Под синьото небе дърветата са осветени от слънцето, а падналият снощи дъжд е върнал свежестта на цветовете в листака. Вървя по бул. „Мадрид“ и си мисля как градът се променя, както се променяме и самите ние: тротоарите все повече отесняват, а улиците се ширват; малко по малко изчезва много от онова, което познаваме или е било част от нас. И ако упорствам в писането на тези софийски истории, то е, за да не отстъпи градът място на някой друг град без лице. С наслагването на една история върху някоя друга нищо не се заличава; напротив, покривалото на временно наложеното забвение се раздира и миналото се проектира „на място“, върху един вид екран с бляскави цветове, стига взорът ни да е в състояние да го провиди.
А върху всяка история животът слага знака на случайността. Вчера, подреждайки библиотеката си, дълго търсих място на огромния дневник на журналиста Стефан Танев – брат на художника Никола Танев и несменяем главен редактор на популярния в. „Утро“ преди 1944 г. Със своите близо хиляда и двеста страници този том е истинско предизвикателство за всяка библиотечна лавица и трябваше да му намеря място на някой долен ред, като същевременно ми е под ръка. Става дума за един „документален роман“ на някогашната четвърта власт, истинско съкровище от истории, които минават една в друга, започват и често не свършват… Истинска нашенска „1001 нощ“. Докато държах книгата в ръка, изведнъж си спомних как тя се появи на бял свят. При едно от посещенията си в България след 2000 г. художникът Христо Попов, дългогодишен емигрант в САЩ и зет на Стефан Танев, донесе в куфара си огромния подвързан машинопис. През 1940–1941 г. журналистът е водил този дневник направо на пишещата си машина, използвайки архива си от бележки, трупани през годините. Явно е имал усещане за значимостта на свидетелството, щом го поверява на дъщеря си, която през 1942 г. успява да напусне България.
По-сетнешната съдба на главния редактор на в. „Утро“ е обаче трагична: заедно с други журналисти той е съден от печално известния VI състав на Народния съд и получава доживотна присъда без право на помилване. Веднъж на разходка в двора на Централния затвор той се разминава с брадясал човек, който му се струва смътно познат. Едва когато онзи заплаква, журналистът разпознава своя брат – художника Никола Танев; двамата братя се прегръщат за последно. Тези му патила са описани в друг негов оцелял ръкопис – „Отворени писма“ (съст. Алберт Бенбасат), които излязоха през 1994 г. А през 2005 г., благодарение на усилията на проф. Филип Панайотов, видя бял свят и споменатият дневник на журналиста, издаден с подкрепата на Фондация „Св. св. Кирил и Методий“, която понастоящем се помещава в неговия някогашен дом на ул. „Васил Априлов“ 3.
И така, докато държа огромния дневник в ръцете си, той се разтваря на произволна страница и аз се зачитам неволно. Попадам на изключително интересно свидетелство за македонската героиня Мара Бунева (за която се знае и много, и малко), която, оказва се, била съседка на главния редактор на „Утро“, който пък бил близък приятел с брат ѝ Борис:
Живееше до мене у Атанас Петрова, директора на бившето дружество „Куриер“… Не мога да си обясня и досега едно: как тая плаха Мара е крила в себе си такава сила. Сякаш и сега я виждам. Неведнъж е било. Връщаме се от гуляй у Петрови. Срещаме я по стълбите. Изгледа ни, види, че сме гуляли, и изтърчи като някаква сърна нагоре по стълбите, и се скрие в някоя от стаите на Петрови. Никой от нас никога не я е закачал. Страх я беше, когато види, че сме се нагуляли.
Скромна, трудолюбива жена. Съпругът ѝ, ротмистър Иван Хранков, служеше в Първи кавалерийски полк. Беше навремето един от най-добрите ездачи. В няколко годишни армейски конни състезания взе първата награда. Преведоха го в гвардията. Заплатата му не стигаше. Мара помагаше на домашните разходи, като шиеше на близки и познати. Шиеше хубаво. „Златни ръце има тая Мара“ – казваше често Стефка Петрова. Живееха си великолепно с Ивана. Нямаха деца.
