0
4420

Същите, малко по-различни неща

„Лято без мъже” на Сири Хуствет, ИК „Колибри”, 2014 г., превод от английски Милена Попова

Hustvedt
Снимка wikipedia

„Лято без мъже” на Сири Хуствет (ИК „Колибри”) е роман за любовта, за брака – като импулс, задълженост, изпитание, като вечна загадка. Прочетете и откъс от книгата.

Случката, която изведнъж променя ритъма на живот, която „скъсва” нишките на разумното обяснение и съответното му приемане, която променя посоката на живот на героинята от „Лято без мъже”, поредния преведен на български роман на Сири Хуствет, може би най-известната съвременна американска писателка, е преживявана от толкова много хора на света, че наистина може да се нарече съвсем обичайна. Не банална, разбира се, защото изоставянето никога не е банално.

ljatoИ така Мия Фредриксен, поетеса, носителка на „никому неизвестната награда” за поезия „Дорис П. Цимър”, професор, преподавател, е напусната от мъжа си, известен учен невролог, след 30-годишен брак. Въпросното напускане е наречено от въпросния съпруг „пауза” в отношенията. Паузата е французойка, колежка на съпруга, доста по-млада и притежаваща необходимата пищност, а и ум (не че в тези случаи е задължително). Мия получава нервен срив, „грозно разпадане”, и след кратък престой в болница отива в родния си град, затънтено градче в Минесота, където все още живее нейната майка. Именно там започва нейното „лято без мъже”. В къща под наем, в кръга на „лебедите” – възрастните вдовици, приятелки на майка й, живеещи колкото в спомени, толкова и в забравата им, малък кръжец, в който се обсъждат книги и се гледат филми. Лято също тъй в съседство и сприятеляване с млада майка (тя има и мъж, но той е все на път, а когато не е – е грубиян, какъвто вероятно въобще е) с две деца – пищящо, но сладко бебе и ексцентрично момиченце, изключително привързано към перуката си, с която ходи непрестанно, и към своя приятел Жирафчо. И още – в кръга на седем тийнейджърки, записали се в школата по поезия, която Мия води.

Този живот, изглеждащ като примирен край, всъщност е вид начало за героинята на Сири Хуствет, от чието име се води разказа в романа. Въпреки трагичния повод, всъщност повествованието се движи между него и комичното, читателят е приобщен към това движение, неусетно е въвлечен в трагикомизма на ситуациите. Повествованието все повече спира да залага на събитийното, но никога не се отказва докрай от него, премества се към вътрешните „случки”, ревизира миналото, пълни сегашното с поезия, препратки към книги, обсъждане на философски тези. Преживява, размисля, обмисля, спори или приема. Научава. Но нека веднага кажа това тук – читателят не трябва да се страхува. Напротив, мисля, че ще бъде истински въвлечен, изкушен, чрез искрящата интелигентност на писателката, в едно истинско мисловно приключение. То е и емоционално приближаване, потапяне в света на другите – на старите жени, на препълнените с хормони тийнейджърки, в изпълнения с всекидневни грижи свят на приятелката съседка. Всичко това ще връща Миа към миналото и съпруга й, по един незабележимо, но несекващо обновяващ се начин.

„Лято без мъже” е книга за любовта, за брака – като импулс, като приемане, като задълженост, като изпитание, като вечна загадка, като възможност за същото и малко по-различно разбиране. Сериозна и многопосочна книга. А, и да – с направо героичен превод на Милена Попова. И с всички необходими бележки в помощ на читателя. Книга, която не бива да не забелязваме.

Сири Хуствет

Лято без мъже

Не можеш да пророкуваш накъде ще тръгне една история, докато я живееш; тя няма форма; тя е зачатъчна върволица от думи и неща, а нека си признаем: Никога не можем да възстановим онова, което е било. По-голямата част от него се изпарява. Но както седя зад бюрото и се опитвам да го върна, да върна онова не тъй отдавнашно лято, съзнавам, че имаше обрати, които повлияха върху събитията, които последваха. Някои от тях изпъкват като гърбици в релефна карта, но тогава не бях в състояние да ги забележа, тъй като очите ми се премрежваха от лишената от всякакви отличителни черти равнинност на това да изживявам един миг след друг. Времето не е извън нас, то е в нас. Само ние живеем с миналото, настоящето и бъдещето, а и настоящето е твърде кратко, за да го усетим; улавяме го впоследствие и тогава или бива класифицирано, или се изплъзва и пропада в амнезия. Съзнанието е плод на забавяне. Някъде в началото на юни, през втората седмица от престоя ми, аз направих, без да го осъзная, малък завой и ми се струва, че това започна с тайните усмивки.

