0
9485

Сянката на бродещия спасител

Софийски истории (45)

Докато се движиш пеша, няма как да не ти хрумват разни работи. Освен всичко друго се срещаш с хора, живата памет на един град. Така в късния следобед, малко преди тротоарите в центъра на София да започнат да отесняват от пешеходци, вървя по улица „Неофит Рилски“. Студът ме кара да ускоря крачка. Светла хладина. А до мръкване или до съня остават часове, които не са за прахосване.

Саждивото небе все още светлее със сиянието на града. Дълга сива улица с опушени стени, обилно нашарени с графити. Внезапно ми се струва, че пропускам нещо. Усещам, че нещо се е променило, но не мога да доловя какво. Извръщам се – няма никой. Подминал съм някакъв фризьорски салон, какъвто има на всеки ъгъл, две коли се опитват да паркират срещу „Петлето“. Минувачите бавно се разпръсват в здрача. В един момент си давам сметка, че съзнанието ми е реагирало на светлината на втория етаж. По някаква причина един жълт лампион ме сепва, връщайки ме две десетилетия назад във времето, когато търсех един номер на същата тази улица. Номер 47. Възможно ли е да е било тук?

Черната паметна плоча с бели букви до входа го потвърждава. „Кюстендилската кооперация“. Домът, където е живял и си отива от този свят Димитър Пешев. Италианският му биограф Габриеле Нисим го нарече „човека, който спря Хитлер“. Воден от убеждението, че именно Пешев извършва едно от най-справедливите дела, които въобще човек би могъл да извърши през ХХ в. – да спаси десетки хиляди хора, над които е надвиснала заплахата от унищожение. Да, историята на Холокоста е сложна и болезнена, все още трудно се напасват отделните ѝ детайли – всичките „как“ и „защо“ това е могло да се случи… Има ги и няма как да се избегнат питанията как евреите в пределите на Царство България (около 50 000 души) оцеляват, докато 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Македония и Пиротско са депортирани по указанията на нацисткия Райх от местната българска администрация и пратени „на работа в Полша“, сиреч в лагерите на смъртта. В съзнанието ни тези разкази трудно се пресичат, а тъкмо Димитър Пешев е онзи пример, който прави „онази история“ видима. Такава, каквато тя е наистина. Затова Ели Визел нарича хора като него „искрици в нощта“.  

Докато размишлявам над историческите обрати, минавам на отсрещния тротоар, откъдето тази типична жилищна кооперация от 30-те години се вижда по-добре. Опитвам се да си спомня на кой етаж живееше племенничката на Пешев – Калудка Кираджиева. Мисля, че на третия. На таблото със звънците пред входа видях, че срещу името ѝ е посочен апартамент 7. През пролетта на 1999 г. открих името ѝ в телефонния указател. Бях прочел вече книгата на Габриеле Нисим, помолих я за интервю. Тя прие. Но ме предупреди да не сбъркам – да звъня отдолу на „Кираджиеви“, защото „Пешеви“ бил звънец, препращащ (по фамилно съвпадение в имената) към наследниците на онези, на които е бил „даден“ личният апартамент на Димитър Пешев. Новата комунистическа власт го предоставя на ген. Иван Винаров, международен „ас“ на съветския шпионаж.

В уречения час с цвете в ръката позвъних на „правилния звънец“. И скоро влязох в истинското жилище на човека, спасил десетки хиляди хора. Госпожа Кираджиева ме покани в уютния хол и много държеше да ми направи кафе. Така проникнах в заветната „кухничка“ – стаичката на Пешев, която той обитава две десетилетия. Иначе големият апартамент на сестра му е трябвало да приюти две деца (Кичка и Калудка), самата Радка и нейния съпруг, както и престарелия им баща. Едва в края на 1968 г., след смъртта на дядото, той получава самостоятелна стая, където започва да изписва с миниатюрния си четлив почерк тетрадка след тетрадка от спомените си, начеващи с едно горчиво признание:

Аз се чувствам от едно нещастно поколение, преживяло редица превратности и свършило с крах на най-съкровените си идеали. Когато хвърлям мислено поглед върху миналото с неговите перипетии, височини и падения, възторжени надежди и мрачни разочарования, изпитвам болката на човек, паднал в пропаст от светъл връх, на който се е издигнал в полето на чисти стремежи и надежди. Мисля, че това е чувството на всички като мен, които са живели със силните чувства на времето, когато ние мислехме и вярвахме в национални идеали, които са съчетани с общочовешки стремежи към нещо чисто и свято.

