The house was quiet and the world was calm.
Уолъс Стивънс

След излизането на третата част на теологическата сума на Владимир Градев, чието теоретично начало постави Това не е религия (2013), теолого-политически продължена с Излизания (2015) и завършена сега в практическия, практикуващ, мистагогически разум на Разпознавания. По пътищата на душата (2017), имаме пред себе си пълната картина на едно рядко несвоевременно и уникално несвоеместно богословие, мислещо свещеното в Ернст-Юнгеровата „епоха на работника”. Структуриращите трилогията въпроси какво можем да знаем, какво сме длъжни да правим и на какво можем да се надяваме в човешкото условие между абсолютното тайнство и нищото са поставени в хоризонта на „фаталното своеобразие“[1] на „един свят, в който името на работника притежава значимостта на означение на ранг и в който трудът се схваща като най-вътрешната му необходимост“[2]. Подобно на Юнгеровия работник Градевият не е „представител на ново съсловие, на ново общество, на нова икономика“, доколкото е „или нищо, или повече, т.е. представител на една своеобразна, действаща съгласно собствени закони, следваща собствено призвание и съпричастна на особена свобода формация“. И при двамата работникът е преди всичко Gestalt, „формата, която прави цялото повече от сбора на неговите части“ (29), както по отношение на себе си, така и спрямо света и другото. И при двамата жилавата воля за гещалт, въплътена в работата, е независима от „моралната схема на едно корумпирано християнство, в което самият труд се явява като нещо зло и което прехвърля библейското проклятие в материалното отношение между експлоататори и експлоатирани“. Проследимото в трилогията последователно уплътняване на мисленето на свещеното по посока на биването му в света ни кулминира в едно богато и „плътно“ описание на „работата на душата“, трезво съперничещо с дитирамбично амплифицираната констатация на Юнгер, че „не може да има нищо, което да не се схваща като труд“ в съдбовната за времето ни епохалност на гещалта на работника: „Трудът е темпото на юмрука, на мислите, на сърцето, животът денем и нощем, науката, любовта, изкуството, вярата, богослужението, войната; трудът е трептенето на атома и силата, движеща звездите и слънчевите системи“[3]. Истината е „това, което работи“ (95), душата работи, „вибриращо и пулсиращо“ (44) произвеждайки реалност – самата тя работа на „вибриращата ѝ реалност” (9) – в сътрудничество, съвместен труд със съдбата.

Заключителна част на трилогия, идеща да отговори на последния въпрос на човешкото съществуване на какво в крайна сметка можем да се надяваме, Разпознавания е същевременно завръщане на странника към недвижната движеща сила на младостта му, към началото, което е целта: към философията като Силите на субекта (1999) съгласно късния Мишел Фуко и към теологията като Прекъсването на пътя (2000), книгата на духовните упражнения. Най-обемната и комплексно вътрешно структурирана глава на Разпознавания в орехова черупка реконструира един философо-теологически път – through the world, more difficult to find that the way beyond it – в музикална композиция, която единствена сякаш би могла да съчетае противоположностите на автентичното търсене на истината в опънатите рамена на хераклитов лък и лира, пораждащи сили и хармонии на вдълбочаване и излизане чрез изпъващ струните стремеж в противоположни посоки. Бавно, но с чувство – andante con moto – Градев извървява назад пътя до изходния си опит с философията като „систематична работа по себепреобразуването“ (290), до настояването на късния Фуко и младия философ за „необходимостта субектът да се промени, да се преобрази“. Двадесет години по-късно Градев категорично ще препотвърди решаващия опит на младостта си: „Каквито и други функции да има днес философията […], тя остава най-ефикасният модел в западната култура за съзнателно себеизграждане, за изобретяване и преизобретяване на собствения „аз“ (291). Във философията като изкуство на живота и духовното упражнение като основна форма на практикуване на това изкуство Градев намира и удържа формата на coincidentia oppositorum на философските сили на субекта, от една страна, и теологическото прекъсване на пътя, от друга. Бавно, но с разпознаваемо чувство (отзвучаващите в припомнянето и разпознаването на пътя трептения) е разказана историята на взаимното „заразяване“ на неоплатонизма и християнството, последвано при възтържествуването на Църквата от разпадането на изходната свързаност между философия и духовни упражнения съответно на монашеска аскеза и чисто теоретична и абстрактна дейност. Новото свързване се превръща във винаги вече предстояща персонална задача.

