Какво значение имат идеологията и религията в радикализацията на младите хора; как ислямистите успяха да радикализират дори деца и да ги превърнат в машини за убиване – Самир Амгар, Симеон Евстатиев, Николай Иванов.
По време на атентатите в Париж през 2015 г. и във видео кадри, излъчвани от ИДИЛ, ние виждаме най-вече млади хора. Някои от тях са родени и отгледани в Европа. Как ислямистите успяха да радикализират дори деца и да ги превърнат в лишени от емоции машини за убиване? Какво превръща един човек в терорист, готов да използва насилие за постигане на политически или социални цели? Какво значение имат идеологията и религията в радикализацията на младите хора? Колко ключови фактори са семейството, маргинализацията, социалната изолация и безработицата? Какви са моделите за превенция на радикализацията? Доколко практиката за създаване на устойчиви връзки с екстремистки лидери или с органите на радикални организации е средство за тяхното отклоняване от пътя на радикализма? Има ли политики, които успешно разпознават и работят в градските радикализирани области? Ако изолацията и самоизолацията на религиозни или малцинствени общности частично отговоря на въпроса защо, какво се случва, когато тези вече маргинализирани младежи попаднат в принудителна изолация в рамките на държавната система за наказание и рехабилитация, тоест в затвора?
Дебатът „Сърдити и млади! Какви са корените на религиозната радикализация на младите в Европа?“, организиран от Центъра за култура и дебат „Червената къща“ и Френския институт в България, се проведе на 12 май в София. Участие взеха Самир Амгар (доктор по социология и експерт по джихадизъм, Център за изследване на политическия живот CEVIPOL, Senior Fellow на Европейския фонд за демокрация EFD, преподавател в Университета в Страсбург и в Католическия университет на Лион), доц. Симеон Евстатиев (арабист, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“) и Николай Иванов (експерт към Международната агенция за превенция на престъпността и политиките за сигурност и бивш служител на ДАНС).
Самир Амгар: Хората, които се радикализират, го правят най-вече поради религиозни причини
Мисля, че е важно да дам някои данни, не само относно наличието на ислямизъм в Европа, но също от количествена гледна точка – по какъв начин се разраства това явление тук. Първо, трябва да имаме предвид, че ислямът е религия, която е отскоро в Европа. Данните сочат, че на стария континент има между 10 и 20 милиона мюсюлмани. Що се отнася до Западна Европа, установяването на исляма там е най-вече продукт на икономическата емиграция от 50-60-те години – става дума за хора предимно от Турция и Северна Африка, които са решили да търсят платена работа в Европа. Всички тези фактори се съчетаха и дадоха своите плодове. Тези хора родиха деца, които днес участват в динамизирането на ислямизацията в Европа.
От количествена гледна точка явлението, свързано с радикализацията, засяга една изключително малка част от мюсюлманите, които живеят в Европа. Трябва да имаме предвид, че за първи път старият континент се сблъсква с такова явление. Счита се, че броят на европейците, които са заминали в Сирия, е около 3 хиляди души – около 400 белгийци, 400 британци, 250 германци…
Но какви са причините, поради които хората се радикализират. На първо място поставям фактора, свързан с религията, тоест идеологическия фактор. Трябва да имаме предвид, че хората, които се радикализират, които решават да се самовзривят във Франция или в Белгия, които решават да заминат за Сирия, го правят най-вече поради религиозни причини. Когато говорите с хора, които твърдят, че принадлежат към джихада и сега са в Сирия, те обясняват, че изборът им е следствие от теологичен размисъл, който ги е накарал да заминат. Те имат вътрешното убеждение, че това поведение е някакъв отговор, че то е свързано с някакво предписание на Корана. Това е основополагащ елемент, който трябва да вземем предвид. Един от източниците на радикализацията е религията, това е радикализация, която можем да определим като религиозна. Младите черпят от Корана причини, които обуславят техния избор да проявяват насилие, но това е обосновка, която може да бъде определена като религиозна или идеологическа.