Днес историята на Мара Бунева (1901–1928) – тази „македонска Шарлот Корде“ – е от „микроисториите“, които трудно си побират в нашата „обща“ или „споделима“ история със северномакедонските ни събратя. През годините някой все чупи паметната ѝ плоча край стария каменен мост на Вардара. Следват дипломатически разправии, скандали, преди години имаше дори бити български граждани, дошли да отбележат кръглата ѝ годишнина. С какво това момиче, известно като „атентаторката от Скопие“, взривява фундамента на „северномакедонския исторически разказ“ или отпада от него? Отговор донякъде дава македонската „Уикипедия“, която я представя така: Мара Бунева била македонски револуционер, учесник во македонското револуционерно движење. Таа го извршила атентатот врз Велимир Прелиќ во 1928 година. Атентаторката на Прелиќ не живее во меморијата на Македонците, а на панихидите доаѓаат Бугари кои ја негираат македонската нација (следва позоваване на статия от „Утрински вестник“, 22.02.2007 г.).
Как точно негира (отрича) македонската нация споменът за Мара Бунева е нещо, което предполага размисъл и определено препраща към меморијата в символния „исторически триъгълник“ Скопие-Белград-София.
Ала в момента аз залагам на пешеходството, което е съществен метод в изследването на разни истории: крачките дисциплинират ума и създават нужната атмосфера за размисъл. Затова прекосявам бул. „Мадрид“, продължавам по „Янко Сакъзов“ и на ъгъла с „Васил Априлов“ свървам вляво. Би трябвало да е тук. В телефонния указател на София от 1936 г. без затруднения открих адреса на Атанас Петров, директор на командитното дружество „Куриер“ за разпространение на пресата – ул. „Васил Априлов“ 1. Телефонният му номер е: 4-24-84, вероятно общ за хазяите и за наемателите. Имам спомен за красива сецесионова къща с кула и той се оправдава напълно – точно до оградата на дома на Стефан Танев. Заставам на отсрещната страна и ми се струва, че тук продължава да витае една сянка, за която знаем наистина малко. Докато вървях насам, установих, че в София има улица „Мара Бунева“, която отвежда пряко към… Централните софийски гробища. Няма нужда да коментирам чувството за хумор на вносителите на това предложение.
А този неин временен дом, пред който стоя в момента, е истинска творба на Бел епок – с два различни входа, великолепна решетка от ковано желязо, китни мансарди и четвъртита кула откъм северната страна. Опитвам се да си представя къде ли са живели наемателите в средата на 20-те години на миналия век? Вероятно са влизали от страничния вход, който отвежда към стаите на горния етаж.
Тук именно е свила „семейно гнездо“ Мара Бунева – мълчаливата „македонска амазонка“ със „златни ръце“, която шие, готви великолепно и е голяма чистница, но в същото време може да язди кон и добре да стреля с „Маузера“ на брат си, калибър 7,65.
Тя е четвъртото дете в семейството на Никола и Анна Буневи, родена е в Тетово. Преди нея са се споминали две нейни сестри. От малкото съхранили се разкази е известно, че още като дете показва волеви характер, вкъщи знаят, че трудно търпи да ѝ се правят забележки. Съученичките я помнят като усърдно, но затворено момиче, винаги спретнато облечено. Отлична гимнастичка е и много добре играе народни танци. По настояване на дядо си по майчина линия завършва Стопанското училище в Скопие; дядото не я виждал като учителка или чиновничка.
През Първата световна война Никола Бунев е кмет на Тетово и председател на местния клон на Дирекцията за стопански грижи. В края на войната заминава за България, за да пренесе там архивата и да отчете голяма сума пари. С него на софийската гара слиза и шестнайсетгодишната му дъщеря. Скоро обаче – в резултат на една инициатива на американския пълномощен министър в София за „подкрепа на емиграцията“ – бащата и дъщерята се връщат обратно в Тетово. След което Мара заминава сама за България при брат си Борис, който е кавалерийски офицер, като остава тук за дълго. Мести се заедно с брат си в Русе и Ямбол, после се връщат в София, където се запознава с ротмистър Иван Хранков, сключват брак и както проличава от свидетелството на Стефан Танев – заживяват в мир и любов.
