Начало Идеи Гледна точка Същият гълъб
Гледна точка

Същият гълъб

Теодора Димова
31.05.2016
1309

TDimova

В прекрасния си разказ „Гълъбът” преди две седмици Деян Енев описа една потресаваща случка – на Разпети петък една жена прережда всички, застава пред владишкия трон в църква и на висок глас изрича своята молитва към Бог. Тя мие входовете на един блок. Ръцете й са изкривени от студената вода. Дъщеря й е психически болна и самата тя се грижи за нея. Когато свършва молитвата си, през купола на църквата прелетява гълъб.

Разпознах коя е църквата по прелитащите гълъби. Разпознах коя е жената по това, че никога не допуска да говори с някой от хората в църква. Виждала съм тази жена много пъти. Чувала съм я да произнася така на глас и друга молитва, която не беше лична, а за всички хора, не искаше изправление само на своето бедствено положение, а на положението на всички хора, чух я да казва със своя категоричен, нетърпящ възражение глас – „Господи, виж главите им колко станаха големи, виж очите им как ни гледат, за да ни вземат и последното, което имаме, виж ръцете им как се протягат, за да ни грабнат залъка, Господи, не може повече така! Намеси се, не мълчи, въздай справедливост към тези с големите глави, с лакомите очи, с грабливите ръце!”.

И след няколко дни срещнах Тони Николов, на когото е посветен разказът на Деян. Всъщност Тони е очевидецът, той разказва на Деян случката с жената и гълъбите, Деян я описва по своя неподражаем начин, аз разпознавам църквата и жената и когато се срещнахме с Тони, един през друг започнахме да обсъждаме разказа, случката, жената, гълъбите, благодатното състояние, в което един човек застава пред Бог и на висок глас започва да се моли, настоятелно да изисква от своя Бог отговор, намеса за окаяното положение на бедните и унижените, за самозабравата на властимащите и управляващите, за онези с големите глави, с лакомите очи, с грабливите ръце.

Много често виждам тази жена. Тя е нисичка, дребна на ръст, около шейсетгодишна, напълно небрежна към външния си вид, напълно отдадена на някаква друга реалност. Идва в църква винаги с две големи торби, почти винаги носи цветя, явно ги взима от някой цветарски магазин, по време на богослужение сяда на стол в най-скрития и най-тъмен ъгъл на храма и започва да нарежда цветята във вази или да ги оплита във венци, с които украсява иконите. Рядко виждам по-красиво направени букети, по-изящно оплетени венци от естествени цветя, по-дивно украсени икони. Сигурно е работила като цветарка или сигурно е била градинарка, или сигурно е отглеждала цветя, откъде инак това чувство към цветята, като че ли те са клавишите, по които тя изсвирва своята неповторима мелодия, всяко цвете поставено в такова съчетание с другите около него, че да изпъкне в цялата си красота и уникалност. Естественото чувство за красота, което всеки един притежава и което се проявява по различен начин, частицата божественост у всеки от нас, която не търпи да остане скрита, а иска да излезе наяве, за да радва другите и да ги укрепи в техния път. Как съумява тази жена чрез умението си да подрежда цветя да служи на Бог и на хората, какъв дивен е Божият промисъл за всеки човек!

И унесени в подобни приказки Тони Николов ми разказа за писателя Ели Визел, Нобелов лауреат за мир 1986 г. и неговата пиеса „Процесът над Бог, какъвто той се проведе на 25 февруари 1649 г. в Шамгород”. Ели Визел е автор и на прочутата изповедна книга „Нощта”, издадена и на български език. Той е оцелял като младеж в лагерите на смъртта, в Аушвиц майка му и по-малката му сестра са изгорени в пещите, а по-късно в Бухенвалд баща му умира в ръцете му. В пиесата си той разказва, че е чувал как в Аушвиц трима равини се събират, за да извършат процес над Бога, какъвто в юдейската традиция е имало в най-тежките мигове от еврейската история. Затова той пише и пиесата „Процес в Шамгород”, в която действието се разиграва в този измислен град в Украйна по време на един от големите еврейски погроми.

Според Тората при особени случаи евреите и техните духовни водачи имат право да призоват Бог като ответник, да го попитат – защо, защо, Господи, се случва това с нас и с децата ни, с Твоите деца. И ето, трима ерудирани равини се събират в Аушвиц в продължение на няколко нощи, изпълняват всички предписания на закона, изричат всички молитви, изслушват свидетели, събират доказателства и призовават своя Бог, за да му поискат обяснение защо се случва масовото изтребление на еврейския народ, за да поискат Неговото тълкувание, Неговото обяснение, Неговия отговор. Искат да чуят лично от Него къде са нарушили Неговите заповеди, къде са престъпили Неговия закон.

Питат по същия начин, по който Иов възкликва: „О, да знаех де да Го намеря и да можех да се приближа към престола Му! Изложил бих пред Него моето дело и напълнил бих устата си с оправдание; узнал бих думите, с които Той ще ми отговори, и разбрал бих, какво ще ми каже. Нима Той в пълна мощ би взел да се бори с мене? О, не! Стига само Той да обърнеше внимание на мене”. Иов откъртва този стон от гърдите си, защото е праведен пред Бога, защото е верен, а Бог умножава без причина ударите си над него, сполетяват го беда след беда, една от друга по-тежки.

По същия начин, по който жената от църквата застана пред владишкия трон и поиска присъда за „онези с големите глави и крадливите ръце”, тя говори на Бога от името на всички онеправдани и унизени, които очакват Божията намеса.

Ели Визел не е присъствал на процеса, защото е бил малък. Франсоа Мориак го убеждава да напише личните си преживявания в лагерите на смъртта и така се появява мемоарната му книга „Нощта”. За процеса над Бога е чувал разкази от други лагерници. Такива процеси се извършват, когато търпението е стигнало крайния си предел, когато страданието е сломило и последната капка сила, когато болката е останала единственото усещане. Нима и ние вече сме на този краен предел! Ще чуе ли Бог гласа на тази жена? А ние дали го чуваме? Или чуваме само как гълъбът изплясква с криле под купола на храма, отлита и изчезва.

Теодора Димова
31.05.2016

Свързани статии

Още от автора