Крушението, за което споделя Пешев, е крушението на цялото му поколение, на всички като него, оцелели след Втората световна война, но заживели в „рая“ на комунистическа България. В кухничката (четири на три метра) той прекарва почти една трета от живота си. Винаги усмихнат, мил и любезен с всички, съзнаващ на какво ги „излага“ с присъствието си. Затова през първите две десетилетия почти не излиза на улицата. Проблемите на неговите племеннички със следването потвърждават най-лошите му опасения.

Когато го виждат след затвора, близките му направо не го познават. Блед, с дълга брада, изглеждаше напълно съсипан, по думите на Калудка Кираджиева. Постепенно се съвзема и свиква с новия „режим на ограничения“. Лишен е от граждански права. Няма и професия (адвокатските му права са безвъзвратно отнети). На петдесет години е напълно зачеркнат – от работа и от жилище, включително и от правото на купони. Трябва да бъде изхранван от роднините си, да живее с усещането, че им е „в тежест“. Става в ранни зори, за да се измие и избръсне, за да преотстъпи след това кухничката на онези, които отиват на работа или на училище. Грижи се за любимите си племеннички, след уроците проверява домашните им, заедно учат френски. Понякога в същата тази кухничка го посещава неговата последна „изгора“ – Богданка Здравкова, дъщеря на бивш крупен търговец. Дали са си дума за годеж преди войната, мислели са за семейство и как да отгледат деца. След като излиза от затвора, Пешев е наясно, че вече е „никой“. Няма какво да предложи на приятелката си, няма как да живеят заедно. Заявява ѝ го направо, колкото и това да боли. Обречена връзка, преминала в трайна и дълбока обич, с пиене на кафе от леблебия в кухничката.

Пешев води съществуване на доброволен затворник, на политически призрак. Мнозина след средата на 50-те години мислят, че вече си е отишъл от този свят. А той е жив и здрав. И продължава да носи в себе си „голямата тайна“ на своето жизнено дело – истината за спасяването на евреите в пределите на Царство България.

Още първият път, когато се запознах с Калудка Кираджиева, в един момент се престраших да попитам как Пешев изобщо е оцелял. Как не са го прибрали отново, подобно на мнозина „бивши“? Нали така „народната власт“ щеше да разчисти пътя си към лаврите на „спасението“, с което от десетилетия се кичеше?

Според „официалната версия“ БКП беше „спасила българските евреи“ чрез демонстрацията на 24 май 1943 г., проведена от Вълка Горанова (съпругата на Пеко Таков), като всичко се е случвало под прякото ръководство на др. Тодор Живков. Затова „първият партиен и държавен ръководител“ дълги години очакваше да му бъде връчена Нобелова награда за мир. Но така и не я дочака. В тази насока през 1986 г. бе заснет и филмът „Ешелоните“ (по сценарий на Хаим Оливер), който показваше как под ръководството на другаря Живков десетки хиляди хора излизат от уличките около Женския пазар, за да се отправят към Синагогата. Държат се пламенни речи, полицията се изпокрива, шествието стига едва ли не до Двореца, където цар Борис, уплашен до смърт, отменя депортацията, а посланикът на Райха Бекерле и силите на Вермахта в България изобщо не успяват да реагират.

Димитър Пешев си отива от този свят през 1973 г. и пропуска да види филма „Ешелоните“. Но и от тогавашната официозна преса, и от написаното в учебниците по история е напълно наясно с „официалната версия“.

Затворен в малкия си „домашен свят“, той не я оспорва. Смята го за безсмислено, след като получава петнайсетгодишна присъда, в която фигурира и обвинението в „антисемитизъм“. Що се отнася до оцеляването му, от няколкото ми срещи с госпожа Кираджиева научих, че си е имал „ангел хранител“. Пак по „кюстендилска линия“. Казвал се Борис Кокин, отговорник на кварталната партийна организация. По онова време това е ключов пост, от който зависят докладите до съответните органи за „кварталните реакционери“, подлежащи на „превъзпитание“ и още наказание. Въз основа на такива становища към лагери, затвори и изселвания са пращани стотици хиляди хора.

Горчивата чаша подминава Пешев, защото Кокин всеки път я осуетява. И забележете: не заради приноса му за спасяването на евреите или за съпротивата му срещу Богдан Филов. Не това е било от решаващо значение. А друго – „общите корени“.