 

С Абигейл се уговорихме да й гостувам, за да видя нейните ръкоделия. Апартаментът й беше по-малък от този на майка ми и на пръв поглед ми се стори претрупан заради поличките със стъклени фигурки, бродираните възглавнички, надписите по стените („Дом, скъп дом“) и пъстроцветните одеяла от парчета, надиплени върху мебелите. Най-различни произведения покриваха по-голямата част от стените, както и самата Абигейл, пременена с дълга и широка роба, украсена с апликации, които приличаха на алигатори и други твари. Но въпреки че бе отрупана с украшения, стаята създаваше усещане, че е подредена, сякаш току-що преметена, представителна, както подобаваше на една от Лебедите на „Ролинг Медоус“.

Понеже вече не можеше да стои изправена, Абигейл използваше проходилка, за да се придвижва пъргаво, сгъната надве. Тя отвори вратата, завъртя глава, за да ме огледа, и попипвайки слуховия апарат със свободната си ръка, ме погледна съсредоточено. Апаратът й не приличаше на онзи, който носеше майка ми; слушалките бяха много по-големи и стърчаха от ушите й като едри черни цветя. От тях се проточваха дебели кабели и аз се запитах дали всичко това беше допълнителна техника заради почти пълната й глухота, или атавизъм от една поранна епоха. Макар че далеч не бяха толкова огромни, приспособленията й ми напомниха за слуховите тръби, използвани през деветнайсети век. Тя ме настани в едно кресло, предложи ми бисквити и чаша мляко, все едно бях седемгодишна, а след това без всякаква прелюдия измъкна двете произведения, които бе избрала да ми покаже, и ги сложи в скута ми едно върху друго. После бавно се отправи към зеления диван и се настани предпазливо в поза, в която направо ме болеше да я гледам, но ведрото й прямо изражение ме накара да се отпусна и аз взех първото творение.

– Това е старо – каза тя. – Не ме дразни. Друго хубаво не мога да кажа. Поне не ме дразни. След като ги окача, някои от тях започват да ме дразнят и се налага да ги махна, да ги прибера право в гардероба. Е, как ти се струва?

След като извадих очилата си за четене, аз погледнах сложната картина, която приличаше на апликация: на преден план русо херувимче, измайсторено от филцови изрезки, танцуваше с мече на фона на пищни щампи на цветя. Над него висеше жълто слънце с усмихната физиономия. Пълна идилия, помислих си. Бия обичаше да казва така на подбив. Но след като продължих да разглеждам, зад скучното момченце забелязах почти скрито от басмените листа миниатюрно момиченце, избродирано върху плата, чийто силует бе изпълнен с приглушени цветове. Хванало като оръжие великански отворени ножици, то се хилеше злокобно, гледайки една спяща котка. След това забелязах над него бледорозово крилато чене, което, ако не се вгледаш, може да помислиш за цвете, и сивозелен шперц. Щом продължих да проучвам сенките в листака, открих нещо подобно на чифт голи гърди в малък прозорец, а малко след това и думи, чиито букви бяха толкова ситни, че трябваше да ги отдалеча от себе си, за да ги разчета: „Помни, че животът ми е дъх“. Знаех, че съм чела това някъде, но не можех да се сетя къде.

Когато вдигнах поглед, Абигейл се усмихна.

– Не е такова, каквото ти изглежда отначало – провикнах се към нея. – Момиченцето. Зъбите. Откъде е този цитат?

– Не помага, като викаш – каза тя доста гръмко. – Достатъчно е да говориш високо и ясно. Йов. „Помни, че животът ми е дъх; и че окото ми няма вече да се върне да види добро.“

Замълчах.

