0
1409

Съотносимости

Когато нещата тръгнат на зле, хората започват да говорят за политика.
Далекоизточна мъдрост

Онзи, който счита себе си за прекалено възвишен, за да се занимава с политика, е обречен да бъде управляван от идиоти – предрича Платон, който също се е занимавал с политика, не само теоретически. С казаното отговарям на все по-често задавания ми от приятели и литературни колеги въпрос – защо предавам творческото си кредо, защо напускам сюжетите си и тръгвам към политическата тематика. Струва ми се, че последният ми есеистичен сборник „Несъгласни думи” е, макар и политически обагрен, книга литературна и нейната литературност говори обратното, свидетелства, че не предавам и не напускам сюжетите и образите си – само ги допълвам. И това допълване според мен е колкото необходимо, толкова и естествено – иначе не бих го предприел. И най-възвишеният литератор е подвластен не само на художествените си вълнения, а и на бита – иначе би бил не човек, а свръхчовек. Най-мъдрите творци съумяват да хармонизират съотношението между битовия елемент и художествената образност в съдбата си. Те не позволяват нито бита, нито литературата така да надделеят, че да се превърнат в заробваща зависимост. Литературното авторство несъмнено одухотворява, но битът пък очовечава. Най-добре е двата компонента да си поделят подобаващо битието, да крачат братски, рамо до рамо по дъгата на тази земя. По-трудно осъществима е тази житейска подялба в участта на гения, който е безпомощен роб на гениалността си. Защото, за разлика от таланта, гениалността е извън бита, тя е чудовищно обсебваща, по-тоталитарна и от комунизма, толкова тоталитарна, че завладява личността до последната фибра и ръководи и води живота на автора не според неговите делнични потребности, а изключително и само според потребностите на литературния персонаж. Не е, съвсем не е за завиждане един така доминиран от литературата живот. Ето защо щастливи на екзистенциално, на личностно равнище гениални творци аз не зная. Щастливата съдба на техните надживели векове и епохи сюжети е плащана винаги с човешката драма, с личното нещастие на писателя. Който ясно осъзнава и драмата, и нещастието, но осъзнава и човешкото си безсилие срещу господството на гениалността над съдбата му. Това господство го прави асоциален, а в своята многоизмерност щастието е и социален феномен.

Доколкото не считам себе си нито за гений, нито за посредственик, пишещ за гении, а само съизживяващ, споделящ и споделян човек, човек, съизмерим със съчовеците си и съотносим с еднаква съотносимост и към бита, и към литературните си опити, предпочитам да предоставя гениите на гениалността им и да потърся себеутеха нейде между художественото вълнение, което ме вълнува, и битовизмите, които ме занимават – най-често против волята ми. Към тези неумолими битовизми аз причислявам преди всичко актуалната политика, която, доколкото съм не само дух, а и бит, няма как да игнорирам, както няма как и да анулирам. Това би значело сам себе си да игнорирам и анулирам. Оттук и принципната невъзможност писателят да се абстрахира, да се разграничи от политическата среда, да не допусне тя да прекрачи в творбите му. Оруел, чиято литература, въпреки несъмнените си политически препратки, е гениална, пише, че едно аполитично творчество е по природа невъзможно, че дори декларацията на един автор, че е аполитичен, вече го политизира, съотнася го към една или друга политическа действителност. Чехов е по-уклончив: „Големите художници и писатели трябва да се занимават с политика само толкова, колкото е нужно да се бранят от нея”. Като него в „Дневници”-те си и Макс Фриш стига до извода, че в битието на писателя словото влиза в ролята на самоотбрана срещу непоносимостта на средата – не на последно място самоотбрана и срещу политическата агресия на времето. Понякога обаче, когато времената са силно политизирани, се оказва, че „само толкова” съвсем не е малко, че тази самоотбарана на твореца предполага сериозна конфронтация с политическите дадености – обстоятелство, което по необходимост политизира и личността на автора, и – в една или друга степен и форма – твореното от него. Най-краен в раздвоението между политика и литература е Некрасов с прословутото си „поет може и да не си, но гражданин да бъдеш, си длъжен!”, но на Некрасов аз не вярвам литературно, Некрасов е станал гражданин именно защото не е успял да стане поет, поезията в стиховете на Некрасов, както казва Достоевски, дори не е нощувала – нощувала е само гражданствеността. Поуката, до която немалкият ми вече и не по моя воля политически така претоварен живот ме доведе, е проста и ясна: за един писател е пагубно да превръща която и да е политическа конюнктура в свой елемент. От друга страна обаче – и това е също една скъпо платена поука – писателят не бива да се свени да се конфронтира с конкретната политическа ситуация, да противопостави на нейната порочност и безгръбначност своя собствена морална алтернатива. Това противопоставяне е негов граждански дълг, но то е в не по-малка степен и негова писателска участ. Този морален и литературен дълг Йохан Готфрид Хердер формулира с думите: „Писателят носи веригите на времето, той се враства в своята епоха като дървото в земята”. Наред с познанието и себепознанието, което носи в тъканта си, тази конфронтация между автора и епохата е и несъмнено творческо начало, тя закономерно се превръща в тема и извор на нови и нови сюжети. Много литературни шедьоври от всички исторически епохи, чиито заглавия ми е обидно дори само да споменавам, са плод на креативния конфликт между личността на автора и нравите на неговото време. Всъщност, като се позамисля, аз не познавам, не зная велика, епична белетристична (при поезията е по-различно) творба, която да не съдържа, да не отразява с едни или други художествени средства противодействието между етическите и естетически понятия на писателя и облика на епохата – безценното литературно наследство на десетки гении го илюстрира. Само мимоходом ще отбележа, че в по-ново време романите и есетата на автори като Оруел и Солженицин преобърнаха общественото съзнание на целия цивилизован свят, съдействайки за разобличаването и премахването от политическата карта на света на най-кошмарното зло на всички времена – комунизмът.