Когато през 30-те години Пешев става инициатор за построяването на кооперацията на „Неофит Рилски“, половината от апартаментите са запазени за кюстендилци. В София има „кюстендилско землячество“, хората си помагат на базата на „местни връзки“. И щом в началото на 40-те комунистът Кокин остава без работа, Димитър Пешев се застъпва за него. Намира му сигурна държавна работа в пощенски клон. Вероятно „попечителството“ от страна на подпредседателя на парламента впечатлява полицията, та Кокин изкарва трудните времена „на завет“. А щом след 1944 г. той става неограничен господар на един „буржоазен квартал“, на свой ред закриля „фашиста“ Пешев. Други „реакционни елементи“ обаче нямат този шанс.  

Докато размишлявам над „локалната диалектика“ на българската взаимопомощ, ненадейно металната врата се отваря и отвътре излиза мъж на години, тръгнал да разхожда снежнобяло куче. Решавам, че това е моят шанс. Пресичам, настигам го и го моля да ми каже какво е станало с г-жа Кираджиева. Сигурно я познава, щом излиза от същия вход. Чух, че е починала, но така и не разбрах кога. Никоя медия не отбеляза кончината на племенницата на Пешев, направила толкова много за увековечаването на неговото дело.

– Преди седем години – казва ми мъжът, представяйки се като Кузманов. Оттогава апартаментът пустее. Племенницата ѝ не се мяркала насам.

И допълни, че познава сестрите Кичка и Калудка от малък. Роден е през 1952 г. в същата тази кооперация, живее на четвъртия етаж.

– Тогава навярно сте виждали и познавате Димитър Пешев? – питам аз с внезапна надежда в гласа.

Той поклаща глава.

– Срещал съм го няколко пъти на стълбите. Излизаше рядко. Спретнат и любезен възрастен господин. Баща ми го познаваше по-добре. Виждал съм ги да разговарят. Той беше счетоводител и говореше с голямо уважение за г-н Пешев. Тогава бях много млад. Други неща ме интересуваха.

– Напълно обяснимо е – казвам аз. И все пак любопитствам:

– А какво знаехте за спасяването на българските евреи? Отвъд официалната версия? Какво си говорехте вкъщи? В същия този дом, в който е живял Пешев?

Господин Кузманов се замисля дълбоко. Въпросът ми явно го връща към „онази история“, която се учи в семейството. След малко, с колебание в гласа, казва, че според баща му цар Борис III e спасил българските евреи.

В този миг кучето, което досега доброжелателно търпи разговора ни, опъва повода с порива за разходка. Тук се разделяме, като искрено му благодаря.

Съседът с кучето поема към улица „Раковски“, а аз – по „Неофит Рилски“ към „Витошка“. В посоката на обичайната разходка на Димитър Пешев през годините на „размразяването“. Всяка неделя около 17 ч. той е извървявал същия път по същата улица. Вероятно поздравявайки по пътя онези съседи от квартала, които са си спомняли кой е този „бивш човек“. Ала за него вече това е била улица на „мъртви души“.

В самия край на „Неофит Рилски“ е домът на брат му Тончо. Двамата са изпивали там късното си следобедно кафе с домашни сладки, а после, по спомените на близките им, имали свой „информационен ритуал“: залепвали ухо до радиоприемника, намален до предел, за да чуят емисията на радио „Свободна Европа“, без това да стигне до „чужди уши“. Имали ли са надеждата за промяна, за обрат в живота? По-скоро, не. Пешев е бил трезв политически реалист.

Госпожа Калудка разказваше за себеотрицанието, с което понасял комунистическите дитирамби за „спасението на евреите“. Както и за тъжната усмивка, с която наблюдавал от прозореца на кухничката как семейството на генерал Винаров изтупва от горния етаж котленските или чипровски килими, лично купувани от него за собствения му дом. „Експроприацията“ му отнема любимия скиорски екип (никога повече не стъпва на Витоша), цялата огромна библиотека, всичките му лични вещи, дори приборите за бръснене. Въпреки всичко единственото му синьо сако е изрядно изгладено, а кремавият му панталон е винаги с безупречен ръб.

Такъв в края на 60-те го среща архивистката Василка Дамянова, с която пътищата ни неколкократно се засякоха в края на 90-те години. Мила и дребна на ръст жена, която с блеснал поглед споделяше как тя е „открила“ г-н Пешев.

