0
732

С голи ръце лисица

Разказ от книгата „С голи ръце лисица“ на френската писателка Еманюел Пагано (изд.„Ерго“, превод Нина Венова).

Издателство „Ерго“ за втори път (след „Юношите от пещерата“, награда за литература на Европейския съюз, 2009) настройва на български оригиналния глас на френската авторка Еманюел Пагано. Нейните книги с някак трудни за разчупване заглавия са разследвания с автобиографичен привкус на труднопостижимата хармония със себе си и другите. Вкоренена в своя живописен планински край, тя живее и работи на Ардешкото плато (региона Рона-Алпи). Разполага своите истории в пространството и местата, където хора и природа са в жива връзка, вглеждайки се в човешката ранимост деликатно и с изострена чувствителност (преподавателка е по пластични изкуства, специализирала киноестетика). Нежно и с уважение тя защитава в цялата му сложност достойнството на човека, почувствал се натясно в един стандартизиран свят. Предлагаме ви разказ от сборника „С голи ръце лисица“ в превод на Нина Венова. Като оставяме авторката сама да представи своите герои: „Персонажите на тези разкази не са в центъра на повествованието, а се задържат в периферията, остават си по краищата на своя живот, на своя дом, на своята страна, те крачат край пътищата, в покрайнините на своята памет, по границата на обикновеното и разума, случва се да пътуват на стоп, ако някой спре, за да ги вземе. Аз ги взех в моята книга“.

Еманюел Пагано, „С голи ръце лисица“, изд. „Ерго“, 2017 г., превод Нина Венова

Думите от планинското гърло

Вече не тръгвам с него. Предвиждам необходимото за единично оцеляване, каквото си представям, че ще ми потрябва, в случай че… Ако се случи да се изгубя, да ми доскучее, да бъда заклещена, забравена. Вода, карта в мащаб 1:25 000, сушени плодове, книги, бинокъл. Нося леки, изолиращи дрехи.

Само какво удоволствие бе за мен да приготвям всичко за нашите разходки. И каква радост при завръщането, гроги, отмаляла, докато прибера обратно нещата. Да напълня раниците и да ги изпразня, след няколко дни отново да ги извадя и да ги подредя грижливо. Днес очарованието липсва, но привичните жестове ме утешават. Книгите, избирам ги да са използвани, удобни и обръгнали, да не ти е жал, ако се изцапат, купени на старо джобни книги, галя поразръфаните им ръбчета. Обичам да си почивам, приглаждайки косъма на книгите, когато страниците им се лющят на меки влакънца. Избягвам да нося на излет книги от библиотеката, за да не ги повредя, но в това няма много логика, нали често ги чета във ваната. Преди да я започна, ако книгата е нова, обичам да разгърна неразлистваните ѝ страници до разпукване, или да я пречупя още повече, притискайки с пръст или цяла длан, ако е взета на старо или от библиотека. После чета началото, след това прочитам края, после продължавам след началото. Обичам да съм по средата, когато си вземам четиво за преход. Леко докосвам книгата, с нея си поемам дъх, преди да продължа.

Той не правеше същите спирания като мен, неговите паузи винаги бяха запълнени. Целеви. Съчиняваше си спринтови отсечки, де що видеше канара, и аз гледах как се разкършва край нея. Изчаквах търпеливо да свърши с обтяганията. Това е животът, всеки със своите паузи, и с ходенето пеша е същото, трябва да се съобразяваш със спиранията на другия. Но да четеш насред излет, да четеш насред живота, на него му се струваше безполезно. Неуместно. И по-лошо, нарушавало ритъма. Никога не искаше да изчака главата да свърши.

Вече не тръгвам с него.

