0
685

Съмнения

azahariev

 

В седмицата, в която папата изуми света, аз си взех кола. Не нова, но не и немска. Италианска е. Така стана, защото не послушах приятелите си за цените на частите и за останалите подобни рискове, също както не послушах и неприятелите си. Събирането на двете споменати събития е пълна случайност, разбира се. Вярно, става дума за може би единствената марка, в емблемата на която има кръст, но това едва ли прави нещата необичайни. Важното тук е, че купих медальона от Италия.

В жабката на колата рових за сервизната книжка и за документа с общата техническа информация. Намерих ги, но намерих и нещо друго  –  мъничък, направо миниатюрен,  силно потъмнял бронзов медальон с къса верижка, сякаш предназначена за китката на дете, с нанизани на нея светлосини евтини стъкълца. В самото начало не видях лицето на медальона, а само неговата опака страна. А там пишеше: Santo padre Pio da Pietrelcina. Да, точно същия този светец, за стигматите на когото сте чели.

Запалих двигателя и, вслушвайки се напрегнато в трептенията му, се замислих за това какво трябва да направя с находката си. Длъжен ли съм, като православен, да закарам колата си на автомивка и да изчистя цялото й минало. Трябва ли заедно с прахта от Тоскана да махна от колата си и образа на падре Пио?

Не мисля, че преувеличавам размерите на проблема, пред който се почувствах, изправен заради броеницата, носеща лика на светеца, върху чието тяло са се проявили раните Христови. Култът към канонизирания през 2002 г. свещеник, роден в градчето Пиетрелчина, е толкова силен, че според някои изследователи не са малко италианците, които се молят по-редовно и по-усърдно на падре Пио, отколкото на Христос и на Богородица. Самата тази свръхмерна почит към светеца от Кампания предизвиква, напълно обяснимо, вероизповеден дискомфорт, а също така извиква критически рефлексии у самите догматично и канонично просветени католици.

Такива размисли занимаваха ума ми известно време, но не особено продължително. Колкото и мислите ми да бяха ангажирани с въпроса за това как да постъпя със заварения ненадейно в моята новопридобита собственост предмет, нямаше как реалността да не ми наложи нещо друго. Другото бяха дебатите в Народното събрание около новия изборен закон. Като най-впечатляващи в тях според мен за кой ли път се отличиха диалозите между Искра Фидосова и Мая Манолова. Все по – звучен и запомнящ се става с времето този започнал толкова непринудено и импровизирано дует. В началото изглеждаше, че дуелът между двете дами е естествено враждебен и съответно природно дисонантен.  Постепенно обаче започна да се избистря една твърде различна картина, мисля си. Все по-категорично се налага напоследък у аудиторията усещането, че епичният сблъсък на арената на парламентарната трибуна, в който се впускат отново и отново двете безстрашни амазонки, е добре синхронизиран и вещо композиран. А също и хореографски талантливо изпипан.

Разбира се, ясно е, че веднъж завъртяло се, колелото набира скорост, получава инерция и тръгва в един момент на собствен ход.  Да, двубоят между Мая Манолова и Искра Фидосова наистина изглежда като тежък камък, който е тръгнал надолу по склона и няма да се спре, преди да стигне равното. Но равното, съгласете се, е родствено с безличното и посредственото. А като че ли точно това падение двамата антагонисти в тази драма не биха понесли.

Чисто психологически можем, естествено, да си обясним неизчерпаемата засега енергия, поддържаща този войнствен диалог, така: и двете страни са решени да не отстъпват докрай, водени от прогресивно обострящо се честолюбие, като единоборството бива подновявано всеки път преди всичко от търсещата реванш страна в самовъзпроизвеждащия се вече конфликт.

В тази парламентарна надпревара, сиреч в това константно надговаряне, не би имало нищо особено, а още по-малко смущаващо, стига да го нямаше елементът на синхронизацията, за който стана дума по-горе. Няма как да не забележим, че Фидосова и Манолова се усъвършенстват с всеки изминал ден, опитвайки нови и нови стратегии. Но стратегии спрямо кого, насочени към кого? Отговорът е – към публиката. Оттук идва и впечатлението, че двете действат в някаква странна съгласуваност, така сякаш са се наговорили. Да го кажа направо: веднъж усетили силата на своето представление, двете народни избранички явно се унесоха от неговата магия и вече трудно могат да се въздържат от консумирането на артистичния нарцисизъм. В резултат на което често наблюдаваме не реален дебат, а усърдни опити за удовлетворяването на вече култивираното у зрителите на спектакъла очакване за шоу.

Неприличното във всичко това е не друго, а обръщането на парламентарния дебат в панаир, както сами разбирате. Безспорно, зрелището и позата непременно съпътстват демократичния процес, но все пак би трябвало да си остават именно негови съпътстващи (акцидентални), а не същностни аспекти.

За да не звучи току-що казаното неубедително, нека само припомним култовите реплики, разменени между Мая Манолова и Искра Фидосова във връзка с формулирането на въпроса за референдума. Тогава, ако си спомняте, двете си разясняваха една на друга пред целия български народ разликата между атомна и ядрена енергетика! Стигна се и до аргументи от сферата на българската диалектология.

На нас, наблюдателите на спектакъла, не ни остава нищо друго освен да доизгледаме постановката. С надеждата, че след няколко месеца тя ще бъде преправена и подобрена.

А иначе аз запазих медальона с падре Пио и го оставих в колата ми.

 

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЗатворническата съдба на Никола Танев
Следваща статияОсновната ми болка е човешкото достойнство