Вторият фактор, който позволява да се обясни радикализацията, е политически. Има хора, които избират да направят това, защото считат, че никога няма да бъдат чути от европейските нации, че ислямското слово винаги ще бъде делегитимирано. Така че радикализацията е продукт на политическа незадоволеност. Ще ви дам един пример, който е от френската история. През 2012 г. излезе един филм в САЩ, който предизвика ярост сред много хора от мюсюлманския свят. Във Франция и в Европа реагираха и една група младежи от парижките предградия реши да изрази своето недоволство, като организира протест пред посолството на САЩ. На този протест те не само скандираха антиамерикански и промюсюлмански лозунги, но също се възползваха от повода, за да се молят на „Шанз-Елизе“. Естествено това може да шокира и отговорът на властите беше да се изпрати полицията. Полицаите пък решиха да арестуват въпросните индивиди. През 2013 -2014 г. забелязахме, че една част от тези млади хора, които бяха следствени, сега са вече в Сирия. Така че има нещо като механична връзка между факта, че се пречи на някои индивиди да се изразяват и радикализацията. Колкото повече възпирате някакъв оспорващ дискурс, толкова повече вие карате носителите му да се радикализират.
На трето място е налице социоантропологически фактор, който ни позволява да разберем процесите на радикализация. Забелязахме следното – голямото мнозинство от тези хора са между 18 и 35 години. Някои от тях са преминали през затвора, някои имат престъпно минало, но това, което подценихме и не отбелязахме, е, че тези индивиди нямат никакви семейни отговорности. С изключение на един от братята Куаши, който беше женен и имаше дете, всички други, които извършиха атентати в Европа през последните години, нямаха нито съпруга, нито дете. Така че можем да предположим, че семейните отговорности представляват спирачка за радикализацията. Колкото по-големи са те, толкова по-малко склонен е индивидът към радикализация, толкова по-малко е склонен да поеме риска да се самовзриви. И обратно – когато няма семейни отговорности по-лесно поема риска да се самовзриви, защото няма да остави след себе си нищо.
И един четвърти, последен фактор, който може да бъде определен като социоикономически. Индивидите, които се радикализират, го правят, защото се чувстват дискриминирани, жертви на ислямофобията и за тях насилието е начин да изразят своето недоволство от отношението към мюсюлманите в Европа. Това е отговор на една дискриминация, но също така на една социално-икономическа нестабилност. Това са хора, които са икономически и социално изключени, хора, които са на помощи и безработни. Само че този фактор не може да обясни наличието на хора, които идват от средната и по-висшата класа. Някои хора, които заминават, за да се бият в Сирия, идват от средната и по-заможната класа. Те имат добър социален и икономически статус в европейските общества. Тези неща поставят под въпрос представата, която имаме за процесите на радикализация, а именно, че тези процеси засягат най-вече хора, които идват от бедните и по-нисши слоеве.
В заключение искам да кажа, че освен хора, които се радикализират, има и такива, които се дерадикализират. Според едно изследване на Кингс Колидж в Лондон от сто европейци-джихадисти, които заминават за Сирия, между 20 и 30% решават да се завърнат в родната си страна. Така че има не само фактори, които водят до радикализация, но и такива, които заставят тези хора да изоставят джихадистката логика.
Симеон Евстатиев: Ислямът абсорбира етническите идентичности
Още в средата на 2014 г., в доклад на канадското федерално правителство, се отбелязва, че малък, но забележим брой канадци са ангажирани с терористични дейности в чужбина и пътуват до различни страни в Близкия изток и мюсюлманския свят като Сирия, Сомалия, Афганистан. Сред поелите по пътя на мисионерското военно дело на въоръжения джихад е 22-годишният Дамиан Клермон. Конвертит, който приема исляма и още през ноември 2012 г. се отправя към Сирия, където загива в борбата между отделните групи ислямски бойци. Майка му е потресена – първо от неговото заминаване, впоследствие от смъртта му. Тя продължава да се пита – защо. Въпрос, който отеква и до днес в дебатите за радикализацията и причините за джихадизма.
Нека преди да се опитаме да отговорим на въпроса защо, да видим кои са радикализираните на ислямска основа младежи. Очевидно става дума за младежи от различен етнически произход, които имат различни лични причини за присъединяването си към джихада. Те живеят в различна социокултурна среда, понякога имат и различна индивидуална мотивация, но споделят общ наратив, светогледни нагласи и цели.
Какви са корените на това явление? Бих ви предложил т. нар. синдром на бунтуващия се акултуриран местен жител – понятие, което заимствам от Патриша Кроун, в чиято дефиниция този местен жител е индивид, произхождащ от политически подчинена култура, който живее в общество на дадена политически доминираща култура и открива, че неговите унаследени корени са несъвместими с обществото, в което живее, общество, в което той дори може би е роден, но срещу което сега предприема политически действия. Бихме могли да определим този синдром и като синдром на търсенето на изход от културно раздвоение чрез радикален бунт срещу доминантната култура. Един от първите в историята примери за такъв бунт е този на Моисей.
