0
2196

Съчинения по естетика на медиите

Откъс от изданието на FunTasy, превод от немски Александър Донев и Гергана Фъркова

Валтер Бенямин

Знаменитата студия на Валтер Бенямин (1892–1940) „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ не е единственият негов текст за еволюцията на медиите и значението им за съвременния човек. В настоящия том са събрани най-представителните му съчинения, разкриващи медийната природа на човешката цивилизация. За разлика от много свои съвременници Бенямин не се интересува от спецификата на различните художествени езици, а от общите принципи, по които човешката психология, технологиите, социалните отношения определят актуалните форми на общуване чрез произведенията на изкуството и посредничеството на медиите. В този смисъл неговите открития относно трансформацията на изразните системи на изкуствата и медиите са валидни и за дигиталната епоха. 

„Съчинения по естетика на медиите“, Валтер Бенямин, превод от немски Александър Донев и Гергана Фъркова, издателство FunTasy, 2022 г.

Разопаковам своята библиотека

Слово за колекционерството[1]

Разопаковам книгите от библиотеката си. Да. Засега томовете все още не са по рафтовете, деликатната скука на порядъка все още не ги е обгърнала. Не мога да крача покрай редиците с книги, за да приема техния парад в присъствието на една учтива публика. Но няма от какво да се опасявате. Заповядайте с мен, заедно да се пренесем в безпорядъка от сандъци с отворени капаци, сред въздуха с дъх на дърво и прах, върху пода, покрит с изпокъсани листове хартия, между купчините томове, току-що извадени на светло след две години мрак, за да почувствате донякъде първите тръпки на съвсем не елегичното, по-скоро интригуващо настроение, което тези книги предизвикват у истинския колекционер. Защото точно такъв колекционер се обръща към вас, макар той по принцип да говори само за себе си. Нима не би било самонадеяно да претендирам за привидна обективност и конкретност, изброявайки ви основните произведения или главните секции в една библиотека, или обяснявайки ви историята на нейното възникване и даже ползата ѝ за писателя? Аз във всеки случай чрез следващите думи се стремя към нещо по-открито, по-осезаемо; много бих искал да ви дам възможност да надникнете в „отношението на колекционера към неговите притежания, поглед в същността на колекционирането, а не толкова към самата колекция. Ще го сторя съвсем произволно, като разгледам различните начини, по които се придобиват книги. Подобна или друга подредба е само преграда срещу надигащата се вълна от спомени, която се стоварва върху всеки колекционер, който се занимава със своето владение. Всяка страст граничи с хаоса, а колекционерската страст граничи с хаоса на спомените. Бих казал дори нещо повече: случайността, съдбата, които изпълват с краски миналото пред очите ми, присъстват чувствено и в привичната бъркотия на тези книги. Защото какво друго е това притежание, ако не безпорядък, в който навикът се е настанил така удобно, че може да изглежда като ред? Вече сте чували за хора, които са се разболявали от загубата на свои книги, и за други, превръщали се в престъпници, за да ги придобият. Всеки порядък точно в тези области не е нищо друго освен реене над бездната. „Единственото, което се знае тук с точност, – казва Анатол Франс – са годината на издаване и форматът на книгите.“ И действително, ако има нещо противоположно на безпорядъка в една библиотека – то това е порядъкът, внасян от нейния каталог.

И така съществуванието на колекционера е под диалектическото напрежение между полюсите на безредието и на реда.