Мара Бунева става Мара Хранкова. Ала се оказва, че тази инак плаха, даже плашлива жена се подготвя за „друго дело“. И ненадейно се разделя с мъжа си – акт, доста дързък за онова време.
Острото „репортерско“ око на Танев предава в дневника му тяхната раздяла така:
Един ден, това беше след Св. св. Кирил и Методий през 1926 г., чувам нещо невероятно: Мара се разделя с Хранкова. Срещам я:
– Слушай, Маро, как е възможно подобно нещо? Нима е вярно? Ти си се разделила с Ивана?
– Какво чудно има в тоя свят, Танев. Разделяме се.
– Но как е възможно?
– Няма нищо невъзможно.
– Слушай, Маро, не върши глупости. Защо се разделяш? Вие се обичахте… По всичко се виждаше, че ти го обичаш.
– Така е, но може да има причини, които ти да не можеш да знаеш…
Казах, нямаха деца. Закачих я:
– Слушай, Маро, да не би Ивана да не го бива като мъж?
– Как не те е срам!
И избяга.
Онова, което Стефан Танев е нямало как да знае, е, че при едно посещение в Скопие Мара Бунева е дълбоко потресена от „открития процес срещу студентите“ (Димитър Гюзелев, Димитър Чкатров и други), които биват подложени на страшни мъчения от сръбските власти. За да се изтръгнат признания, главите им са стягани в менгемета, закопавали са ги до шия в турските гробища… Чкатров е извеждан пред отворен гроб за фиктивен разстрел; Петър Хаджипанзов започва да плюе кръв от побоищата; Димитър Гюзелев, смазан от бой, е воден да бъде хвърлян във Вардара… По-сетне студентите сами свидетелстват за това, съобщения как се е водил процесът „пробиват“ даже в някои сръбски и хърватски вестници. Съдбата на тези „скопски конспиратори“ е невероятно интересна, а тази на Димитър Гюзелев е направо „исторически маркер“. Той защитава докторат по философия в Загребския университет върху идеите на Шопенхауер като стипендиант на „Кралевината“ (на кралство Югославия) и е един от най-изявените македонски интелектуалци. През 1942 г. издава отдавна подготвяната си книга за „Жертвите на скопския студентски процес“, писана на български литературен език, след като вече е приел предложението на българските власти да стане директор на Радио Скопие (аналог на позицията на Сирак Скитник в Радио София). След 1945 г. е съден и разстрелян обаче като „бугараш“ и фашист“ от югославските комунистически власти. А неговият син – Богомил Гюзел – днес е сред най-известните македонски поети и есеисти…
Но да се върнем към разтърсената от процеса Мара Бунева, която, завръщайки се в София, влиза във връзка с Ванче Михайлов, тъй като е вдъхновена от атентата на Менча Кърничева в „Бургтеатър“. От спомените на Иван Михайлов научаваме следното:
Мара пожела да посети Менча Кърничева, която наскоро бе се завърнала от Виена. Менча живееше с родителите си в София и много посетители се бяха изредили през тези месеци при нея. Мара дошла с една своя приятелка и нейния съпруг офицер. Като ме видя след известно време, Менча не пропусна да каже, че се запознала със сестрата на моя другар Борис Бунев, дошла на гости у дома ѝ. И ми добави:
– Тази жена е годна за големи дела.
Каква интуиция бе тази? Какво са излъчвали очите на Мара, за да го предаде на Менча?…
Дали това младо момиче, докато е шиело на втория етаж в дома на „Васил Априлов“ 1, вече е обмисляло да жертва живота си?