– Знаеш ли, те не го виждат. – Абигейл поглади кабела на едната слушалка, като изви глава. – Повечето хора не го виждат. Виждат само онова, което очакват да видят. Само захарта, без подправки, ако разбираш накъде бия. Дори на майка ти й отне известно време да ги забележи. Разбира се, тук, при нас, никой вече няма орлов поглед. Започнах да ги правя, ехе, още преди години, в клуба на занаятите, имах си свои модели, но не вървеше да ги правя открито, на показ, и затова взех да им викам тайни усмивки, малки сценки в по-големите, скрити кюлоти, ако ме разбираш. Я виж другото. Там има врата.

Положих одеялцето в скута си и огледах извезаните рози, жълти и розови на черен фон, с листа в разни нюанси на зеленото. Бродерията беше безупречна. Тук-там сред флоралния мотив бяха зашити и малки пастелни копчета. Врата не се виждаше.

– Отваря се с едно от копчетата, Мия – каза тя. При тези думи гласът й притрепери и усетих колко се вълнува.

След като повъртях неуспешно няколко копчета, вдигнах глава и видях как Абигейл хваща проходилката, надига се два пъти, преди да успее да стане. Започна бавно да се придвижва към мен – проходилката, стъпка, проходилката, стъпка. След като се приближи и наведената й глава се озова точно над моята, тя посочи едно жълто копче.

– Ей това. Дръпни го.

Промуших копчето през скрития илик и след това дръпнах. На мястото на бродерията с розите се появи съвсем различна гледка. Сцената в скута ми също беше избродирана, в центъра й се намираше огромна сиво-синя прахосмукачка, с надпис „Електролукс“ отстрани. Тя не стоеше на пода, а сякаш се носеше във въздуха, летяща машина, управлявана от непропорционално дребна, почти чисто гола жена – само с обувки на висок ток, – която се рееше редом с нея в синьото небе, като насочваше дългия маркуч. Домакинският уред беше зает със задачата да засмуква миниатюрния град, разположен под него. Разгледах краката на някакво човече, които се подаваха от долната част на накрайника, косата на друг беше щръкнала във въздуха, а устата му зееше ужасено.

Крави, прасета и пилета, църква, училище – всички те се откъсваха от земята и скоро гладният маркуч щеше да ги погълне. Абигейл много се беше старала над картината на катастрофалното засмукване; всяка фигурка и сграда бяха извезани с безупречни миниатюрни бодове.

После видях табелата с надпис БОНДЪН да се носи току до устата на прахосмукачката. Помислих си за часовете, прекарани в работа, и за удоволствието, което сигурно й беше давало импулс да продължи, едно тайно удоволствие, обагряно от гняв, мъст или поне ликуване от опосредстваното унищожение. За създаването на тези „кюлоти“ бяха отишли много дни, може би дори месеци.

От гърлото ми излезе хрип, но тя май не го чу. Погледнах я, кимнах и се усмихнах с признателност, а после казах, като внимавах да не викам:

– Прекрасно е.

Абигейл се върна бавно на дивана. Седях и чаках, докато се редуваха потропването на проходилката и нейните стъпки, докато се изпълни ритуалът по сядането, при който в началото имаше вкопчване с две ръце в проходилката, а накрая полюшване и падане на мекия диван.

– Направих го на петдесет и седем – каза тя. – Сега вече няма да мога. Пръстите не ме слушат, работата е твърде пипкава.

– Трябвало е да го криеш?

Тя кимна и се усмихна.

– Тогава направо беснеех от ярост. Така ми олекваше малко.

Абигейл не ми обясни нищо повече, а аз се усещах твърде много външен човек, за да настоявам. Поседяхме безмълвно известно време. Гледах как старият лебед хапва изящно една бисквита, почиствайки деликатно с везана кърпичка ситните трохи от ъгълчето на устата си.

След няколко минути казах, че е време да си вървя, и щом тя посегна към проходилката, я помолих да не си прави труда да ме изпраща. А после, в пристъп на възхита, се наведох, намерих бузата й и я целунах сърдечно.