Разбира се, неговото битие е свързано и с много други неща. С едно много загадъчно отношение към притежанието, за което ще стане дума по-нататък. Освен това: с отношението към вещите, което не изкарва на преден план тяхната функционална стойност, т.е. тяхната употреба, тяхната полезност, а ги изучава и обича като място на действие, като театрална сцена на тяхната съдба. Най-дълбокото вълшебство за колекционера е да заключи отделните екземпляри в магически кръг, в който те замръзват, докато по гърба му пропълзява последната тръпка – тръпката от придобиването. Всичко спомнено, помислено, осъзнато се превръща в пиедестал, рамка, постамент, ключалка на неговото притежание. Епохата, обстановката, умелата изработка, собствениците, от които произхожда екземплярът – всичко това за истинския колекционер се обединява в магическа енциклопедия на всяка негова вещ и тя е въплъщението на съдбата на предмета. И точно тук, на това тясно поле, може да се предположи как великите физиономисти – а колекционерите са физиономисти на света на вещите – се превръщат в тълкуватели на съдбата. Достатъчно е да наблюдавате само как един колекционер борави с предметите в своята витрина. Още щом ги вземе в ръка, поглежда през тях вдъхновено, сякаш се потапя в тяхната отдалеченост. Толкова много бих могъл да кажа за магическата страна на колекционера, за образа му на старец. – Habent sua fata libelli[2] – тази мисъл може би изначално е валидна за всяка книга. Книгите, да вземем „Божествена комедия“, „Етика“ на Спиноза или „Произходът на видовете“, имат своята съдба. Колекционерът обаче тълкува тази латинска поговорка по различен начин. За него не само книгите, но и техните отделни екземпляри имат своя съдба. А според разбирането му най-важната съдба на всеки екземпляр е сблъсъкът със самия него, със собствената му колекция. Не би било преувеличено, ако се каже, че за истинския колекционер придобиването на една стара книга означава нейното прераждане. И тъкмо това е детското, което в колекционера се преплита със старческото. Децата владеят обновлението на съществуването по стотици, неизменни начини на действие. Събирането на неща при децата е само един от методите за тяхното обновяване, друг е рисуването върху предметите, трети е изрязването им, четвърти е отлепянето им и така цялата скала на детските похвати на присвояване – от докосването до стоящото най-горе, назоваването. Да обновиш стария свят – това е най-дълбокият импулс в желанието на колекционера да придобие нещо ново и затова колекционерът на стари книги е по-близо до източника на колекционерството, отколкото човекът, който се интересува от библиофилски преиздания. Как книгите прекрачват прага на една колекция, как стават собственост на колекционера, накратко, следват няколко думи за историята на придобиването им.

От всички начини за придобиване на книги, за най-похвален се счита този: да ги напишете сам. Някои от вас сега с усмивка ще си спомнят за малката бедна учителка Вуц от книгата на Жан Пол[3] и голямата библиотека, която тя постепенно натрупва, като сама написва всички творби, чиито заглавия от годишните каталози я интересуват, ала не може да си купи. Писателите всъщност са хора, които пишат книги не от бедност, а от недоволство от книгите, които могат да си купят и които не харесват. Ще си помислите, дами и господа, че това е много странна дефиниция за писател, ала странно е всичко, което е казано от гледна точка на истинския колекционер. – От всички по-разпространени начини за придобиване на книги най-съответният за колекционера е да ги вземе назаем и да не ги върне. Вземащият назаем книги в големи размери, с какъвто се срещаме днес, се оказва заклет колекционер и не само заради пламенността, с която пази натрупаното с вземане назаем съкровище, правейки се на глух към всички предупреждения от делника на законността, но най-вече заради факта, че той всъщност не чете книгите. А ако се доверите на моя опит: по-често ми се е случвало някой да ми върне взетата назаем книга, отколкото да я прочете. И това ли – ще попитате – е характерно за колекционерите, да не четат книги? Нима това е нещо ново?! Не е. Експертите ще ви кажат, че това е най-старото нещо, а аз само ще спомена отговора, който Анатол Франс дал на еснафа, възхищаващ се на неговата библиотека, а накрая произнесъл неизменния въпрос: „И вие сте прочели всичко това, господин Франс?“ – „Не, дори една десета. А Вие да не би всеки ден се храните в порцелан от Севр?“

Между другото, аз направих обратния тест, за да установя доколко подобна позиция е правилна. Години наред – почти през цялата първа третина от съществуването ѝ – библиотеката ми се състоеше от не повече от два-три реда, като ежегодното ѝ нарастване се измерваше в сантиметри. Това беше нейният суров войнишки период, тъй като в нея не се допускаше нито една книга, без да съм я проверил чрез прочитането ѝ. И така, това може би никога нямаше да се стигне до нещо, което по размера си можеше да се нарече библиотека, ако не беше инфлацията, която изведнъж смени приоритетността на вещите, превърна книгите в материални активи, които трудно се намираха. Поне така изглеждаше тогава в Швейцария. И наистина направих първите си големи поръчки на книги оттам в последната минута и успях да спася такива безценни неща като „Синият конник“[4] и „Сказание за Танаквил“[5] на Бахофен, които по онова време все още можеха да се купят от издателството. – Сега си мислите, че след толкова много криволици и лутания е крайно време да излезем на широкия път за придобиването на книги, а именно покупката. Правилно, пътят наистина е широк, но не е никак лек. Покупката на книги от колекционера почти по нищо не прилича на покупката при други хора, които влизат в книжарницата: на студента, за да си набави учебници, на изискания господин, за да направи подарък на своята дама, или на търговския пътник, за да съкрати следващото си пътуване с влак. Най-забележителните си покупки съм направил по време на пътуване, като минаващ за малко отнякъде. Собствеността и притежаването са свързани с тактически умения. Колекционерите са хора с инстинкт към тактиката; от опит знаят, че когато завладяват чужд град, и най-малкият антикварен магазин може се окаже крепост, а най-отдалечената книжарница – ключова позиция. Колко много градове не успяха да се разкрият пред мен в походите, с които тръгнах да завладявам книги.