Навярно се къпе недалеч оттук. На не толкова голямо разстояние по въздух, точно под мен може би. Той обича да плува, аз не толкова. Той обича света, хората по плажовете, аз не наистина. Той обича да събира тен, да не мисли нищо, но да не прави нищо – никога. Аз обичам да ходя пеша, да чета, да разбирам. Да съзерцавам. Аз го обичам, той не. Не ме обича достатъчно. Заложи на това лято, за да се разделим. Искам да си помисля, каза ми, той, дето мрази да разсъждава, давам си два месеца да размисля, а аз знам, че няма никак да му мисли на какво ще посвети лятото. Ще се отпусне, най-после без мен, ще се остави без мисъл, да плува, да се препича на слънце, да отговаря на погледите на къпещите се жени със спокойна, обветрена усмивка. Без комплекси. „Некомплексиран“ му беше любима дума. Намираше, че аз съм изтъкана от комплекси, че усложнявам нещата. Все нещо ме притеснявало, докато той му отпускал края. Все съм измисляла за какво да се тревожа. Разбра, че вече не ме обича, по нарастващото си раздразнение да ме изчаква. Докато аз го наблюдавах да се разкопчава, когато спираше. Беше краят на зимата, зимата на нашите обиколки, краят, може би, на нашите обиколки, навярно вече го знаехме, а аз го обичах толкова вглъбено, че откривах, скрити в дрехата му, сянката на дърветата, шума на водата. Той не разтваряше дрехата си, той ми показваше своите съкровища. Дразнеше се, питаше ме къде пак съм се отнесла. Аз потръпвах въпреки прииждащата топлина. Усещах кожата си да се навлажнява от пот, едва-едва, беше приятно, фино усещане, възможно само в смълчаността на нашите спирания. Пролетта приближаваше. Още не смеехме да се разгорещим.

Вървя по корниза.

Движения и думи долитат от дъното на планинското гърло.

Днес високо над водата, покриваща скалите там долу, въздухът е напълно прозрачен. Небето се е разпростряло в отсъствието на прах и утринни изпарения. Дори полени сякаш липсват. Денят не е напреднал, но ранният час не се забелязва. Струва ми се, че откакто вървя по корниза, е станало обяд. Трябваше да тръгна още по-рано, призори, когато контурите предшестват цветовете. Щях да поема влажен въздух, преди да се изкача нависоко. А сега като че ли няма въздух, не се диша, никаква мъгла не облекчава положението. Всичко изглежда едновременно застинало и близко, виждам вълничките долу, аха да ги докосна, ето реката, грабва един каяк, виждам го толкова непосредствено, като ръка, хващаща молив да нарисува течението, лодката подчертава движението, движението на пръстите, плъзгащи се във водата, имам усещането, че поемам тази длан в своята, тези движещи се пръсти там долу, а е такава бездна под мен. Там горе, високо над мен, по същия начин бих могла да погаля чукарите, зъберите, небесната мекота и в нея – завърналите се гарвани, редки зимни посетители, срещани вече през тръпкавите седмици, когато не крачех сама, а техният грак бе плътен, еклив. Не обръщахме голямо внимание на продраните им крясъци. За мен гарваните бяха просто боядисани в черно чайки, морето, всяко друго място беше далеч, нищо не ме засягаше. Освен него. Всичко изглежда толкова близо сега, щом него го няма, толкова плътно, че ми е трудно да дишам. Усещам етера с върха на пръстите си, усещам да изгаря гърлото ми. Виждам мъничко гнездо на насекоми, разрушено сред насечени храсти, от осарника е останала само вътрешната пита, прецизността на алвеолите ѝ ме прерязва. Всичко възприемам с оголени нерви. Цветовете, звуците, материалността на нещата са пределно усилени. Поемам въздух без сладост, чувствам се напрегната. Задушавам се.

Бих искала да го кажа по друг начин. Въздухът е толкова бистър, че всичко изглежда по-откроено, отколкото е в действителност, аз излязох от живота му, от нашия живот, просто от живота може би, и попаднах в миниатюра от средновековен ръкопис, където всичко е толкова ярко, точно и грижливо изобразено, че нямам усещането да съществувам.

Търся сянката, нощта, покоя. Дори насред деня винаги се спотайват късчета от нощта, но се разбягват, повдигнеш ли заслона им, дървесен клон, щора. Изчезват, щом проникнеш в убежището им, било и с бърз поглед. Слънцето отмахва от листата сенките, където бих искала да застигна изплъзващата се тъма. Остават само фини ивици, в които не се побирам, излизам извън очертанията им. Прекалено едра съм в този нов свят, тялото ужасно ми пречи.

