0
2793

Със себе си във вървежа и с Алекс в сърцето

…Защото тихата несъпротива
на дланите, полегнали в пръстта,
огромна, страшна сила придобива,
опровергавайки смъртта…

Божидар Божилов     

Озарени от стотиците премигващи свещички, цветята в ковчега сияеха в бяло, виолетово и жълто – като разноцветни сълзи: изплакани и неизплакани. А Алекс бе под тях – под нашата разцъфнала и разлистена разноцветна скръб бе затрупана смъртта му. Една всеобща споделеност ни бе сбрала и обединила под купола на „Свети Седмочисленици” – и една всеобща несподеленост ни разединяваше под същия купол. Обединението беше видимо, невидимо беше разединението. Сбра ни болката от раздялата с Алекс, и страхът, че и с нас ще се разделят един предстоящ ден така, ни сбра. А раздялата бе за едни само земна и временна, а за други – окончателна и вечна. И разединението ни беше естествено като заедността ни – Алекс беше един и неповторим, по-неповторим и индивидуален от всеки друг. И всеки от опечалените беше различен, индивидуален и някак си хем съставна част от множеството, хем сам сред него. Индивидуалности, различия и сходства, прилики и отлики се наслагваха едни върху други – всеки от опечалените таеше в душата си свой собствен, свой персонален Алекс. Един беше Алекс за току-що пристигналите от САЩ негови деца, друг беше за мен, трети – за трети, четвърти – за четвърти. И така – до последния опечален. Вълнението на множеството като че ли не позволяваше на Алекс да умре, не го пускаше да ни изостави и да си иде. Това неукротимо вълнение като че ли възкресяваше покойника изпод затрупалите го цветя, и то, за да не ощети никого, възкресяваше го поименно за всеки от нас, многократно го възкресяваше. Болката беше толкова гъста, че като че ли се материализираше – ако не като плът, то поне като усещане. Не, нищо езическо няма – аз съм, аз се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин и според канона. Наложат ли обстоятелствата, за да се приобщи към церемониала, човек може да вземе в светата обител със себе си и полувяра, и неверие дори, но не и езичество. Така че езичество в този пламнал нейде по средата на лятото паметен ден нямаше, имаше само едно тихо, но властно противодействие на смъртта – колкото необяснимо, толкова и налично. Противодействие, което се лееше както от протяжната заупокойна служба откъм олтара, така и от сълзите на присъстващите. Чрез многото си приятели и близки Алекс като че ли се възраждаше, възкръсваше, надигаше се едва ли не физически, разгръщайки с восъчните си длани букетите и венците, с които нашата мирова скръб го бе коронясала.

Стойността на един човек се измерва както по интензивността на неговото присъствие, така и по интензивността на неговото отсъствие – едното е не само равностойно, а и равнозначно на другото. Алекс присъстваше и отсъстваше с еднаква сила – отсъствието му бе не по-малко субстанциално от присъствието му. След като в продължение на дълги десетилетия съм се наслаждавал на неговото присъствие, сега се налага да понеса и неговото отсъствие. Космическата празнота, огромната и кънтяща от самотност и несподеленост кухина, която остави в зъзнещата ми душа, онагледява като че ли невъзможността да живея без него. Една невъзможност, която ще се наложи да превърна във възможност – все още незнайно как. Ще се опитам да го направя като избягам от конкретното в абстрактното, като заменя сетивността на настоящия момент с метафизичността на безвремието. И по обратния път ще се опитам да го направя впоследствие – като се връщам от философските обобщения към онези беди и утехи в общия ни път, които оставиха незаличими дири в спомена. Толкова незаличими, че овеществяваха един по един спомените ни – от мисъл във вещественост ги превръщаха. И към така ненаситно питото с него и останало все пак недопито общо трапезно вино ще се връщам ден след ден и нощ след нощ, и към вечно разказваните и останали все пак недоразказани от него митарства – толкова истински, че на недействителни позаприличват. Като многократните му нелегални мисии по поръчка на Пентагона в Афганистан, да речем. И то в най-свирепите години – годините на съветската окупация. Алекс си беше авантюрист по природа, но не авантюризмът го водеше по негостоприемните плата на тази изстрадала страна, водеше го осъзнатата необходимост да даде и собствен, личен принос в битката за демокрация, най-малко паметта на баща му го задължаваше да го стори. Като елитен воин на Студената война, като блестящия политолог и анализатор, който бе, той би могъл да води тази ожесточена битка и от луксозните си служебни кабинети. Предпочете обаче да я води рамо до рамо с муджахидините. Не, не от жажда за подвиг, още по-малко, за да обслужва кариерата си, за която той нехаеше с нехайството на всеки ветрогон. Просто считаше, че така е по-честно. А в биографичния си път той винаги е предпочитал по-честното пред по-малко честното решение. Докато всички ние, неговите идейни съотборници, водехме битката само метафизически, чрез текстовете си по микрофоните на задграничните българоезични радиостанции, Алекс я поведе и физически. Една битка за свободата на Афганистан, която можеше да му струва и живота, но която той с Божията помощ спечели само броени години преди да спечели и глобалната война срещу демона на комунизма. Благодарение и на неговите проучвания и препоръки Вашингтон превъоръжи афганистанските партизани с по-ефективни зенитни оръжия и те прогониха червеноармейските нашественици.

Когато се сприятелихме в мюнхенската централа на РСЕ, където той стана директор на българската емисия, а аз бях от години програмен редактор там, и двамата бяхме вече на възрастта, на която разговорите за битие и небитие преливаха едни в други. Разговаряхме по цели нощи за живота като за смъртта, а за смъртта – като за живота. Едното беше другото – дума по дума неусетно смесихме и размесихме до неузнаваемост всичко ведно. Тези разговори приличаха по-скоро на равносметка, отколкото на представа за бъдеще – спомените в тях надхвърляха надеждите пред тях. Ставаше като в стих на Окуджава: колкото по-далеч към незнайното напредваше стареещият ни живот, толкова по-назад към знайното ни българско минало ни връщаха размислите ни. Знайното и незнайното си поделяха братски битието, а светът си оставаше все така еднакво добър и еднакво лош. Обръщайки поглед назад към общото си и не-общо минало, в тези си нощни раздумки установявахме, че имаше за какво да съжаляваме – имаше дори и с какво да се похвалим. Но и в смисъла на това нелеко съпоставяне Алекс ме бе надраснал екзистенциално – както приживе, така и посмъртно. Не зная, така и не смогнах да науча досега за какво е необходим повече героизъм – да приемеш предизвикателството живот или да приемеш предизвикателството смърт. Алекс показа с присъщото му непретенциозно благородство, че владее и едното, и другото, но така и не съумя да научи и мен. Ще ми се наложи този най-съществен урок да усвоявам сам. И не съвсем сам. Ще се уча, ден след ден и нощ след нощ неуморно ще се уча на живеене и на умиране със себе си в неравния си вървеж от земята към вселената. Но с Алекс в сърцето. Защото нашите мъртви – обеща Висоцки – няма да ни оставят в беда. Ние тях – също. 

На главната страница: Джаксън Полък, На Запад, 1935 г.             

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияВеско Стамболов и късният Панчо Владигеров
Следваща статияЕвропейският авангард и българската литература