Само част от най-важните покупки се правят чрез посещение при търговец. Каталозите играят много по-съществена роля. И дори ако купувачът познава книгата толкова добре, че я поръчва от каталог, самият екземпляр винаги може да го изненада, така че в поръчването винаги присъства елемент на хазарт. Може да има не само тежки разочарования, но и невероятни находки. Спомням си, че един ден поръчах книга с цветни илюстрации за старата си колекция от детски книги само защото в нея имаше приказки на Алберт Лудвиг Грим, а мястото на издаване беше Грима в Тюрингия. В Грима беше издадена и една книга с басни от същия Алберт Лудвиг Грим. А тъкмо тази книга с басни и екземплярът с 16 илюстрации, който притежавах, е единственото запазено свидетелство за началото на великия немски илюстратор Лизер[6], живял в Хамбург около средата на миналия век. Очакването ми, предизвикано от тази комбинация на имена, се оказа съвсем правилно. Отново открих творения на Лизер, а именно едно негово произведение – „Книгата с приказки на Лина“, – която беше убягнала на всички негови библиографи и заслужаваше по-подробна справка – която за първи път направих аз.

Във всеки случай само парите или познанията не са достатъчни, за да се сдобиете с книга. Дори и двете заедно не стигат за създаването на истинска библиотека, която винаги крие нещо неразгадаемо и заедно с това неповторимо. Всеки, който купува по каталози, трябва да притежава освен нещата, споменати по-горе, и тънък нюх. Година и място на издаване, формати, предишни собственици, подвързия и т.н., всичко това трябва да му казва нещо, и то не само във вид на сухи факти сами по себе си, ами тези неща трябва да му звучат в единство, за да може той по хармонията и остротата на звука да разпознае дали тази книга е неговата, или не. – Търгът, от друга страна, също изисква от колекционера съвсем различен набор от умения. За онзи, който чете каталога, самата книга трябва да му говори, наред с предишният ѝ собственик, ако произходът на екземпляра е известен. Всеки, който иска да участва в търг, трябва да насочи вниманието си в еднаква степен както към книгата, така и към конкурентите, но и да запази хладнокръвие, за да не се окаже накрая – както се случва всеки ден, – че, въвлечен в конкурентната борба, се е поизсилил в наддаването, повече заради собственото си его, отколкото заради книгата, и така остава с бремето на свръхвисоката цена. От друга страна, едни от най-красивите спомени на колекционера са свързани с момента, в който той се е притекъл на помощ на някоя книга, за която може би никога през живота си не е мислил, никога не е мечтал, но я е взел, само защото така изоставена и забравена е била изложена свободно на пазара, също както принцът от приказките на „1001 нощ“ купува красивата робиня, за да ѝ дари свободата. За колекционера книгите постигат истинската свобода на рафтове в неговата библиотека.