През пролетта на 1969 г. Държавният архив възлагат на нея и на неколцина други сътрудници да съберат мемоари и да издирят архиви на „бившите хора“, отломки от един отминал и заклеймен свят.

Кому е било необходимо всичко това? Нима комунистическият режим не е бил убеден, че ще векува? По-скоро не, но обрати като този по „македонския въпрос“, а и други проблеми подтикват режима към проучване на „монархофашисткото минало“. Така Симеон Радев бива поканен лично от Тодор Павлов да пише многотомните си спомени, което го спасява от нищета, а акад. Михаил Арнаудов се оказва частично реабилитиран. Държавният архив започва да се попълва с документи на „реакционери“. И тук някъде изниква сянката на Димитър Пешев, вече напълно забравен и никому неизвестен. Василка Дамянова издирва архиви на неколцина някогашни журналисти, писатели, бивши политици. Наскоро е завършила история и знае само „официалната версия“ за онова време, но постепенно „забраненото минало“ започва да я увлича. Онзи „бивш свят“ ѝ става все по-интересен. По списъка на XXV Народно събрание попада на подпредседателя Димитър Пешев. Пита за него един или двама от „бившите“, с които е установила по-близко познанство. Един от тях смята Пешев за покойник, друг не е сигурен дали не се е оттеглил в родния си кюстендилски край. Накрая тя решава да го издири по последния му известен адрес.

Отива в кооперацията на „Неофит Рилски“, звъни на един, после на друг съсед. Установява на кой етаж живеят роднините му. Звъни на вратата. За нейна почуда ѝ отваря самият Димитър Пешев, не по-малко учуден от неочакваната визита на това младо момиче.

Така започва дългата одисея на едно „архивно сътрудничество“, благодарение на което имаме личната гледна точка на Пешев към събитията, която направо е безценна. Той, въпреки материалната си оскъдица, категорично отказва заплащане. Решава да „работи за бъдещето“, което е негов исторически шанс. Разбират се, че щом стане готов с част от спомените си, младата архивистка ще го посещава, за да прибере ръкописа.

И той запретва ръкави, пише страница след страница. С убеждението, че:

Все пак ние сме длъжни да се задълбочим в миналото и да се помъчим, доколкото ни е възможно, да си дадем обективно и добросъвестно сметка, въз основа и на личния си опит за онова, което сме направили или сме пропуснали да направим, и за последиците от това. Да се поемат отговорностите, свързани с всяка дейност, е въпрос на лична, обществена и историческа чест.

И още: Никога не съм стоял равнодушно настрана и не съм се задоволявал с ролята на страничен наблюдател, който счита достатъчно да се ограничи с формалното положение, което заема… Все пак в моята дейност има няколко отделни случаи, които заслужават да бъдат отбелязани, било защото сами по себе си представляват интерес поради своето значение, било защото са свързани с други събития от миналото и въздействието, което могат да предизвикат в бъдеще на тези събития.

Зад тези „общи формулировки“ се крие историята на „българския Шиндлер“.

Василка Дамянова идва на уговорените срещи винаги с роза в ръка, а възрастният политик (тогава на 75 години) я чака с нетърпение. Тя е неговият шанс обществото някой ден да научи истината.

Младата архивистка с огромен интерес чете спомените му за първия кабинет на Кьосеиванов, в който той е министър на правосъдието и спасява от смъртно наказание генералите Дамян Велчев и Кирил Станчев (което го скарва с Двореца); приема гледната му точка към България след Ньой, но е леко шокирана от обяснението му за ратифицирането на Тристранния пакт (като безалтернативна възможност) и най-вече от становището му, че съюз със СССР още тогава би бил политическо самоубийство за България.

Ала истинската „бомба“ предстои. На една от поредните им срещи възрастният и любезен домакин ѝ връчва поредната тетрадка с думите, че вътре е казана истината за „спасяването на българските евреи“, което било… „негово дело“. Тук младата комсомолка, минала всички изпити по партийна и най-нова история, просто не издържа. Склонна е директно да го обвини в лъжа. Все пак, помолена учтиво от него, решава да провери казаното. Отнася „заветната тетрадка“ със себе си, започва да я чете още в някакъв парк.

Постепенно се чувства все по-объркана. В нея настъпва вътрешна трансформация. Ако всичко това е вярно, ако подпредседателят Пешев казва истината, тогава излиза, че тя и милиони българи са живели и продължават да живеят с една лъжа… Ако е вярно… Светът ѝ за броени дни се преобръща.

