0
2618

С автентичност на пощенска картичка

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад... към най-слабия филм на 2010

„Яж, моли се и обичай“

След най-добрия идва ред и на най-лошия филм на 2010 г. Ако не обобщено статистически, то поне според очакванията, които проектът породи – на ниво екранизация и актьорски състав, „Яж, моли се и обичай“ определено е сред най-слабите филми с претенция за „нещо повече от развлечение“, излезли на екран преди 10 години. И всичко започва с избора на режисьор. Защото Елизабет Гилбърт може да не е уникална писателка, но е създала книга, която черпи от извора на собствения ѝ житейски опит и е болезнено откровена, размишляваща и носеща някакво емоционално удовлетворение на всеки, който е готов да го открие. Така че, заслужава наистина добър режисьор за филмовата адаптацията на тази история, човек който може да балансира между реално преживяното, специфичното общуване на литературата с киното, и поддържането на зрителския интерес. А получава Райън Мърфи, телевизионен сценарист и режисьор, създател на сериала „Кръцни/срежи“, чийто пълнометражен дебют „С ножица в ръка“ (2006) е досадна американска трагикомедия за дисфункционални семейства. Резултатът е показателен, че продуцентите, сред които и компанията на Брад Пит, не са били достатъчно далновидни.

Писателката Елизабет Гилбърт – автор и персонаж – се опитва да прости на себе си за неуспешните решения в живота и да открие път за помирение със света, с Бог, но преди всичко с непознатото си „аз“. Начинанието ѝ включва нестандартното решение да прекара извън САЩ дванайсет месеца – година, поделена по равно между Италия, Индия и остров Бали. Като на всяко място се отдава на едно от трите дейности от заглавието, в търсене на хармония и просветление. Романът „Яж, моли се и обичай“ е организиран оригинално в преплитането на настояще – пътуването и минало – ретроспективни моменти от двете неудовлетворяващи връзки, белязали любовния живот на Елизабет; в съчетанието на случване и покой, размишления и отприщване на емоцията. Грубоватата достоверност на преживяното и увлекателния разказ превръщат тези своеобразни мемоари почти в „ръководство“ за постигане на щастието (при това освободено от потенциалния феминизъм на ситуацията, който за съжаление избива в продължението на книгата – „Кажи „да“); и в истински литературен бестселър, обиколил света. След което неизбежно стига до Холивуд.

За добро или за лошо в киното трудно се предават разсъжденията и философията, които могат да съставляват сърцевината на едно литературно произведение. Има си обаче филмови „трикове“, благодарение на които се получават доста забележителни екранизации. „Яж, моли се и обичай“ на Райън Мърфи не е сред тях. Тази екранизация пренебрегва задълбоченото „взиране“ на литературния оригинал и превръща пътешествието на Лиз в нещо като поредица от пощенски картички от атрактивни дестинации, задържайки се на повърхността на интроспективния ѝ самоанализ. Пощенски картички, които „показват“, но не разказват, нито те карат да почувстваш наистина, защото свеждайки размислите от книгата до някаква популярна (и клиширана от употребата в американското кино) философия, не успяват да уловят произхода на емоциите и се превръщат в буквална илюстрация на трите етапа от пътуването.

„Яж, моли се и обичай“

В основата на романа е опознаването на самия себе си в контекста на друга култура, докато във филма не проникваш истински в географската дестинация и следователно полученото „себепознание“ е привидно. Така престоят в Италия някак си се оказва сведен до апетитно изглеждащи ястия и знаменити римски локации, Индия е една групова медитация и пищната сватба на Тълси, а Бали – екзотични пейзажи, мъдри местни и купонясващи чужденци. Логиката на отделните етапи от пътешествието се изгубва в зрелищните възможности на кинопревода и предизвиква усещане за някакво „претупване“ – щом като така е описано в книгата, трябва да се спомене. А онагледяването на емоциите в спомените на Лиз за двамата мъже, които е оставила зад гърба си, отнема от остротата на нейното преживяване и ги обезличава.

Ключов проблем в адаптацията на „Яж, моли се и обичай“ за екран, е също и подборът на актьорите. Като се започне с Джулия Робъртс, която е… сладка, каквото и да прави, и повече от всякога ни кара да вярваме, че е създадена за романтични комедии, с които животът на Лиз Гилбърт няма нищо общо. Но не по-малко неправдоподобни изглеждат Били Кръдъп, Джеймс Франко и Хавиер Бардем – някак твърде известни (или „лъскави“), за да бъдат част от нечии мемоари, а „локалните“ актьори благоприятстват за показния колорит на филма. И единствено Ричард Дженкинс се вписва в персонажа на Ричард от Тексас, но дори той допринася за изблиците на някаква закачливост, която се излъчва от Лиз на Джулия Робъртс и няма нищо общо с изтъкания от тъга образ на жена в душевна безизходица, разкъсвана от объркване, неудовлетвореност и чувство за вина, заложени в оригинала.

„Яж, моли се и обичай“ на Райън Мърфи донесе разочарование на всички, които харесват книгата и искаха да я видят как оживява на екрана, и „наля вода в мелницата“ на привържениците на тезата, че никоя киноекранизация не може да се мери по задълбоченост с литературния първообраз, най-много да ви накара да препрочетете книгата.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа оставката на Вежди Рашидов
Следваща статияНоминации за Годишните награди на Портал Култура (1 кръг)