Като паметник на най-вълнуващото ми преживяване от един търг се извисява над дългите редици френски томове в библиотеката ми „Шагренова кожа“ на Балзак. Това беше през 1915 г. на търга на колекции на Рюман[7] при Емил Хирш, един от най-големите познавачи и от най-видните търговци на книги. Въпросното издание е излязло в Париж, Плас дьо ла Бурс, през 1838 г. Сега, когато взимам моя екземпляр, виждам не само номера в колекцията на Рюман, но даже и етикета на книжарницата, където преди повече от 90 години първият му притежател го е купил на около една осемдесета от днешната цена. Пише, че това е станало в Papeterie I. Flanneau. Било е прекрасно време, когато такива великолепни произведения – защото стоманените гравюри в книгата са дело на най-големите френски художници и изпълнени от най-известните гравьори – като тези книги все още е могло да се купят в магазин за книжарски стоки. Но нека ви разкажа историята на тази придобивка. Отидох при Емил Хирш за предварителен оглед, той ми даде да разгледам 40 или 50 тома, но този – направо изгарях от желание да задържа завинаги. Настъпи денят на търга. По някаква случайност в реда на търговете, преди този екземпляр на „Шагренова кожа“ щеше да се наддава за пълния набор от илюстрациите в нея под формата на специални отпечатъци върху конопена хартия. Участниците в търга бяха седнали на дълга маса; по диагонала срещу мен беше човекът, който привлече вниманието на всички при последвалото наддаване: известният мюнхенски колекционер барон фон Симолин[8]. Той се интересуваше от този комплект, имаше конкуренти, накратко казано, последва остра борба, в резултат на която беше предложена най-високата цена на целия търг, много над 3000 райхсмарки. Изглежда никой не очакваше толкова висока сума, а присъстващите се раздвижиха. Емил Хирш не обърна внимание и дали за да спести време, или по други съображения, премина към следващия номер при общо невнимание от страна на събранието. Той извика цената, аз предложих малко над нея с разтуптяно сърце и с ясното съзнание, че не мога да се конкурирам с никого от тук присъстващите големи колекционери. Но водещият търга, без да привлича вниманието на участниците, продължи с обичайните фрази „край на наддаванията“ и трите удара на чукчето – на мен ми се стори, че между тях имаше цяла вечност – към приемането на вдигнатата цена. За мен, като студент, сумата си беше достатъчно висока. Какво се случи на следващата сутрин в заложната къща обаче не е предмет на този разказ, вместо това предпочитам да ви разкажа една случка, която мога да нарека обратното на наддаване. Беше на един търг миналата година в Берлин. Предлаганите книги бяха доста разнородни като качество и тематика, сред които заслужаваха внимание само няколко редки окултни и натурфилософски тома. Наддавах за няколко от тях, но колкото пъти се намесвах, толкова пъти забелязвах един господин на първите редове, който сякаш само чакаше моята оферта, за да излезе веднага със своя, неизменно по-висока. След като това се повтори неколкократно, аз бях захвърлил всяка надежда да се сдобия с книгата, която ме интересуваше най-много в този ден. Това бяха редките „Фрагменти от наследството на един млад физик“[9] на Йохан Вилхелм Ритер, публикувана в два тома през 1810 г. в Хайделберг. Книгата никога не е преиздавана, но предисловието, в което авторът разказва за собствения си живот под формата на некролог на уж починалия си неназован приятел, който в крайна сметка не е някой друг, а самият той, винаги ми се е струвала най-значителната автобиографична проза на немския романтизъм. В мига, в който томовете бяха обявени, нещо ми проблесна. Много просто: тъй като моята оферта щеше да набута книгата незаслужено в другия, аз просто изобщо не биваше да наддавам. Надмогнах себе си, мълчах. Това, на което се надявах, се сбъдна: нямаше интерес, нямаше наддаване, книгата беше върната. Сметнах, че е разумно да оставя да минат още няколко дни. И когато след седмица се появих, открих книгата в антикварния магазин и липсата на интерес към нея ми беше от полза при покупката.

Какви ли не спомени напират, щом човек се приближи до планината от сандъци, за да извади скритите в тях подземни съкровища от книги на дневна или, по-точно на нощна светлина. Нищо не разкрива очарованието на разопаковането по-ясно от факта, че просто не можеш да спреш да го правиш. Започнал бях някъде по обяд, а наближаваше полунощ, преди да стигна до последните сандъци. И ето че накрая в ръцете ми попаднаха два избледнели тома с твърди корици, които, строго погледнато, изобщо не им беше мястото в сандъците с книги: два албума с гланцови картинки, които майка ми е лепила като дете и които аз наследих. Това са семената на една колекция от книги за деца, която до ден днешен не спира да расте, макар и не в моята собствена градина. – Няма истински жива библиотека, която да не приютява книжни същества от гранични зони. Не е задължително това да са албуми с лъскави картинки или родови хроники, нито книги с автографи, нито кожени томове с памфлети или религиозни трактати: някои хора са пристрастени по брошури и рекламни проспекти; други към ръкописни факсимилета или машинописни копия на неоткриваеми книги, а на последно място списанията образуват периферните предели на библиотеката. Но да се върнем на онези албуми – всъщност наследяването е най-удачният начин за придобиване на колекция. Защото отношението на колекционера към неговите вещи произтича от чувството за дълг на собственика към неговите вещи. Следователно в най-висш смисъл това е отношението на наследника. Затова най-благородната титла на една колекция винаги ще бъде това, че може да се наследява. Когато казвам това – трябва да знаете –, че съм напълно наясно относно вероятността подобно развитие на съдържащите се в колекционерството представи да затвърди у мнозина от вас убеждението, че тази страст е твърде архаична и това да засили недоверието ви към колекционерите. Но нямам никакво намерение да ви разубеждавам, нито за онзи възглед, нито заради това недоверие. Трябва само да се отбележи едно: феноменът на колекционерството губи своя смисъл, когато загуби своя обект. Дори независимо от факта, че обществените колекции могат да бъдат по-малко неприемливи от социална гледна точка и по-полезни в научно отношение отколкото частните колекции, обектите получават дължимото само в частните. Знам, че настъпва залезът на типажа, който разглеждам тук и разкривам себе си пред вас в известен смисъл като негов представител. Но както казва Хегел: совата на Минерва лети само на здрачаване. Едва с отмирането им колекционерите биват разбрани.

