1
740

Сърцето е алхимик

1709
Снимка: Димитър Радев

Свито сърце – голяма слепота. Вместо да се бори със света, то решава да го накаже с обвиненията си. Наивно сърце – не знае, че светът се бои от друго. От изповеди.

Няма как да докаже почтеността на заниманията си. Иска да знае съставките на живота и смъртта; те са огън или вакуум и думите за тях, олово с надежда за злато. Списъкът им съдържа сътвореното и грехопадналото. Останалото е вяра.

Затова сърцето, трябваше да приветства злото, когато то дойдè.

Да види как преумножава тайната си, преди да си отиде. Да бъде като заселник, немеещ пред огъня, опустошаващ убежището, което не е дом.

Самотата му се пръсна като нагорещено стъкло пред тайната на злото. Страхът му се извърна наполовина – той никога не среща погледите ни – и оголи корена си в него, в сърцето.

Но не и края си.

Него – не, а злото, което го разкри, трябваше да се приветства.

Слабостта на сърцето избуя и скри оголената му глава от смазващия пек на лъжеслънцето. И пак – злото трябваше да се приветства, защото някак си мракът му роди прохлада. Такава е наградата на нищите духом, която никой не разбира, както и самите тях.

Дързостта му се отдръпна като отлив и тогава то, крайморски жител, засъбира даровете на живота си, покрити досега от безнадежността на онзи прилив най-дълбок там, на пясъка на съществуването. Написаното върху пясък между две вълни – то побеждава съмненията на сърцето и този дар то търси и събира. Написаното върху пясък е неповторимо като надежда. Камъните винаги надписва някой друг, пясъкът – пазител на вековни символи до следваща вълна, очаква мен. В надписите върху камъни има недоизказаност, в която върлуват чужди копнежи. Затова и се преструват, че отклоняват буйните реки на бъдещето и нехаят за поточето на настоящето, в което има тресчица с носна кърпа за платно, която да ме отведе до другия бряг, до който спокойно мога да прекрача, но не искам…  А всъщност те извират, за да не пресъхне онова море, вълните на което отмиват писаното върху пясъка от мен. Кой казва, че надеждата е презокеански кораб?

След като върху водата може да се ходи, то може да й бъде поверено и написаното върху пясък.

„Понеже видимото е временно, а невидимото – вечно” (2 Кор. 4:18).

 ***

 Бедността не може да си позволи нищо златно, дори и среда. Затова е християнска участ.

***

 „…ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове” (Мат. 4:3). Защо? Те и така са насъщни. Достатъчно е да присъстват в свят, в който Бог говори на човека. Ако станат на хлябове, ще се смалят.

***

 „…ако не се обърнете и не станете като деца…” (Мат. 18:3). Защо тези думи са поверени на Църквата? Поетите с право претендират за тях. Защото освен децата единствено Църквата е безропотна както към влизащите, така и към излизащите. Без това всички сме изгубени.

***

Чуждата свобода плаши. Тя е кошмарът на всяко близко бъдеще. Тя е непрозрачност в самата свобода. Чуждата свобода няма да се разлее, когато съдът, който я съдържа, неминуемо се счупи. Не той а Ръката, от която и капка не се излива, я пази.

Заради чуждата свобода не сме прозирни, а бледи.

Всички вярват, че има причина за тази свобода. И аз вярвам, но причините се разпадат, когато си спомня за нея.

Има обаче и друго – тя се грижи да бъдем препъвани в неведом миг. А човек си спомня единствено дните, за които не е подготвен. Кое ни спира да благодарим?

***

По някакъв изумителен начин не сме сами, но не сме и наблюдавани. Самотата е, когато си наблюдаван, но никой не присъства.

***

Искам да обичам, искам да бъда обичан. Но нека първото е в града, а второто – в пустинята.

Следпразничната градска тъга е свидетелство за непостигнато примирие с пустинята. Затова празникът в града е начин да се скриеш, а празникът в пустинята – да се явиш.

