0
810

Съседство

AZahariev

Въпросът за мен сега е най-вече този, останаха ли ни въпроси, които да са поставени така, че да са наистина дотолкова обществено интересни,  щото да водят след себе си реактивиране на гражданската активност, което може да повлияе действително на вземането на решения. Да се поправя веднага: не става дума толкова за постановката на въпросите, колкото за видимите и потенциално решителни прояви на чувствителност към наличието на въпроси. Към наличието на неразрешени социални трудности. Не виждам силна реакция сега. Засега.

Дали тази деактивирана събуденост на гражданите може да бъде сведена до обяснението за временно постигнато удовлетворение? Някакво задоволство ли стои зад търпимостта спрямо действията на властта?

Сега, по това време на века ни, не се забелязват изяви на включване и участие, които да дават сигнали за продължаването на гражданската нетърпимост, която с право упорстваше доскоро да ни е хоризонт. Имам усещането, че ние, гражданите, се прибрахме плътно в себе си пак, че след период на избухване, на еуфорична изява, се затворихме обратно в личните си проекти. Което е признак на нормализация, несъмнено. Така е, но ако се нормализираме до степен на самоприглушаване, пак  ще се свием до фазата на избухване.

Докато вървиш през малките локви по тротоарите, оставени от дъждовното лято, и се взираш в матовото слънце, мислиш за валежа. Вали. Или, както казват в някои краища на България – „върне“. Когато почне да върне, тогава се замисляш за пътя надолу. Пътят надолу на водата, връщането на влагата към земята. Вероятно това е залегнало като представа в израза „върне“, отнесен към дъжда, към падащата от небето влага. Завръщащата се надолу вода. Върне, връща се, обръща.

Притеснявам се да не се върнем. Това е.

Ако сме на прага на доближаването до важни решения, ако сме близо до падежа на решаването на проблема със здравната реформа, например, защо сме така спокойни и сякаш безразлични? Вече, както се разбра в последните дни, държавните болници не са изправени пред изгледите за приватизация. Социално-икономическата перспектива от това е добра може би, но се страхувам, че проблемът по този начин само се превърта още веднъж през себе си, прави колело през глава, без тази акробатика да донесе очакваното облекчение, желаната релаксация в сферата на здравеопазването. Проблемът си остава и продължава да виси. И ще се върне. Иска ли някой това да се върне? Може би има хора, които искат да върне отново.

Защото това е дъжд от възможности за прибиране на пари.

Сега се говори най-вече за Гърция. Близостта на България с Гърция прави страната ни  проблемна и интересна и в очите на околните. Коментарите отвън се съсредоточават върху евентуалните ползи и загуби за българските граждани, върху  перспективата страната ни да изгуби от гръцката драма, или , напротив, „да профитира“ от нейното развитие.

Коментарите и прогнозите са полярни, но като че ли започна да доминира мнението, че пропадането в Гърция ще се отрази положително на България, като ще й даде шанса да се превърне еднозначно за някакъв период в икономически, а не само политико- стратегически  център на пространството, наречено Балкани.

Едва ли би могло да се отрече видимото и с просто око наваксване спрямо просперитета на Гърция, осъществявано от България в последните около десет години.  Двете държави заличават някои различия с темпо, което е неочаквано.  Приближаването откъм жизнен стандарт се чувства както от едните, така и от другите. Разбира се, миграцията по икономически причини от България към Гърция ясно показва къде са тежестите, но нещата са силно динамични.

Това, което не ми допадна в някои от анализите от последните дни, е опитът (и в българските, но особено в някои реномирани западноевропейски медии) да се артикулира някакво „злорадство“ в масовата реакция на българите спрямо ставащото в Гърция. И български коментатори и журналисти се плъзнаха по плоскостта на това изкушение, правейки ехо на хора, които не са чакали автобус на „Македониас“ в Солун.

Статия в „Ню Йорк таймс“ може да бъде призована като свидетел на това, за което говоря.

В България няма злорадство. Има опити да се внуши, че българският туристически бизнес се наслаждава на отлива от туристи в загазилата Гърция. Правят се изказвания, според които съседите на Гърция се държат като лешояди в създалата се ситуация.

Искрено мисля, че в българското общество не бива да се дава място за проникването на тези внушения, и че трезвеността на днешния българин не бива да се изгуби.

Българите злорадствали?! Необразоваността и жалкото общуване от страна на някои европейски журналисти с действителността тук, при нас, почва да става все по – досадна. Изказът ми не е изява на някакъв несвоевременнен провинциален шовинизъм, а недоумение от продължаващата глупост. Много години минаха, та ни е трудно да съхраним толерантността.

Вменяването на злорадство у съседите на Гърция обслужва добре, но показва за пореден път, че своенравното и своеволно интерпретиране е константа. Безобразие е, казали са още древните, е да се заиграваш по евтиния път на близостта между съседите.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЛитературата като изобретателна форма на съпротива
Следваща статияЗеленият цвят на Моньо