Спирам за момент и се навеждам, колкото да видя хората долу, бъбриви водни паяци, мога да размажа между пръстите си крачкàта им, тресящите се от смях жестове, преди да ги пусна да паднат отново на дъното на ждрелото. Горчи ми, и не съм сигурна дали не ми харесва тази злост. Говорещите са скупчени в средата на реката върху надуваеми дюшеци. Сякаш са до мен, толкова ясни са шумовете, думите, идващи откъм тях. Чувам всичко, всичко, което се казва и подмята подигравателно. Звукът лесно прониква нагоре. Прилепена към отвесната скална стена, изведнъж си давам сметка, че чувам онова, което хората, останали на брега, не чуват. Разбирам, че злословят по техен адрес, но макар и на хвърлей място, те са изолирани от сплетните зад преграда от ваканционни шумове – течащата вода, насекомите, цамбуркането в плиткото. Защитени от приятния унес, в който са се отпуснали, усещат само хладината на речните камъчета по кожата си.

А аз, която съм сама, която съм нависоко, не съм предпазена от нищо. Всичко ме застига и прониква в мен.

Мястото, където съм застанала, е като нажежено, листата сякаш всеки миг ще пламнат, само да си помръдна ръката, да раздвижа пръсти, да изтръскам мравките, и пожарът е готов. Очите ме болят, отвътре съм болезнено пресъхнала. Кожата ми е фотографска, попивателна, поема всичко, вече не е непропусклива. Иска ми се да седна. Да пия вода. Да се отдръпна в скалната вдлъбнатина от вътрешната страна на корниза. Но не. Оставам на припека, на откритата стена с вкопчени храсталаци, не помръдвам, за да не ме видят, искам да знам какво казват. Да не издам присъствието си, да не подпаля огън, да бъда забравена.

Не успявам да видя кои са. За кого говорят. Може би за него. Може би той е там, сред онези на брега. Толкова често мисля за него, че той има невероятното право да се намира в центъра на всеки разговор, сред всички плажуващи.

Думите шибат ушите ми. Звукът е различен, ако си изправен, седнал или легнал. Парещият камък драска бузата ми и неволно приемам бъбренето като заплаха. Завиждам на краката на къпещите се с отцеждащи се капки, завиждам на милувката им с водата. Жаждата и жегата ме измъчват. Жадно и жежко ми е в цялото тяло, по цялата кожа. Въздухът отнася притесненията ми надолу. Аз съм възрастна ларва. Възрастна ларва пред задушаване, по-безпомощна и от уловена на игра попова лъжичка, освободена твърде късно. Покрай водата, в реката силуетите са танцуващи поради хлъзгавите убиващи камъни и загубата на равновесие, и разхождащите се по брега, и още колебливо нагазващите да плуват сякаш правят едно и също, всички танцуват. Всички там долу се движат, танцуват, живеят, а аз още мисля за него. Лудуващите в реката деца объркват възприятията ми, усещам пръските им, сякаш съм току зад тях. Но не е възможно, само звуците стигат до мен, това са неизсушените ми сълзи и пот. Преди малко, при преминаването на опасните места, се разплаках от страх. Крепяща се като непохватен въжеиграч над празното, обаче упорствах, мисля, играейки си нарочно с риска, с тези изплъзващи се хватки. Трудно достигах металните скоби в скалната стена просто защото съм дребна, нямах достатъчно сила да се набирам от една на друга. Сега цялата ми кожа е опъната от солта и потта. Както ме е пристегнала, чувствам се натясно в обвивката си.

Спомням си един опасен преход с него. Разминахме се с жена, облечена като за града, в едната си ръка държеше три розови балона. Така и не си обяснихме откъде идваше, накъде се беше запътила, към рожден ден на момиченце, към празник ли, пътеката беше стръмна, а тя вървеше най-спокойно в градските си дрехи, на високи токчета, сякаш не знаеше къде се намира, че се движи по склона на урва.