Тези млади хора, за които говорим сега, извършителите на атентатите, също осъзнават, че не изпитват чувство на принадлежност към британското, френското, белгийското или канадското общество, а към своите братя и сестри в Палестина, Ирак, Афганистан или Чечения. Изоставяйки доминантната култура, те поемат по пътя на глобалния джихад. Откъдето и да идва, проблемът на акултурирания местен човек се състои в това, че той няма политически дом, в който да се чувства като у дома си. Той трябва да създаде такъв политически дом или казано още по-точно – да го възсъздаде, да го възстанови, преоткривайки го в миналото. Националистите намират своя идеал в техните велики древни империи, а водещите джихад сунити – в халифата, който изпълнява низпослания от Аллах религиозен закон, шериат. За да може да бъде възстановен този идеал, предприелите социален бунт по този модел трябва да мобилизират и други хора, да привлекат съмишленици, които са готови да предприемат необходимите политически действия. В случая с джихадистите борбата е срещу хегемонията на Запада и неговите местни „колаборационисти“ в мюсюлманските страни.
В съвременния свят поради глобалното разпространение на западните ценности, често наричани универсални, общоприетата форма на политическа идентичност е принадлежността към дадена нация. При мюсюлманските народи основата на политическата идентичност е по принцип вложена в религията. Ислямът абсорбира етническите идентичности, макар и в повечето случаи да не ги заличава напълно. Не че другите компоненти не са важни, важни са, но по правило остават на втори план. В Близкия изток например има и светски елити, и либерално мислещи хора, особено младежи, тези склонни да възприемат секуларизма хора обаче в повечето страни с преобладаващо мюсюлманско население не са критична маса, която да промени хода на социалните и политическите процеси в посока, каквато биха искали някои политици. Религиозно обусловената политическа култура и дневен ред в Близкия изток са едно, а западното пожелателно мислене за преобразуването на тези реалности – съвсем друго нещо. Да вземем бунтовете срещу авторитарните режими, които бяха наречени Арабска пролет, но не бяха свързани с някаква обща философия или политическа идеология. Липсваше водеща революционна сила или партия, която да поведе това движение напред, дефинирайки социално-икономическата и политическата промяна.
Големият проблем в мюсюлманския свят е не толкова плурализмът, такъв историята на мюсюлманските народи познава отдавна, а либералната демокрация, която засега среща и ще продължи да среща непреодолими трудности. Все по-силна роля тук играе комплекс от процеси, сред които и наблюдаваната реислямизация чрез салафизация на обществения морал. Тя засяга част от мюсюлманите не само на Изток, но и в Европа. Във всеки случай независимо дали става дума за салафитски, или за друг тип ислямизъм, често надделява лозунгът: ислямът е решението. Играе ли обаче този идеологически фактор някаква роля за явлението радикализация. За да отговорим на този въпрос, нека си послужим с един исторически паралел. Наскоро Стивън Коткин от Принстън издаде обемиста монография за Сталин. В нея Коткин се опитва да отговори на въпроса как Сталин става Сталин или как Йосиф Висарионович Джугашвили, внук на крепостни селяни, син на перачка и полуграмотен обущар, става генералисимус Сталин, как вярващият младеж, избрал да учи за свещеник, се развива като фанатичен атеист и марксистки идеолог. Стивън Коткин игнорира модните и до днес психологически аргументи от фройдистки тип, като ни показва, че за разлика от необразования циник, какъвто е Сталин във въображението на Троцки, истинският Сталин обосновава всяко свое решение, служейки си с идеологически език. Нещо повече, Сталин използва идеологически аргументи не само в публичния, но и в личния си живот. Грешка е според Коткин да не взимаме този език на сериозно, защото той ни дава ключ към разбиране на мисленето на Сталин. Най-често Сталин е вършил точно онова, което е говорил, а идеологията му е предоставяла дълбоко чувство за увереност и сигурност в лицето на политическите и икономическите несгоди. Днес ние често възприемаме априори, че извършителите на масови убийства и насилие са или луди, или ирационални. Но Коткин демонстрира по убедителен начин, че Сталин не е бил нито едното, нито другото. По-ужасяващото всъщност е това, че Сталин е бил рационален и изключително интелигентен човек, поддържан от идеология, която е била достатъчно мощна, за да оправдае убийството на милиони хора. Защо тогава мнозина са склонни да подценяват религиозната идеология, изповядвана от групировките на съвременното сунитско екстремистко движение като Ислямска държава, талибаните или Боко Харам, които вдъхновяват и радикализират с действията си хиляди младежи, включително от Европа?
