Преди две години светите Баташки мъченици бяха канонизирани от Българската православна църква. Това е едно от малкото добри дела, които бяха свършени от нашата църква през последните десетилетия. Но с какво се промени отношението ни към тях? Ако канонизирането им означава да се изписват техни икони, да се кади тамян пред тях, да се почитат на точно определен ден – това удовлетворително ли е, достатъчно ли е? Това би ли съответствало на съдбата им, на подвига им, на смъртта им? Няма ли да стане отношението ни към тях само по-казионно и церемониално?
Провъзгласяването им за светци на БПЦ трябва да се изобрази дълбоко в сърцата ни, да ни засегне истински, да ни разтърси до сълзи, да съживи и укрепи вярата ни. Едва тогава те ще станат наши застъпници, наши братя, от които ние да търсим закрила и помощ.
Съвсем наскоро за първи път посетих тяхната църква. Духът на това място е непокътнат. Като че ли всеки момент ще ги видиш – скупчени един до друг, слети в едно, цяло село в една църква. И нека да забележим – в състояние на най-крайна тревога и уплаха, в безнадеждност и надежда, те всичките вкупом хукват към църквата. Тя, църквата, е била единственото им прибежище. Само мимоходом и в скоби ще задам въпроса – ако и на нас се случи подобно бедствие, ние накъде ще хукнем – към мазетата, бомбените убежища или моловете, за да се запасим и за за отвъдния живот с покупки и провизии. Ние няма ли измрем като плъхове по стълбите на някое скривалище? Ще има ли поне един от нас, който да тича към църквата? И дали няма в този момент храмът да е заключен с голям катинар?
Човек може да си ги представи – почти да ги види – обезумели от ужас, наблъскани вътре, разплакани, треперещи, отчаяни, човек може почти да чуе стенанията, плача, молитвите им, виковете им, те са очаквали Божията защита, чудото на спасението. И до днес ние продължаваме да се питаме, да повтаряме тежкия въпрос на Иван Вазов – защо Господ от свода през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим? Този въпрос ни изгаря и трябва да ни изгаря. Като търсим отговора му трябва да се усетим там сред тях. Да съпреживеем техния ужас, тяхната надежда, тяхното страдание и тяхната вяра. Само така ще се доближаваме до отговора. Защото отговорът е в тяхната вяра, ако бяха отстъпили от вярата си, сигурно можеха да спасят живота си. Но тяхната вяра беше за тях по-голямата ценност, в името на която те се простиха с живота си. Ако бяха просто изклани, а не изклани в името на вярата си, те днес нямаше да бъдат светии, а безсмислени и незапомнени жертви и тяхната кръв нямаше да говори днес. Ние сме осъдени да не знаем отговора докрай, но да го търсим докрай.
Ние знаем, че Бог никога не ни отговаря по очаквания, желания и удобния за нас начин. Знаем, че Божиите отговори често са трудни, болезнени и нерядко минават през кръв. Но знаем също, че Божиите отговори са истинските и величествените. И днес, в дните на национална памет и преклонение, когато честваме нашето Освобождение,паметта на светите Баташки мъченици, ние знаем, че Бог е записал имената на Баташките мъченици в небето. Ние знаем, че те са станали светии не с акта на канонизациата, а с акта на мъченичеството си за Вярата и Отечеството. Когато знаем това, тогава нашата почит към тях е истинска, а не парадна и церемониална. Бог ни шепне всичко това тихо и ненатрапчиво, така както е шепнал в техните сърца упование и им е давал кураж и дързновение.
По каменните стени е запазена засъхнала, изпръскана кръв. Нещо се случва с нас на това място, нещо, което е много трудно да бъде изговорено. Тази засъхнала кръв е и нашата кръв също. Това е една и съща кръвна група – родна кръвна група, която проговаря, прошепва. Ние носим националното си самосъзнание, но ни е трудно да определим в какво точно се изразява то, да го посочим, да го назовем. Но ето в такива моменти, ето на такива места то проговаря от само себе си. Една невъобразима буца стяга гърлото ни и ние мълчаливо се разплакваме – от състрадание към тях, от почит, от милост.
И после виждаме костите им, черепите им сложени в един позлатен, инкрустиран, красив, резбован, изписан саркофаг. Сам по себе си той не е нито лош, нито грозен. Но на това място той е абсурден, защото е несъвместим с духа, който се съдържа вътре в него. Той стои нелепо към тези кости, към тези черепи, към мъченическата им смърт. Точно той ни показва колко декоративна е нашата почит към тях,, колко сме далеч от техния дух, вяра и родолюбие.
Но дори този позлатен кич не може да пресече потресението, което изпитваме от това място.
Това място е сърцето на България.
Това сърце тупти, пулсира, шепти. И в шума на улицата, в протестите, в крясъците ние пак ще забравим да се вслушаме в пулса му. Защото все тези крясъци, скандирания. 19 февруари отбелязахме в крясъци. Сега и Трети март ще отпразнуваме в крясъци. Ще се превръщаме все повече във фенове на едни или други, в симпатизанти, във врагове, в противници, в протестиращи, в поддръжници на едно или друго. И ще се превръщаме все по-малко в българи и християни.
И сега, пред Трети март, пак ще ни стискат за гърлото четирите въпросителни на дякон Игнатий от неговото тефтерче, от неговото кървящо сърце – Народе???? – неговите четири въпросителни ще отекват и тук в църквата на светите Баташки мъченици – през техния златен саркофаг, през техните кости, през тяхната засъхнала кръв по стените.
Освен непредставимата жестокост, която всеки поклонник усеща щом пристъпи прага на окървавената църква, има доста неизяснени моменти около последните мигове на батачани. Мисля си, че е крайно време да престанете с тези милозливи писания. Няма българин, който да не трепва пред саможертвата на загиналите батачани, но обързването на последните им мигове с християнските ценности е свръхинтерпретация. Просто съседите им помаци са ги изклали, а жертвите не са имали никакъв шанс за спасение. Загинали са както потърсилите убежище в църквата, така и изгорените живи в училището. Каква е разликата и къде е саможертвата в името на Христа?
Това беше просто една грозна PR акция на дядо Николай. С нея той обезсмисля православието и за пореден път противопостави културата на вярата. Не го правете и Вие!
Не мога да разбера защо някои хора толкова се дразнят от християнските ценности. В конкретния случай – Баташките мъченици с какви ценности да ги обвържем – с мюсюлманските, с будистките, с комунистическите, с либертарианските… или с атеистичните? Изкланите батачани са християни, „съседите им помаци“ са ги изклали, защото са християни и са загинали като християни. Невиждането и несъобразяването с тези факти е свръхинтерпрпретация и свръхпретенция.