Друг е въпросът как стоят нещата извън литературното поприще, доколко е допустимо един народ да бъде аполитичен. Допустимо или не, това обстоятелство е факт – както в най-проспериращите, така и в най-примитивните съвременни държави хората масово странят от политиката, в която живеят. Правят го обаче по различен начин, водени от различни мотиви. Докато в една благоденстваща страна в Северна или в Западна Европа, да речем, милиони хора не участват в националния политически процес, защото имат доверие в държавата си и знаят, че и с тях, и без тях институциите ще си свършат работата и ще защитят икономическите им интереси подобаващо, на балканска земя е обратно: тук хората не участват и не гласуват, защото знаят, че със или без тяхното участие нещата ще си останат същите, че те ще бъдат все така манипулирани, мамени и грабени от държавата и от олигарсите, които тя обслужва. Казано с други думи, в богатите страни хората са политически пасивни, защото искат държавите им да си останат такива, каквито са, а в гладуващите и студуващи държави политическата пасивност е продиктувана от резигнацията, от тоталната апатия, от съзнание за обреченост, за собственото си безсилие да постигнат една социална промяна, която жадуват. Доверието, което жителите на белите страни хранят към институциите си, е основателно – основателно е и недоверието, с което ние гледаме на собствените си институции. Тъкмо затова в най-цивилизованите страни държавите са по правило бедни – богати са жителите им, а в нецивилизованите страни е обратно. Към кой от двата лагера принадлежим ние, българите, е ясно като ден. Не е съвсем ясно само как би могло да се промени това съотношение на благата. Според мен – само като се промени съотношението на добродетелите, само след като нашите държавници се променят. За да се променят те обаче, трябва първо ние самите да се променим – те са наши избраници, сиреч наше собствено творение: ние сме си ги избирали по свой образ и подобие. Ако ние сме обществено отговорни, инициативни и съвестни хора, обществено отговорни, инициативни и съвестни ще бъдат съответно и нашите държавни лидери – в днешните демократични условия техните морални и професионални качества са автентично ехо от нашите. От което пък по необходимост следва, че за да се промени битието ни, трябва преди това да се промени съзнанието ни. Казвам го като антимарксистът, който съм. За мен не битието определя съзнанието – така става само при нисшите организми, които живеят на вегетативно, на рефлекторно равнище, които не създават, а само отразяват биосферата си. При човека е обратното, човекът не мисли, както живее, а живее, както мисли. Ето защо промяната на живота ни трябва да дойде не отвън, а отвътре. Брюксел може да ни подкрепи оттук-оттам, Кремъл – оттук-оттам да ни саботира, началото трябва да бъде поставено обаче от нас самите. За някои казаното може да прозвучи и обезсърчаващо, но друг, заобиколен и лек път няма – всяка неформална, всяка същностна промяна започва със себепромяната. А себепромяната е психологически най-трудната, най-мъчителната промяна. Много по-лесно е да превърнем пустинята в градина, отколкото да пренаредим светоусещането си. Тази промяна значи болка, но значи и надежда. Щастие на цената на спестената болка няма – единствена алтернатива на този мъчителен път е духовната и материална нищета, в която тънем от веки веков до веки веков. И от която можем само да се себеизбавим – не и да бъдем избавени…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЕдна „екстравагантна“ среща
Следваща статия100 години ВОСР