В града всичко е за продан, в пустинята – нищо. Затова градът гони свидетелите, а пустинята ги приютява.

Градът брои храмовете, а пустинята – хората. Затова Правдата събаря камъните на храмовете в градовете и усъмнява хората в пустините. За да може да се лекува липсата на стремежи.

Градът и пустинята не са част нито от рая, нито от природата. Те са съсъд за човечност, който ни скрива или прославя.

Но имат нещо общо – правото и невъзможността да получиш хляб. Съмнението относно утехата. И онези в тях, които смятат за обречени, а не са.

***

Умората е форма на достойнство. Ако никой не я вижда.

 ***

Често признаците на живот радват повече от самия живот. Това е тайната на бащата на Блудния син.

***

Когато си обичан, всяка тъга е мост. Възможно ли е другояче?

 ***

Свито сърце – голяма слепота. Вместо да се бори със света, то решава да го накаже с обвиненията си. Наивно сърце – не знае, че светът се бои от друго. От изповеди.

***

„…защото Твое е царството, и силата и славата” (Мат. 6:13). Нищетата, слабостта и позорът са наши. Идваме, за да слееш Твоето с нашето. Не от това ли бягат всички? Но Ти отдели за миг радостта, която имаме, от щастието, което искаме. Заради този миг идваме. Смъртните ни болести не Те плашат. Дребните ни падения Те карат да срутиш света ни. Стремим се към ясен живот, но болката и надеждата от присъствието Ти ни учат, че неяснотата от тях е по-важна. В яснотата злото е чест приятел. В тайната – никога.

***

Всички духовни прозрения са нищо пред изкуплението на едно-единствено човешко тяло.

 ***

На Месията от апокрифите му е тясно сред хората. Пътят му е осеян с победи над човешката обикновеност. Единственият възможен декор за чудесата му е нашата жалкост. Нека никога не забравяме, че са вярвали и вярват в него.

***

Гробищната пръст е прозрачна, а ежедневието – божествено. Така твърди верността. Точно защото се занимава единствено с трудни неща. Ако любовта пропусне и една-единствена крачка, верността ще я направи. Верността единствена може да повелява някоя секунда да настъпи или да не настъпи. Да, любовта може всичко. Но все трябва да мине отнякъде.

***

Праведността, ако е честна, не е постигане на съвършенство, а е преодоляване на умората.

 ***

Вдъхновението е метеж спрямо волята.

 ***

Светци или грешници – все гледаме да си изцапаме ръцете с независимост.

 ***

Тялото не е тъмница, а окоп за душата. Ивица разкопана пръст, от която тя може да надзърта без да бъде убита.

***

Надежда и оптимизъм – монета в прахта радва повече от сто пуснати хвърчила.

 ***

Позволено ни е да затваряме кръгове единствено ако се връщаме към неправотата си. Покаянието може да понесе тази тайна.

***

Видях в храма двама разведени съпрузи да се причастяват и се удивих. Смея ли да разсъждавам кога са едно, дали са едно…

 ***

Завършва денят на сърцето-алхимик, то смесваше непозволените съставки на невидими стремежи и не се учеше от никого.

Детето и майка му се смеят в съседната стая; денят свърши, или не – сам се умори от тях и с благодарност подари им вечер. Така отива си животът от телата – благодарно уморявайки се във вечерта на нечий смях, който няма да запомнят, но не ще и отменят.

Остава някой, за да види този край. Детето и майка му ще се смеят в съседната стая на всеки тукашен живот, докато умората не се обърне в прах, а пък надеждата – в умора.

Онази, която никога не вярва в ненужното и така смиряващо прилича на любов.

Прот. Николай Нешков е предстоятел на храма „Свети Николай Чудотворец”. Завършил е Софийската духовна академия (впоследствие Богословски факултут на СУ „Св. Климент Охридски”). Редовен докторант към катедра “Теория и История на Културата”, ФФ, СУ “Св. Климент Охридски”.

Текстът е публикуван в бр. 94 на сп. „Християнство и култура“.

Снимка на главната страница: Николай Трейман.