0
880

Съсъд от скръб

tdimova

(откъс от роман)

Ритъмът на влака, полутъмното купе, наситеният с миризми и изпарения въздух, задушливата жега на августовската вечер, неугледната гара, полузаспалата продавачка на бюфета, грубиянските подвиквания на закъсняващите пътници, от миризмата на кебапчета и кеновете от бира по перона, изкъртените парапети, мръсната мраморна настилка във фоайето, призрачната неонова светлина в чакалнята, от която хората изглеждаха като  изплашени мъченици, от дунапреновите седалки, пропити с дългогодишната миризма на изнервени пътници.

Осем човека в купето, отвън правостоящи, винаги няма достатъчно места в нощните влакове, винаги препълнени.

Момченцето беше точно на седалката срещу него, четиригодишно, сламенорусо, вглъбено, съсредоточено, полуусмихнато, играеше с една пластмасова бутилка от минерална вода, отлепваше етикета, залепваше го върху едната си длан, върху другата, върху крака си, правеше кръгчета върху бедрото си със запушалката, провираше едно по едно пръстчетата си в отвора на бутилката, подхвърляше я, улавяше я, търкаляше я върху лицето и върху гърдичките си.

От време на време баба му го потупваше одобрително по коляното или му правеше знак да мълчи

Минà гледаше детето срещу себе си и не можеше да откъсне поглед от ангелската му усмивка, от русата му, почти бяла коса, от вглъбеността му, от абсолютната му самодостатъчност в играта с бутилката, от необичайната му одухотвореност, той възрастният Минà пред прага на старостта си, вече изживял живота си, омагьосан от момченцето, в което откриваше себе си като дете

да срещнеш себе си като дете

да срещнеш себе си

да се срещнеш.

Спомняше си как внезапно се разплакваше, когато беше малък, без никаква определена причина, изведнъж се разплакваше мълчаливо и тихо, сълзите потичаха по лицето му, защо, защо плачеш, някой скара ли ти се, нещо боли ли те, нарани ли се, го питаха загрижени неговите домашни, баба му, баща му, дядо му, а той сподавяше доколкото може сълзите си, за да не ги притеснява, защото не знаеше как да отговори

защо, защо плачеш

защо си тъжен.

Плаче ми се, отвръщаше, нямаше друго, което да може да каже, буцата в гърлото му се разрастваше и той избухваше в ридания и се засрамваше още повече и отиваше да се скрие край оградата от ковано желязо, където да плаче на спокойствие, без никой да го притеснява, крехките му раменца се разтърсваха от стонове, плачеше неудържимо преди да беше изпитал скръбта, разочарованието, болката, преди да беше познал смъртта и раздялата с любимите същества, плачеше за онези, които още не познаваше и още не обичаше, които щяха да бъдат негови деца, жени, приятели, които един по един щяха да го напускат или предават, да го обичат или изоставят, които още не се бяха родили и още не бяха умрели, плачеше за хората, които щяха да умират в ръцете му, за онези, в които щеше да се влюбва в предсмъртния им час, за всички онези, чиито ръце щеше да държи и да целува, за всички онези, чиито думи и грехове щеше да носи в себе си, плачеше четиригодишен, сламенорус, между стволовете на вишните до оградата от ковано желязо в двора на къщата им.

Плачеше четиригодишен, сламенорус, мъничък, все едно знаеше всичко за света, за съсъда от скръб, в който щеше да се превърне живота му, съсъда от скръб, в който се превръща рано или късно всеки живот.

Но как може да се плаче така за щяло и нещяло, без никаква причина, недоумяваше баща му със своя мек, озадачен глас, това подхожда повече на сестра ти, отколкото на теб, повече за момиче, отколкото за момче, ще му мине, успокоително отвръщаше майка му и продължаваше все нещо да върши из кухнята, като някоя Марта, а баща му да чете вестника с цигара в ръка и той, Минà, четиригодишен, със светлозелени, прозрачни, покрусени, смълчани очи бавно и унило се запътваше към училищния двор, привлечен от пустотата му в летните месеци, стъписваше се сам самичък в побелелия августовски ден сред това голо пространство от асфалт, който се нажежаваше в безкрайните следобеди, бродеше четиригодишен, сламенорус през пладнето на детските си лета, през пустото пространство на училището, бродеше слабичък, ласкав, любвеобвилен из празния двор, където щеше да играе, да се влюбва, да се бие, да бъде нараняван, където болезнено и мъчително щеше да преминава през годините на съзряване и младост, през зрелостта, сега предстоеше последния етап, Минà стоеше пред неговия праг удивен, стъписан, обновен, като че ли истинският му живот едва сега започваше, а всъщност той вече беше приключил, все едно всичко дотук е било само  подготовка, само израстване.

Момченцето в купето физически, физически приличаше на него като дете с почти прозрачни светлозелени очи, с тази вглъбеност, тишина, полуусмихнатост, с тази нова реалност, която като пашкул изтъкаваше около себе си.

Сигурно ангелите  така се движат между нас, тихи, вглъбени, полуусмихнати, знаещи всичко за всеки от нас, обичащи всичко във всеки от нас, ненатрапчиви, неустоими в присъствието и в красотата си, в своята раздвоеност, в своята двойнственост между този и другия свят.

Това дете срещу мен е като гнездото на Неговата тайна, хрумна му изведнъж,

уязвимо и крехко като гнездо.

Устойчиво и неразрушимо като гнездо.

Гнездата не падат от вятъра, не биват разрушавани от бурите, гнездата могат да бъдат изтръгнати от човешки ръце и омраза.

Гнездата са най-устойчивите прибежища, най-здравите крепости така, както децата са най-устойчивите, най-силните.

Никога в дългата си практика с хората не беше видял пречупено, психически премазано дете.

Детето е гнездо, помисли си, децата никога не могат да бъдат пречупени докрай, точно както гнездата не могат да бъдат съборени от бурята, преобърнати от вятъра.

И ритъмът на влака, ритъмът на влака в августовската нощ, тежките, многогодишни изпарения, нахлуването на свежия въздух отвън, тишината между тези осем души в купето, сведените им погледи, непознаващи се един друг, нелюбопитни един към друг, а напредваха заедно в нощта, в тишината, в щурците, пътуваха един до друг по лицето на тази земя и не се познаваха, не говореха, не се интересуваха помежду си.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияСтари истории
Следваща статияКъде изчезна радостта?