Мюсюлманите, разбира се, не са монолитна маса. Едва ли мнозина от тях са ентусиазирани последователи на стриктната уахабитска версия на салафизма, налагана от формирования като Ислямска държава като буквалистичен фундаменталистки прочит на нормативния ислям, разбиран като божествен закон. Няма никаква логика да се опитваме да виждаме във всеки един радикализиран младеж или джихадист дълбок познавач на шериата. По традиция познаването на шериата се счита за процес, който продължава цял живот, а повечето мюсюлмани достигат само да частично знание. Както не можем да очакваме от вдъхновените от марксизма-ленинизма колхозници да са чели Капиталът или трудовете на Ленин, така не може да искаме от обикновените бойци, пристигащи в Сирия или Ирак някакви дълбоки познания за шериата. Това обаче не е основание да смятаме, че радикализиращите се младежи цинично използват религията. Има огромна разлика между религиозна грамотност и религиозна мотивация. Степента на познаването на шериата не винаги е показателно за това колко религиозен е един мюсюлманин или колко религиозен иска да бъде. Неразбирането на тази особеност е довело до поредица от грешки в опитите за превенция на радикализацията. Така например някои политици смятат, че мерки, свързани с повишаване равнището на ислямското образование, ще решат проблема.
Николай Иванов: Има голяма доза късмет в това да бъде предотвратен един атентат
Дали службите стъпват на опита и на експертизата на научния потенциал? За съжаление разминаването между теорията и практиката е много голямо. Основният проблем идва оттам, че всъщност екстремизмът и радикализацията не са престъпление, те са явление. Можем ли да се борим с едно явление, има ли механизъм, метод за борба с едно явление? Няма такъв метод. Ние не можем да го спрем, но можем да вземем някакви мерки. Тук искам да направя едно разграничение – много хора не правят разлика между религия и идеология. Не религията е проблемът, проблемът е идеологията, която съществува на базата на религията.
Моят опит се базира на практиката. Защо хората се радикализират? Ами защото е интересно, защото е модерно, защото това те прави различен, прави те значим, тоест осмисляш по някакъв начин съществуването си. В ХХI век животът е много динамичен, нещата се случват много бързо. Много хора не успяват да се адаптират към начина на живот, към средата, чувстват се излишни, чувстват се неоценени, чувстват, че не могат да си намерят мястото. Религията е едно просто решение. В момента религията предлага този лесен избор – правиш това и си праведен, ако не го правиш, ти си враг.
Ще ви разкажа за един от моите случаи. При мен дойде една интелигентна, добре образована жена и ми каза: „Имам проблеми с моя син, обръсна си главата, ходи с военни дрехи, пусна си брада“. И какво се оказа – младо момче, високообразовано, интелигентно, с доста престижна работа, обаче всичко това не означава нищо, тъй като той самият не беше успял да си намери място в обществото. Той се чувстваше неоценен и различен от другите. Съответно беше попаднал на хора, които го бяха привлекли към едно от теченията на исляма и беше стигнал до етап на обмисляне да замине за арабска страна в зоната на конфликтите. Тук идва другият момент – онези, които се занимават с рекрутирането на хора и които индоктринират младежите, за да извършват те терористични актове, са доста интелигентни, изглеждат добре и са доста по-харизматични от нас.
В процеса на радикализация – от началния момент на привличането на хора до крайния етап на радикализацията – за щастие много малък процент от привлечените хора стигат до крайния етап. Те са под 1%. Но виждаме какви са резултатите от дейността на този 1%. Самият процес – от етапа на вербовката до взривяването – в някои случаи протича за седмици, но по-често за 2 до 3 месеца. Тоест изключително бързо. Първо, тези хора не са религиозни. Те имат елементарни познания за религията. За абсолютно всички атентати службите в съответните страни разполагат с огромна по обем информация. Те знаят за тези хора, знаят, че те са проблемни и че е вероятно на някакъв етап да извършат подобни действия. Проблемът е друг – една служба, колкото и да е силна, колкото и да е богата, колкото и да е осигурена ресурсно, тя разполага с изключително ограничен ресурс да реагира на цялата информация, която минава през нея. Имам предвид, че анализът на цялата тази информация изисква огромен труд. Няма служба по света, която може да анализира с достатъчно голяма степен на точност един човек или едно явление, което може да се случи през следващите 5-6 месеца или година. За съжаление има голяма доза късмет в това да бъде предотвратен един атентат.
