0
927

Съчувствено към политиците

фотография Дневник

На фона на лековатите обвинения в методологическа несъстоятелност на предишните избори, социологията (или по-точно, демоскопията, но това е друга тема) е единственият сигурен печеливш на настоящите избори. Прогнозите този път се оказаха точни и за съжаление очакванията за прекалено раздробен парламент се сбъднаха. България се събужда на 3-ти октомври с усещане за дежа вю. Картите са раздадени, сметките не излизат, играчите са объркани. Свикнали сме да обвиняваме политичeските ни фигури за всичко, вменявайки им изначална вина за това, че дори са се осмелили да се занимават с политика в такава изкривена среда. Само че тези избори потвърдиха нещо, което избягваме да заявим на висок глас. Политиците не са виновни за лошите карти, които им раздадоха избирателите. Повредата, драги зрители, не е във вашия телевизор. Той просто излъчва вълни, генерирани другаде.

Със своя опортюнизъм, граничещ с безпринципност, политиците са отражение на един раздробен политически пейзаж, в който твърди обещания и идеологически постулати се разбиват в практическата необходимост да се състави правителство и да се додрапа до следващите предсрочни избори. В такава политическа система успехът изисква от политиците да са въжеиграчи, да лавират между противоположности, да показват привидна идейна убеденост, оставяйки открити вратички за предоговаряне. Политиците са точно такива каквито сме ние всички, адаптирайки се към една несигурна среда, в която правилата са в много случаи на хартия и налагат всекидневни компримиси и безпринципни съглашения в условията на среда, възприемана като изначално ограничаваща. Това, което предстои в следващите седмици, е търсене на работещ вариант чрез компромиси, в опит да се избегнат унижението пред европейските партньори и обвиненията в некомпетентност. Компромиси, които може да закърпят положението в краткосрочен план, но ерозират доверието в политическата систeма дългосрочно.

България застъпи уверено в италианския сценарий от последните десетилетия, с умерения авторитаризъм на вечния Берлускони, с откровения популизъм на „Пет звезди“ и националистическите тежнения на „Северна лига“ и понастоящем „Италиански братя“. Слаба традиционна левица, отчетливи пропутински симпатии, нарастващо желание за конфронтация с Европа, нестабилен политически пейзаж, кратки управления и поредица от служебни правителства. Ако приемем, че вървим по тази пътека, няма нищо окуражаващо на хоризонта, с едно смътно очакване, че процентите на така наречените протестни и антисистемни партии могат да нараснат при продължаващ неуспех да се излъчат ясни, системни реформаторски мнозинства.

В родния политически пейзаж асансьорите вървят стремглаво нагоре и надолу, изкарвайки един несъстоятелен проект на третия етаж, друг такъв на първия, а сваляйки трети на партера и четвърти в мазето. Героите са сменят, асансьорите се движат, създавайки привидно усещане за динамика в една изначално консервативна среда, в която по-утвърдените играчи са седнали на твърди електорати без перспектива да ги разширят значително. Патова ситуация, която е отражение на конфигурация от автономни електорални групи, застинали в своите очевидности по отношение на Борисов, Русия, газа или маневрите на президента. Раздробеността излиза отчетливо в емпиричните проучвания по всяка по-съществена тема. Дали е вируса, Русия или газа, eдни 30% остават убедени противници на заетата линия. Разликите между регионите растат, разликите между поколенията също растат. Практически отсъстват хоризонтални структури, които да създават връзки между разнородни социални и географски групи като например профсъюзи, асоциации на религиозна основа и др. Дори футболът, с малки изключения, не може да изпълнява традиционната си функция да обединява на регионална основа хора от различни социални групи. 

Изборите произведоха снимка на България такава каквато е: несигурна какво бъдеще иска, продължаваща да се лута между Изтока и Запада, между алъш-вериша и либералния пазар, където технологически клъстери съжителстват с феодални зависимости. Привидно европейска демокрация, в която свикваме да управляват генерали, в която тежките скандали не нарушават политическите кариери, националистите гледат с копнеж към Русия, социалистите подкрепят плоския данък, а випускниците на престижни бизнес училища чертаят социални програми. Изборите напомнят все повече на визити при психотерапевт – проблемите се изговарят, решения се чертаят, обещания се правят, но с излизането от кабинета ентусиазмът спада, а сблъсъкът с реалността дава материал за дискусия при следващата визита. 

Може би е време за конкретни мерки по отношение на фрагментацията като повишаване на прага за влизане в парламента до 6 или 8% или най-очевидното –  окрупняване чрез обединение на политическите формации. Проблемът обаче е, че подобно на Италия структурните проблеми остават: традиционно висока емиграция, региони, развиващи се на много различни скорости, растящи разлики между социалните класи, силен акцент върху локалните политики, неприкрити симпатии към твърдата ръка и политиците с прям изказ, шуробаджанащина и тромава администрация.

Това е положението, драги политици. Ние гласувахме, вие търсете изход. 

Стоян В. Сгурев е доктор по социология от Станфордския университет. Член на Управителния съвет на Центъра „Българо-европейски културни диалози“ към Нов български университет.