Обичам намесите от всякакво естество, натрапниците, куриозите, харесвам, когато някакъв чужд свят се самопокани в нашия, както тези високи токчета на ръба на урвата, или момичешките пайети, залепени по страниците на трудна книга, заета от библиотеката. Когато обръщам страниците, то е винаги за да открия трогателни присъствия, взаимодействия, неочаквани появи. Понякога не е нужно да обръщам страниците, достатъчно е да се вслушвам.

Под мен звуците са толкова леки, толкова изразителни. И толкова непосредствени на високото. Ето, чувам малко дете да кашля, знам, че е съвсем малко, по кашлицата му. При децата кашлицата е съвсем различна от тази на възрастните, при съвсем малките сякаш идва от много по-далеч от дробовете, от много по-дълбоко. Кашлицата на големите е дразнеща, разкъсва и мачка мазни хартии в ръцете ни, винаги от смущаващо близко.

Долу езиците отново се развързват, злослови се яката, сплетните разчитат на дискретността, на увереността, че никой не може да ги чуе, мръснишките им приказки подклаждат жаждата ми, трябва да спра да ги слушам, да се изправя. Трябва да пия.

Все още, отпреди малко, е обяд.

Когато се изправям, се замислям за дребното, миниатюрното. Знае ли някой какво се случва в обхвата между крилата на водното конче. Какви земетръси се съдържат в падането на един камък. Ей такива неща се питам, което толкова силно го дразнеше. След зимата бях изгубила от поглед гарваните, започвах да се вглеждам в нещица като раждането на листата по дърветата и съпровождащото го усещане за топлина. Виждах пътищата да се разлистват, а това, че той си тръгва, не вървеше с идването на пролетта. Струваше ми се невъзможно пролетта да настъпи. Нищо не би могло отново да се премени в зелено, розово, червено, да разцъфне. Гледах къщата в ниското под пътя, над реката, къщата между пътя и реката, която се наричаше Целебен извор и над която минавахме при всеки наш излет. Размечтавахме се пред нейното име. Вече я гледах като нашето си място, предварително изгубено, а никога, никога не се бяхме спуснали дотам.

Сега съм на хребета, лятото навлиза в разгара си, този път наистина е вече обяд, изяждам сандвича си, пия вода. Отсреща хоризонтът се обрисува по-изкусно, почти маниерно върху другия корниз с изрязаните листа на дърветата, малки изпъкналости, които се излъскват о небето. Не успявам да видя какви са тези дървета, чиито клони позволяват на листата да се отъркват с такова желание в небето. Сякаш са стъпили на пръсти. Не вадя бинокъла. Облегнала съм се на вдлъбнатината, виждам небето да губи от дълбочината си. Поемам си дъх. Въздухът най-сетне се диша. Да, въздухът носи свежест, откъм изток подухва ветрец, облаците прехвърлят сянката между двете стени на пропастта, високо над реката, където къпещите се сигурно не са усетили нищо. Задавам си въпроси за разказаното от тези тела във водата, същински микроби, видени отгоре, знам ли повече от тях, понеже съм чула онова, което не ме интересува, знам ли нещо за техния живот и за живота на приятелите им, дали ги познавам. Не познавам никого, него – не повече от всеки друг. Не направих нищо, за да го задържа. Пролетта прекарахме затворени, без да си говорим, без да се докосваме, без да се разхождаме, и после лятото дойде в главата му като предел, ултиматум. Дотам сме стигнали сега, в лятото. Знаем, че е почти прекалено горещо за излети. Разтръсквам раницата, да си взема плод за десерт и книгата, за да продължа почивката си. Не намирайки нищо, си пъхам ръката, ухапана внезапно до кръв. Една катеричка се измъква, побягва, отнасяйки страха ми, изненадата, вика, трябва да е намерила там укритие и храна, докато аз слушах сплетните на онези в реката. Питам се дали съм извикала достатъчно силно, че да се чуе долу.