ето го сега новото положение – в областта на идеологическите науки и изкуството старото правило е все още в сила, но в областта на другите науки, там вече не само се поощрява, но и се разчита на някой, който ще измисли или ще стигне до нещо ново. Тодор Павлов си остана безвреден догматик и склеротик в идеологията, но в науката няма място за него, защото там той е вреден, там повтарянето на „отче наш“ нанася по-големи поражения, отколкото би нанесла атомната война. Или ако трябва образно да се изразя, на идеолозите им беше разрешено да си чешат крастата с дървото на изкуството и пропагандата, но сакън да не посмеят да докоснат дърветата на истинските науки. И както всеки се убеди, тази промяна доведе наистина до раздвижване, стигна се наистина до съживяване и развитие на науките.

Но никой не може да отдели напълно методологията в науката от тая в живота. И ето че стигаме пак до студентите. От момента, в който студентите от „господа“ станаха „другари“, края на 1948 г., те бяха деградирани от правото си на изучаващи до покорството на научаващи. От тях се искаше просто да заучат и преповтарят неща, които техните професори и преподаватели им казваха като абсолютни, неопровержими закони и истини и при това с тон, нетърпящ каквото и да е съмнение. Този метод на работа със студентите, за голямо съжаление, се запази дори когато науката е отделена от идеологията. И до ден-днешен огромен брой професори се отнасят със студентите си по „даскалски“, и до ден-днешен се смята за непростимо студент да се усъмни или да се опита да изкаже свое мнение. Несъгласието по даден въпрос се приема едва ли не като враждебна проява. Мнозина крайно неинтелигентни професори и преподаватели (производство от епохата на цитирането) бързат да смачкат с грубост всеки опит на студент „да знае повече от тях“. Така че една от най-големите беди в университетската работа у нас е отсъствието на истинска, демократична атмосфера в отношенията преподавател-студент. Безмилостното преследване на съмнението фактически уби или притъпи главния двигател в научното мислене. Защото няма наука без съмнение, няма научно мислене без съмнение. И ми се струва, че в момента когато някоя теория стане толкова силна, че изключва съмнението в своята достоверност – тя престава да бъде научна. Не може да има абсолютен научен факт, абсолютна научна теория. Още древните са казвали „усъмни се в мен, за да ми повярваш!“. Ако трябва да определя кои са според мен двата най-важни елемента на научното мислене, бих казал – съмнението и фантазията. Цялото историческо развитие на световните науки потвърждава това. Всички успехи, големи и малки, са започвали не с приемането на нещо, а с отхвърлянето на нещо, просто новото се е появявало като отрицание на старото. И този огромен, непрестанен и най-чуден процес на новото да отрича старото ни е довел до цивилизацията, която имаме. „Не бой се днес да отречеш това, което си казал вчера, не бой се утре да отречеш това, което си казал днес“. Това не са думи, характеризиращи безпринципност, а точно обратното – характеризиращи главният, основният принцип на мисленето. Съмнението и самосъмнението безспорно са дали на човечеството много повече, отколкото каквато и да е вяра в каквото и да е. Аз не искам да противопоставям съмнението на вярата, а съмнението на догмата. И бих продължил логически, че свободата започва от правото да се съмняваш. Но тъкмо това право у нас се раздава половинчато. Ако можеш да изобретиш нова машина, от която държавата да спечели – съмнявай се, но не можеш да се съмняваш по всичко онова, което стои зад машината. И оттук виждаме как партийното догматизиране на живота влияе силно върху догматизирането на науката дори когато тя има височайшо разрешение да бъде недогматична. Пример за това е начинът на преподаване на студентите, третирането им като ученици. В последна сметка такова третиране значително облагодетелства слабите, зле подготвени, набързо пробутани по партийна линия професорчета, които не могат да приемат изразеното съмнение в науките им другояче освен като посегателство срещу тях. От българските университети липсва като преподавателски метод почти напълно откровения разговор-спор. Лекциите на много места напомнят на добре тренирана агитка.

А от друга страна неотдавнашната анкета между студентите, чиито резултати бяха отразени в „Литературен фронт“ под заглавие „Аполитични ли са студентите?“, показа съвсем ясно, че българските студенти са отсели брашното от триците. Ние виждаме огромен интерес към ония науки, където съмнението е разрешено, където човек може да мисли със собствената си глава, докато „идеологическите вероучения“ са пренебрегнати. Тъкмо съмнението на студентите им е помогнало да направят отсявката. Нито Карл Маркс, нито Исак Нютон, нито Алберт Айнщайн могат да бъдат толкова безсъмнено всевалидни и всевечни, че да впримчат своите истини като въжета на догмата върху врата на човешкото развитие. Разбира се, съмнението в науката не изключва съмнение в живота на обществото, съмнение в режима, съмнение в пороя речи и декларации. Напразно комунистическата партия се опитва да отдели неотделими неща. Тя няма други алтернативи освен – или назад в догматичните монастири на средновековието, или напред, когато всяко „днес“ ще ражда съмнение във всяко „вчера“ и това непрестанно и мощно съмнение ще утвърждава не отделни резултати, а целия процес на човешкото движение към съвършенство. И тъкмо съмнението ще тласка това съвършенство винаги на такова разстояние, че да предизвиква нови импулси на живота.

И накрая нека кажа, че патронът на българските студенти Климент Охридски създаде своята школа не защото вярваше, а защото се съмняваше в гръцката и в латинската школи.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияНяма къде да се скриеш
Следваща статияАпокалиптика
и политика (7)