Когато стигам до последния полупразен сандък, вече отдавна е минало полунощ. Други мисли ме изпълват, освен това, за което говорих. Не толкова мисли, а образи, спомени. Спомени за градовете, в които намерих толкова много неща: Рига, Неапол, Мюнхен, Гданск, Москва, Флоренция, Базел, Париж; спомени за великолепните зали на антиквариата „Розентал“ в Мюнхен, за Затворническа кула в Гданск, където е живял покойният Ханс Рауе[10], за спарената сутеренна книжарница „Зюсенгут“, Берлин Норд; спомени за тесни помещения, в които са стояли тези книги, за студентските ми квартири в Мюнхен, за стаята ми в Берн, за самотата в Изелтвалд край езерото Бринц[11] и накрая за момчешката ми стая, от която произхождат само четири-пет от няколкото хиляди тома, които се издигат като кули около мен. Щастието на колекционера, щастието на човек, който не се налага да работи, за да се издържа! От никого не се е очаквало по-малко и никой не се е чувствал заради това така добре както онзи, успял да продължи безсъвестното си съществуване в персонажа от картината на Шпицвег[12]. Защото душата му е населена с духове, или най-малко духчета, които колекционира – имам пред вид истинския колекционер, колекционера такъв, какъвто трябва да бъде – да смята притежанието за най-дълбоката връзка, която човек може да има с вещите: и не те живеят в него, а самият той живее в тях. Така ви представих един от неговите домове, чиито тухли са книгите, а той сега изчезва в тях, както всъщност е редно.

Превод и бележки Гергана Фъркова

[1] Публикувано в Die literarische Welt [„Литературният свят“,1931], списание, основано в Берлин от Ернст Роволт и Вили Хаас, което е и главен редактор. Съществува до идването на нацистите на власт през 1933. Преводът е по Валтер Бенямин. Събрани съчинения, т. 4, с. 388–396.
[2] (лат.) Книгите имат своя съдба. Крилата фраза е приписвана на много римски поети. Произходът ѝ е от стихотворение на античния граматик Теренциан Маврус.
[3] Leben des vergnügten Schulmeisterlein Maria Wutz in Auenthal, 1793 („Животът на щастливата малка учителка Мария Вуц в Ауентал“).
[4] (нем.) Der Blaue Reiter (1912) – алманахът на Василий Кандински и Франц Марк, в който са изложени техните теоретични идеи за изкуство и около който се обединява групата на художниците експресионисти в Германия в началото на XX век.
[5] (нем.) Sage von Tanaquil (1870) е изследване на ориентализма в Рим и Италия на швейцарския историк, антиквар и антрополог Йохан Якоб Бахофен.
[6] Йохан Петер Лизер (1804–1870).
[7] Вероятно става въпрос за Вилхелм фон Рюман (1850–1906), известен германски скулптор, живял в Мюнхен.
[8] Рудолф барон фон Симолин (1885–1945), колекционер, предприемач (акционер в ИГ Фарбен), писател и преводач.
[9] (нем.) Fragmente aus dem Nachlasse eines jungen Physikers, авторът (1776–1810) е германски химик, физик и философ; личен познат на Гьоте, Александър фон Хумболт, Хердер и Клеменс Брентано.
[10] Германски книгоиздател от Гданск (1889–?), собственик на антиквариат „Бюхергевьолбе Алт Данциг“.
[11] Езеро, южно от Берн.
[12] Карл Шпицвег (1808–1885), германски художник, най-видният представител на стила бидермайер, известен със сатирични сцени от буржоазния живот. Платното му „Книжният плъх“ изобразява колекционер върху подвижна стълба, който разглежда огромната си библиотека.