Фугата на силите на субекта и прекъсването на пътя, в която гласовете на философията и теологията контрапунктно вибрират в спомена за разпознато съдбовно обръщане, положено в историята на взаимодействията между философия и религия от античността до Симон Вейл, Витгенщайн и Пиер Адо, намира продължение в следваща част на музикално композираната глава „Изпънати струни“ с ново завръщане към късния Фуко под формата на fugato – реалната философско-теологична фуга е приключила със секуларизационното „отпадане на перспективата на вечното спасение“, отпадане, превръщащо „грижата за душата“ в „грижа за себе си“ (срв. 313). За античната философия какво можем да знаем е преди всичко въпрос на „Каква работа да извършим върху самите себе си?“, при който „[ц]ел на „грижата за себе си“ не е себепознаването, а себеусъвършенстването и себеосъществяването“ (321). Субектът не е в началото, той е процес на „производство чрез конкретните техники“ (314), технологии на аза, „чрез които индивидите методично действат […] върху своите тела и души […] най-вече, за да се преобразят, за да променят своето съществуване, за да постигнат състояние на щастие, чистота, мъдрост, съвършенство или безсмъртие“ (322). Съвършенство sive безсмъртие. Силите на субекта или силите на душата. Умиращият Фуко, „вече отслабен от болестта, говори внимателно и обстойно, сдържано и отстранено, с интелектуална наслада и спотаено страдание, за умирането в истината“ (325). Във фугатото на умирането на Фуко, изследващ връзките между „грижата за себе си“ и „истинното говорене“ (παρρησία), философията като изкуство на живота и духовното упражнение като основна форма на практикуването му достигат до онова прекъсване, в което „смъртта е част от работата на всеки“, работа, която променя, може би спасява или може би дава смъртта, тъй както се дава камшик или храна.

Пътят на най-малка съпротива при тематизирането на душата, при изтъкването, че (се) има душа след триумфа на буржоазния субект е сантименталният. Всевъзможните тъги, тяхната физика, костотрошачката им са любимото състояние на прибързано смятащите, че трябва да са тъжни, за да скрият успешно свенливата си рурална жизнерадост. (Скритото в изпражненията, липсата на потъмняване на цвета на урината, кръвта и кожата обаче ги издава.) От нищо медитациите на Градев за душата не стоят по-далече, нищо не му е по-чуждо от тази топла мъгла, това музикално мислене, което не докосва другото. Скръбта – не тъгата – също е работа. Тя е твърде дълбоко вкоренена в човешкото съществуване, за да може да бъде отделена от теологията, за да може да бъде оставена на тъгуването, „сантиментално, благочестиво, акидично“ (404). Автентичната ѝ черна жлъчка се проявява в съвпадането на противоположностите на радикалното потъване и „излизане от себе си” (355), което няма как да бъде мислено без, уви, и теология. Оловният емпиреум на меланхолията е ключова сфера на работата на душата, на която Разпознавания отделят място, композиционно близко до деветото небе, по един път и търсене, което „започва с философията и се увенчава с мистиката“ (464) като опитно познание, cognitio experimentalis. Не е задължително то да е лично, за да ни преобразува, достатъчно е даването му като упражнение от друг и собствената ни работа като упражняващи се, церът на дисциплинирания труд. Защото от тъгата се минава към алчността. Моли се и работи! Открий спокойната, „светла, стипчива“ меланхолия на нещата.

Тайното в трезвостта си сърце на Разпознавания за мен е главата „Работата на душата“. Както „Изпънати струни“, така и „Работата на душата“ сдържат четеца, търсещ драматични перипетии, разпознавания и патос, с мото от Уолъс Стивънс, поета на трезвостта на простия смисъл на нещата. Духовни упражнения на Лойола, с които Градев разгръща схващането си за вълнуващата го съкровена механика, са първата недвусмислена проява на модерното Хьолдерлиново свещенотрезво: правеща неща практическа медитация върху свещеното, която не е нито „теологичен трактат, нито свидетелство за мистично откровение“ (219). Това не е за четене, казват Разпознавания за Ejercicios espirituales и про домо, а за правене – текстът „трябва да бъде направен, многократно упражняван, за да открие своята истина“ (220). Това не е за четене, повтарят, а за даване – от Сад, само един от плеядата небезизвестни възпитаници на отците йезуити, до удоволствията от текста на Барт френският набляга на валентността на „даването“ на храна, камшик или упражнения. Това не е за четене, потретват, а за съпровод – „Тъй както думите на оперното либрето изискват музикален съпровод, така и упражненията са невъзможни без гласа на наставника и инициативата на упражняващия се, който трябва да осъществи в себе си този съпровод“ (220-221). Двугласието между даващия и упражняващия се е условие без което не може за намиране „път в живота“, за разпознаване на мимолетния миг на „намирането на душата“ (9), доколкото тя е изначално както хоризонтално, така и вертикално диалогично произведена. Имплицитният автор на Разпознавания в качеството им на „бележки за своя вътрешен опит“ е правещият, който записва това, което прави, давайки. Очакваният имплицитен читател – този, който чете, правейки, като приема да му се дава. Набиращата сили в бавното време на трилогията педагогика в третата ѝ част ненатрапливо преминава в трезва мистагогика, едно притихнало и спокойно въвеждане в религиозния опит, чиято цел е „да може всеки да стане на себе си мистагог“ (226), съхранявайки и разширявайки свободата на душата, нейните сили, тихата ѝ победа. Самата тя спокойна, самата тя лято и нощ, самата тя читателят, склонен до късно, четейки там.

Моята душа, този съработник, това работещо нищо.

[1] Градев, Вл. Разпознавания. По пътищата на душата, София: „Фондация Комунитас“, 2017, с. 46. По-нататък цитирам в текста с посочване на страницата в кръгли скоби.
[2] Jünger, E. Der Arbeiter. Herrschaft und Gestalt [1932], Stuttgart: Klett-Cota, 2014, S. 69.
[3] Пак там, с. 70.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в СУ, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.