Започва сама да издирва източници в архивите. Прави справки, доколкото достъпът ѝ го позволява. Говори с други „свидетели на събитията“. И постепенно разбира, че всичко това изглежда е… истина.

Че този човек, лишен от всичките си граждански права, е извършил дело, с което е измил един голям срам, който завинаги щеше да тегне върху лицето на българския народ. И че лично неговата намеса – на човек, гласувал „за“ Тристранния пакт, „за“ антиеврейските закони и „срещу“ партизаните – е осуетила „окончателното решение“ в рамките на България.

За нея, както и за нейното поколение, минало през комунистическите училища, това е просто немислимо. Невъзможно е един „реакционер“ да извърши подобно нещо! Още повече че „официалната версия“ е подкрепена и от официалните представители на малката еврейска общност в България, които винаги са изразявали благодарност на БКП. А никой не отива да благодари на Димитър Пешев. (С изключение на погребението му през 1973 г., когато писателят Хаим Оливер признава истината.) 

Какво е обяснението на цялата тази „историческа диалектика“?

Истината е, че с тетрадката за „еврейския въпрос“ Пешев рискува да си навлече огромни неприятности на стари години. Но той поема този риск, за да остави „следа във времето“.

И докато вървях по „Неофит Рилски“, свървайки по „Княз Борис I“ към градинката на „Свети Георги“ – любимото място за разходка на Пешев – си мислех колко крехко нещо е не само доброто, но и човешката памет.

На 7 март 1943 г. по телефона на Пешев се обажда Яко Барух, негов състудент от Университета. Казва му, че звъни по поръчение на група общественици от Кюстендил, които знаят, че над евреите е надвиснала огромна беда. Извършва се подготовка за депортация към Полша, а слуховете за случващото се там, са повече от страшни. Барух вече е звънял на министъра на железниците Никола Захариев, дотогава помагал на евреи с визи за Палестина, който сега отговаря, че не може да направи нищо: „Немците ще ми отмъстят жестоко. Ако се намеся, правителството ще ме принуди да си подам оставката и ще бъда наказан“.

Пешев е смаян. Той е подпредседател на парламента от проправителственото мнозинство, което е голям пост в държавата, а няма никаква информация по случая. Досега винаги е помагал „в лично качество“, но се е въздържал от „парламентарна намеса“. Лично той председателства пренията по приемането на Закона за защита на нацията, но си „мълчи“.

„Мълчи“ и после, но подсказва на Яко Барух „да вдигнат гюрюлтия, за да се оправи работата“. Подобно на мнозина, той не подозира (или не иска да вярва), че нацистите подготвят унищожението на евреите.

За да го убеди в противното, неговият стар приятел пристига в неделя в дома му на улица „Неофит Рилски“ и му излага фактите. В Кюстендил тайно е подготвено всичко: евреите от Беломорието и Тракия са извозени към Царството, подготвят се арести и на още 8 000 души. Има тютюневи складове, приготвени за арестуваните евреи.

Пешев е поставен пред избор. Или да замълчи отново, правейки се, че нищо не знае, или да действа. Близките му помнят как тогава, силно ядосан, ругае Богдан Филов и правителството, че са скрили цялата информация от парламента. В него започва да настъпва промяна.

Към информацията на Яко Барух се добавя и разказът на неговия колега Димитър Икономов, депутат от Дупница, който потресен му споделя как е попаднал на задържани евреи от Беломорието. Изнемощели жени, които молят за вода, сочейки невръстните си деца. Местни хора носят храна на „интернираните“, но всички започват да си дават сметка, че се подготвя нещо страшно. Има „секретен план“, който скоро ще стане съвсем явен.

Яко Барух вижда, че Пешев е силно объркан. Отначало урежда неговия „случай“. Намира „пропуски“ за него и за цялото му семейство, които ги пазят от депортиране. После – в течение на разговора – решава, че трябва да действа. Но не знае как. А сигурно има усещането какво ще му коства всичко това.

Внезапно се сеща, че на 9 март в 19 ч. вечерта се открива сесията на парламента. И решава, че тогава е времето за „политически скандал“. Постепенно у Пешев назрява усещането, че депортирането на българските евреи може да се предотврати само с обща парламентарна акция и то от проправителственото мнозинство. Така Филов ще трябва да отстъпи, а и цар Борис ще бъде принуден да реагира.