Всъщност какво знаем за хората? – помислих си. – Да му се не види, какво знаем за когото и да било?

 

Само след една седмица занимания в школата моите седем момичета започнаха да прозират иззад тийнейджърските си дрехи и тиковете си и аз открих, че съм заинтригувана от тях. Ашли и Алис, двете „А“-та, бяха приятелки. И двете умни, чели доста, дори и поезия, те се конкурираха за моето внимание. Ашли обаче бе уверена и спокойна по начин, по който Алис не беше. Алис беше обърната навътре. Няколко пъти, докато съчиняваше стихотворение в час, тя си бъркаше отнесено в носа. Имаше слабост към помпозните романтически образи – тресавища, бурни сълзи и вкаменени души, – които свидетелстваха за увлечението й по сестрите Бронте, но често звучаха просто глупаво, когато тя четеше творенията си на глас с емоционални интонации, които караха другарките й да се свиват от неудобство. Но въпреки своята претенциозност тя пишеше граматически вярно и далеч по-майсторски от което и да е от останалите момичета и измисли няколко реда, които истински ми харесаха: „Мълчанието е добър съсед“ и „Гледах как си тръгва моето свъсено „аз“. Ашли, от друга страна, имаше силна интуиция за това кое ще се хареса на останалите. Тя обичаше римите, влиянието на рап музиката, и шашкаше приятелките си със своята сръчност, римувайки например смет и интернет. Това момиче имаше идеален усет за отношенията в групата и раздаваше на своите другарки благотворни дози похвали, утешения и деликатни критики. Ема се поотърси от свенливостта си, отметна назад косата си и демонстрира чувство за хумор: „Никога не слагайте в стихотворение дъга. Недейте да римувате ден с мен, но шал с успял може“. След няколко занимания Пейтън така се отпусна, че започна да слага до себе си още един стол, на който да побере дългите си крака. Също както при Алис тялото на Пейтън се тътреше след тези на останалите момичета. По нищо не си личеше да го е навестявала хормоналната атака на пубертета и макар да съм сигурна, че това я тревожеше, не можех да не си помисля, че изоставането в това отношение си има своите предимства. При всяко положение именно по този начин аз тълкувах петната от трева по шортите й и факта, че в стиховете й непрекъснато се промъкваха не момчета, а коне. Джеси вече приличаше на малка женичка, но имах чувството, че води някаква вътрешна битка. Сигурно зрялото тяло се беше появило бързо. Онази страна у нея, която го приветстваше, се гиздеше и ухаеше на мускус, а другата страна намъкваше развлечени тениски, за да скрие наедрелите гърди, които сякаш набъбваха със седмици. Каквото и друго да се случваше във вътрешния свят на Джеси, си оставаше маскирано зад клишета. Отново и отново се появяваха досадно глупави баналности като „Просто трябва да вярваш в себе си“ и „Не се оставяй нищо да те повали“ и не след дълго разбрах, че това не са лениви фрази, а догматични повели и тя нямаше да остави да й ги изтръгнат без бой.

След първите й поетични опити деликатно й предложих да помисли над избора на думи и забелязах, че лицето й помръкна. „Но това е истина“ – пееше все своята песен.

Аз се предадох. Какво значение има? – запитах се. Вероятно се нуждаеше от тези лозунги, за да сложи край на войната в себе си. Ники и Джоун си оставаха екип, макар след време да видях, че от двете водещата е Ники. Един ден двете пристигнаха с избелени лица, силна очна линия и черно червило, експеримент, на който аз реших да не обръщам внимание. Но халоуинската маскировка с нищо не повлия на поведението им, бяха си все така весели и бъбриви. Постоянното им хихикане можеше да се сравни само с огромната им, заразна и сред останалите наслада от стихчета за пръднята и те откликнаха най-сърдечно на кратката ми лекция за скатологичното в литературата. Рабле. Суифт. Бекет.

Не си правех илюзии, че знам какво се случва в живота на седемте. След часовете в ръцете им внезапно се появяваха телефони и аз гледах как момичешките пръстчета тракаха скорострелно текстови съобщения, от които половината май бяха предназначени за приятелките им в другия край на стаята. Един вторник след часа намерих имейл от Ашли.

