0
2692

Сянката над „музея Яворов“

Тази сянка – на нерешения казус с музея на поета на ул. „Раковски“ 136 – тегне отдавна над българската култура, още от времето на НРБ. Както и сянката на „житейската драма на Яворов“ (по определението на Никола Гайдаров), на жизнената му драма, продължава да тегне над българската история – включително и заради онова, на което бива подложен той след смъртта на Лора, принудило го да си отиде от този свят.

В момента държавата все пак реагира по инициатива на Столична община: изглежда, че ще се отделят и необходимите средства, за да се придобие собствеността над рушащия се дом-музей. Обратното – продаването на публичен търг на дома, приютил музея „Яворов“, и то по иск на частен съдебен изпълнител, щеше да е обществен срам – можете ли да си представите някой по този начин да продаде музея на Виктор Юго в Париж или пък този на Гьоте във Ваймар?

Ала нещата изобщо не се изчерпват с юридическия казус около собствеността на сградата – той е сложен, заплетен и дълготраен. В него много отдавна има конституирани две страни – далеч преди разните му там свободни зидари масони или пък ложи на стари/нови майстори да се нанесат в къщата на „Раковски“ 136.  

Още при възникването на музея през 1963 г., създаден от племенницата на поета Ганка Найденова-Стоилова, се надигат гласове, че това не е истинският „дом на Яворов“. Писателят Марин Георгиев припомни за тях, както и за категоричното становище на акад. Георги Цанев в тази насока. Аргументите впрочем са добре известни.

Вярно е, че Яворов е живял в този дом само за кратко – в периода 1912–1913 г.

Ала е вярно и че тъкмо от този дом, където на 30 ноември 1913 г. отеква фаталният изстрел, отнел живота на Лора, започва и Яворовото „битие в смъртта“ (по думите на проф. Михаил Неделчев). То е онзи ключ, през който екзистенциално промисляме и четем днес цялата поезия на Яворов.

Можем ли да твърдим тогава, че обявяването на този дом за „музея на Яворов“, а не примерно на онзи на „Витошка“ 34, където е живял по-дълго време, е подмяна на паметта или пък че то отваря вратата към личната трагедия на поета, превръщайки я в обект на жълто или недостойно любопитство?

Не мисля. Съгласен съм с написаното някога от Кръстьо Куюмджиев, че „ако нямаш предвид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш само върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото… И ако ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето как от десетилетия драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувстваме съпричастни на тази драма“.

Но е вярно и друго – музейната експозиция на бъдещия музей и културен център „Яворов“ – когато се реши въпросът със собствеността! – трябва да бъде преосмислена. Този дом е дом и на Яворов, и на Лора – на трагедията на тяхната обща любов, както с основание отбелязват по-млади изследователи.

Редно е това по-добре да се осмисли, да се пренареди и експозицията. Тя и без това е възстановка, правена по снимки, повечето вещи са дарени от близки и роднини.

И тук стигаме до другия важен пункт от сложното битие на „музея Яворов“ – реституцията, която продължава да се привижда на някои политически сили като най-съществения проблем. А всъщност нещата са доста по-различни.

Яворов и Лора са само наематели (от 1 декември 1912 г.) в двуетажния дом, който Васил Беленски, съветник в Сметната палата в София, изгражда за фамилията си. Именно там, на горния етаж през една петъчна вечер на ноември 1913 г. се е разиграла трагедията. Впоследствие къщата е купена от Светослав Паскалев, директор на Сметната палата, който изчезва безследно броени дни след 9 септември 1944 г. Семейството му е изселено от София, а пък дъщеря му Румена Паскалева става жертва на репресиите, лежи в Сливенския затвор и дълго няма право да живее в София.

Така над трагедията в този дом през 1913 г. се наслагва още една трагедия – този път след 1944 г. Което също не може да бъде заметено с лека ръка. За разлика от твърдението, съдържащо се в едно стихотворение на Дамян Дамянов:

Хазаите на Яворов завръщат се.
И пъдят квартиранта, даже мъртъв.
Разбира се, че си е тяхна къщата.
Ала и плочата отвън да ѝ изкъртят,
едва ли ще да ги отмине гаврата:
ще мине време, минувачи прости
ще спрат отвън: „Я, къщата на Яворов!
Май вътре има и случайни гости…

Там е работата, че „случайните гости“ никак не са „случайни“. И тяхната история е трагично „неслучайна“, както не е „случайна“ жизнената драма на Яворов, трагична жертва на българското правосъдие, не само на клюкарското обществено мнение.

Не са случайни и обратите в собствеността над дома на „Раковски“ 126, те са огледално отражение на щенията в нашенския преход. Не е случайна и разрухата на този дом, тръгнала от конструктивна соцнедомислица по изливането на бетонна плоча в надстроения трети етаж, довела до съсипването на гредоредната му конструкция.

Струва ми се, че всичко това е редно някой ден да залегне в експозицията на бъдещия културен център „Яворов“. Сянката е неотменима част от историята му.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКрай езерото
Следваща статия„В шепите на Демир Баба“ и илюзията да си там