Няма как да знаем. Писмата ѝ до един адрес в София са иззети след военния преврат на 19 май 1934 г. и пропадат безследно (по свидетелството на сестра ѝ Вера пред в. „Македонска трибуна“, 5 март 1936 г., излизащ в Илиноис, САЩ).
Ала се знае, че след като заминава за пореден път за Тетово, уж да види родителите си, Мара решава да остане там и иска развод по телеграфа. За сръбските власти това е добър сигнал – тя напуска един български офицер. Ала градът е малък и плъзват слухове, хората я гледат неодобрително.
След което тя се премества в Скопие и се настанява у познато семейство. Утвърждава се като една от най-модните шивачки в града. Всички по-първи сръбски дами си шият при нея. Тя говори на сръбски, влиза в кръговете около жупана Вилдович и неговата дясна ръка – юриста Велимир Прелич, който е бил главен прокурор на процеса срещу студентите.
Никога не е била финансирана от ВМРО, признава Иван Михайлов в спомените си, това била „най-евтината им операция“. Сама изработва плана си и го осъществява с хладнокръвие. Решава показно да накаже Велимир Прелич, за да отмъсти за студентите, както и за малтретираните им семейства. Сръбски полицаи дълго изнудват фамилиите на задържаните за „откуп“ в златни лири, уж да ги освободят по-бързо, което не става, разбира се…
Мара се нанася в дом, съседен на този на прокурора Прелич. Шие на някои от роднините му, включително на жена му, представя се като Мара Бунович. Веднъж (вероятно с пистолет в джоба) се вмъква в двора му, с намерението да го издебне в мрака. Случайно я забелязва братът на Прелич, който учудено пита: „Што желите, госпогя Маро?…“, на което тя отвръща, че търси загубена кокошка и бързо се връща у дома си.
И така до онзи 13 януари 1928 г., когато в 12.15 ч. в центъра на Скопие отекват изстрели. Владимир Прелич, който се връща от работа по крайвардарската улица „Войвода Путник“, е застигнат на моста от Мара Бунова, която го поваля с три куршума. Когато телохранителят му албанец се опитва да я залови, тя стреля в себе си и се опитва да скочи във Вардара, но не успява. Издърпват я обратно, отнемат ѝ револвера. Откарват Прелич и Бунева в местната болница. И двамата са в критично състояние. Прелич скоро умира от раните си. Мара бълнува и издъхва. Според „житийната легенда“ преди това извикала: „Да живее Македония!“. И да не е, атентатът е факт, а отзвукът от него е огромен.
В спомените на Иван Михайлов се цитира свидетелството на арменеца лекар, грижил се за нея в скопската болница:
Бях дежурен лекар, като я докараха. Обадиха ми се от жупанията да се старая да я запазя жива, докато дойде лекар от Белград и следствените власти. Наистина подир два часа пристигна с аероплана дворцовият лекар генерал Костич. С него дойде и жупанът Вилдович. Докъм три часа Мара беше в добро съзнание. Генерал Костич я запита: „Йе ли, госпогя Мара, зашто сте убили Прелича?“
– Убих го, защото той измъчваше моите млади сънародници, македонски студенти – отговорила Мара и сетне добавила: „Умря ли Прелич?“
Когато генералът ѝ казал, че е умрял, възбудено изговорила: „Обичам своята родина Македония и умирам за нея!“. А генералът се обърнал към другите с тия кратки думи: „Господа, ево важ жена! (Господа, ето това е жена!).
Малко по-късно Мара починала.
Световната преса отделя немалко място на атентата. И фигурата на „младата отмъстителка“ скоро се превръща в мит. Френският вестник „Л’Йовр“ я сравнява с Шарлот Корде, описва убийствата и изтезанията на македонци, които не са разследвани от сръбските власти, като отбелязва, че „атентатът е отговор на системата от репресии, която само усложнява едно и без това много сериозно положение“.