Скъпа г-жо Фредриксен,

Трябва да ви кажа колко са страхотни часовете. Майка ми казваше, че ще ми хареса, но аз не й вярвах. Беше права. Вие наистина сте различна от другите учители, като приятелка. Не като АНГЕЛ. Научавам толкова много. Просто трябваше да ви го кажа. И освен това имате страхотна коса.

Ваша предана ученичка,

Ашли

Имаше още едно съобщение от непознат за мен адрес.

Знам всичко за теб. Ти си Луда, Смахната, Шантава.

Г-н Никой

Все едно, зашлевиха ме. Спомних си табелата от Националния съюз по психични заболявания, сложена на стената в малката библиотека в отделението: „Борбата със стигмата от психичното заболяване“. Stigmatos, белег от остро сечиво, белег от рана. Много по-късно, може би през петнайсети век, започва да означава и позорен белег. Христовите рани, светиците и истеричките, чиито ръце и нозе кървят. Стигмата. Чудех се на кого му трябва да ми оказва анонимен тормоз – и с каква цел? Известен брой хора вероятно знаеха, че съм лежала в болница, но не можех да се сетя кой би могъл да изпрати това съобщение. Помъчих се да си спомня дали съм си давала имейла на друг пациент, може би на Лори, тъжната, жалка Лори, която тътреше чехли насам-натам, притиснала дневника си до гърдите, стенейки тихо. Беше възможно, но не и вероятно.

Както си лежах в леглото същата нощ, разтърсвана от обичайните бури – бележката на Стефан: Твърде тежко е; Паузата, която с усмивка се ръкува с мен в лабораторията, спомена за Борис в леглото и тежестта на съня в тялото му, а после прикритото му лице, когато съобщава решението си, и Дейзи, чиито сълзи се леят, звука от накъсаното й дишане и подсмърчане; тя хлипа, защото баща й зарязва майка й, и аз си мисля за загадъчната страст на баща ми по друга, – думата луда се завърна и аз я отблъснах, а после на екрана зад спуснатите ми клепачи се появи за миг думата в писмото на Ашли, която тя бе написала с главни букви, АНГЕЛ. Помислих си за звездните гости на Блейк, за легендата за свръхестествената дарба на Рилке, за първите думи от „Дуинските елегии“, а после и за Ленард, моя съкилийник в Южното крило. Беше се обявил за Пророка на Нищото. Той говореше, наставляваше и явно обожаваше гръмовния тон на своя бас, излагайки възгледите си пред всеки, който минеше край него. Но никой не го слушаше, нито другите пациенти, нито персоналът. Дори психиатърът му изглеждаше безучастен, седнал срещу Ленард по време на една среща, когато ги зърнах през един от големите стъклени прозорци. Той обаче ме заинтригува, а помпозните му апели притежаваха автентична гениалност. Сутринта, когато ме изписваха, седнах с него в общата зона. С олисяващото си теме, опасано от посивели къдрици, които падаха до раменете му, Ленард имаше вид точно на такъв, какъвто беше. Обърна се към мен и започна пророчествата си. Говори ми за Майстер Екхарт като вестител на Нищото, който оказал влияние върху Шелинг, Хегел и Хайдегер. Каза ми също, че angst на Киркегор е среща с Нищото, че ние живеем във време на актуализирана Нищостност и че това е съществено и мистично.

„Не би трябвало да е погрешно – каза той, размахвайки показалеца си – да отворим съзнанието си за истината, че Нищото е главното основание на този свят.“ Може Ленард да беше луд, но мислите му далеч не бяха толкова размътени, колкото смяташе управата на болницата. Ораторствайки по-нататък, той ми обясни, че всичко това е свързано с най-дълбинните пластове на будизма, и докато вървях към Дейзи, която бе влязла през входа, за да ме отведе у дома, той премина към Гьотевия „Фауст“ и неговото слизане в царството на Майките и съюза му с нищото, и това беше последното, което чух.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияХанс Закс: майсторът-певец
Следваща статияКожодерите