На 9 март сутринта приема в своя дом на „Неофит Рилски“ кюстендилската делегация. Следобед търси по телефона вътрешния министър Габровски, който отрича, че ще има депортацията на евреи. Иска среща с министър-председателя Филов, с когото са в обтегнати отношения, но получава формален отказ.

Тогава решава да играе „ва банк“. Уговаря десетина близки парламентаристи (Михалев, Ковачевски, Икономов, Петков и други), с които нахлува без покана в кабинета на вътрешния министър. И му вдигат огромен скандал. Завяват, че готвещото се в тайна ще е огромен проблем за България и правителството не може да се прави, че той не съществува.

Габровски е стреснат. Той отдавна се чувства между чука и наковалнята. Сондира Двореца, откъдето не получава подкрепа – отговорът е, че отговорността за подобно решение е на правителството и на г-н Филов.

Възползвайки се от объркването му, групата на Пешев взема инициативата. Казват, че няма да си тръгнат, докато той не отмени пред тях заповедта, спусната до околийските управители. Вътрешният министър я отменя по телефона. За да са сигурни, Пешев и други депутати лично звънят в големите градове, за да проверят дали заповедта е анулирана.

Така – както пише Габриеле Нисим – „за първи път в трагичната история на Холокоста отчаяните семейства, събрани по гарите пред чакащите ги влакове, готови да ги отведат в Освиенцим, са чули думите, че могат да се върнат по домовете си след случилото се „неприятно недоразумение“.

Сетне идва писмото на Пешев, подписано от 42-ма народни представители (само от проправителственото мнозинство), инак броят е щял да бъде значително по-голям. Когато слага подписа си, депутатът Александър Симов произнася думите, че „честта на България е спасена“. Впоследствие Народният съд обаче го осъжда на смърт. Както и повечето подписали това безпрецедентно за времето си писмо.

Ала „чудото“ се случва. „За няколко часа, пише Габриеле Нисим, тези 42-ма мъже от пасивни наблюдатели на геноцида се превръщат в отговорни за съдбата на евреите мъже. А „сивата зона“ на отговорността, за която говори Хана Арент, се пробужда. Те се поставят на мястото на евреите и осмислят тяхното страдание“.

На политическата кариера на Пешев е сложен кръст. Следят го открито. Разследват го дали не е „продал честта си“ за „еврейски пари“. Доказва се, че не е взел нито стотинка за своя акт на съпротива. Изпочупват с камъни стъклата на родния му дом в Кюстендил. Отправят заплахи срещу него и близките му.

А след 9 септември 1944 г. „новата власт“ се опитва да наложи своята „нова истина“ за тези трагични събития. Така той отново става „излишен“. И без малко не заплаща с живота си. Спасява го неговият доблестен адвокат – Йосиф Нисим Яшаров, който героично го брани на процеса. Другите двама потърсени адвокати – Меворах и Лиджи – заявяват, че не могат да защитават г-н Пешев. Първият – по партийни причини, вторият се оправдава със здравословни проблеми. Единствено адвокат Яшаров прекрачва „червената линия“ и спасява човека, спасил живота на десетки хиляди негови сънародници. За което на свой ред е „остракиран“, заличен като адвокат и принуден да се изсели в Израел.

Димитър Пешев оцелява, но се превръща в „странник между световете“. Мнозина от колегите и приятелите му са избити, самият той е обречен на самота и мълчание. Мислех си за това, докато гледах бюста му в градинката на църквата „Свети Георги“, до самия вход за метрото. Същият този бюст, дело на скулптора Иван Минеков, присъства в Парламентарната асамблея на Европа в Страсбург. Не се сдържах и звъннах по телефона на Лъчезар Тошев, който бе сред инициаторите на това дело. Сетих се, че през март ще се навършат 90 години от описаните дотук събития. Какво стана обаче с дейността на Международната фондация „Димитър Пешев“, която имаше за цел да осигурява възпоминанието за Холокоста?

След малко Лъчезар Тошев вдига телефона. И от краткия ни разговор разбирам, че всичко е потънало в небитието. След смъртта на Йордан Соколов фондацията на практика е престанала да съществува. А по замисъл всеки следващ председател на българския парламент би трябвало да е ангажиран с тази кауза и с делото на Димитър Пешев. Замислих се за настоящия председател, както и за възможността в началото на март 2023 г. да ходим на избори. И ми се стори, че бюстът на Димитър Пешев още по-самотно стърчи във времето.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияИма ли фашизъм в Русия?
Следваща статияКнига на безпокойството