Унгарският публицист Тахауер в опит да изследва „психологията на революциите“ се спира подробно върху атентата на Мара Бунева и нейния „фанатичен патриотизъм“:
„Повече от сигурно е, че ако Мара Бунева не се беше самоубила, сръбските съдилища биха я осъдили на смърт или вечен затвор. Обикновено правосъдието е снизходително към политическите престъпения, подбудени от екзалтиран патриотизъм. Пример за такава снизходителност е и решението на Виенския съд спрямо Менча Кърничева. Сърбите обаче, които превъзнасят паметта на убиеца на австроунгарския престолонаследник [Гаврило Принцип], без всяко угризение на съвестта биха осъдили Мара Бунева и това е тяхно право. Борбата се води от тях също така добре, както и от македонските българи.
В лицето на Мара Бунева виждаме един борец за свободата на своя народ. Тя жертва своя живот и дори нейните противници би трябвало да се преклонят пред този възвишен подвиг, както турските офицери поздравяваха със сабите си революционерите, паднали от куршумите на техните войници“.
В тези редове има много екзалтация, особено характерна за края на XIX в. и началото на ХХ в. На 5 февруари 1879 г. младата студентка Вера Засулич бива приета от петербургския градоначалник Трепов и го прострелва два пъти в корема. Малко преди това Трепов е дал заповед да пребият жестоко с пръчки в затвора един студент само защото той не сваля шапка, когато градоначалникът влязъл в килията му. Процесът на Вера Засулич се следи със затаен дъх из цял свят. Има комитети в нейна защита във Франция, Германия и САЩ. За всеобща почуда (макар в такива случаи наказанието да е 20 години каторга), съдът, председателстван от големия либерален юрист А. Ф. Кони, издава оправдателна присъда, а Вера Засулич е освободена. На другия ден след освобождението ѝ присъдата е оспорена и полицията я издирва, но тя успява да се укрие и да избяга в Швейцария.
Дали младата шивачка от ул. „Васил Априлов“ 1 е чела за съдбата на Вера Засулич? На български са публикувани цели брошури за нея, а след смъртта ѝ през 1918 г. пресата често е припомняла това дело. Такъв е бил „духът на времето“. Достоевски вплита съдбата на Вера Засулич в романа „Бесове“, а Оскар Уайлд я превръща в героиня на своята пиеса „Вера или нихилистите“ (1880 г.).
И пак от Стефан Танев научаваме следната история, представяща нашата героиня в съвсем човешка светлина. Разказът е по думите на нейния брат Борис Бунев. Става дума за една късна и ненадейна среща с мъжа ѝ в хотел „Сплендид“, намиращ се на ул. „Екзарх Йосиф“:
След като се разделиха с Ваньо и замина за Македония, Мара се върна. Веднъж бяхме в галерията на кафенето „Сплендид“. И изведнъж влиза Ваньо [Хранков]. Седна при нас. Заговори с Мара. Не след много аз излезнах и ги оставих. Разправяли се дълго сами. Ваньо я изпратил до улицата. Останали сами в тъмния коридор. На раздяла, както ми разправяше Мара, Ваньо поискал да я целуне. Тя се отдръпнала.
– Защо, Маро? Нима има нещо между нас?
– Не, Ваньо. Заклевам ти се във всичко, каквото имам най–свято, че от мъжка уста аз не съм целувана. И никога мъж няма да ме целуне.
И се дръпнала.
По-късно му предали писмо, оставено от нея. Обяснявала му защо се разделяла. Обичала го е, обичала е само него, никога никого друг. Но предпочела дулото на револвера пред мъжа, обичала Македония повече от него.
След смъртта ѝ полицията в Скопие решава да я погребе анонимно. Но бързо се узнава къде е нейният гроб и екзалтирани младежи го отрупват с цветя. Това дава повод на сръбските власти да заличат гроба и да разпилеят тленните ѝ останки.
Затова паметната плоча на каменния мост край Вардара е единственият знак за нея. Както и домът на ул. „Васил Априлов“ 1 – единственото място, където, както изглежда, „отмъстителката“ е била обичана и щастлива.
