Иронията като поетика бе станала неотменна част от световната интелектуализация на поезията. Тя бе едно свенливо изказване на патоса, който, ако си бе останал романтично приповдигнат, щеше да се превърне в пародия за просветения съвременен читател.
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели”)
Етикетът поет-сатирик неизменно присъства до името ви. Как съжителстват лирикът и сатирикът във вас? Не ви ли се е искало понякога лирикът да удари кроше на сатирика, затъмнен от славата му? Защото например тази покъртителна, почти „дебеляновска” строфа е също ваша:
От силни на деня не съм закрилян,
но като слабите не моля хляб.
Аз нямам слабостта да бъда силен,
ни силата на истинския слаб.
Колкото за крошетата, те бяха нанесени първо върху лирика чрез политическа кампания в печата срещу лиричната му книга “Бягащо дърво” (1969). Тогава върху него бе окончателно залепен етикетът „поет-сатирик”, негласно, по взаимно съгласие и то от три страни едновременно. От една страна, чрез това определение властите намираха основание да не изкарват автора изцяло враг на народа, тъй като сатирата е критичен жанр, а идеологията не изключва конструктивната критика. Авторът не възразяваше срещу етикета, тъй като без етикети все пак не може, а чрез тоя щяха да го оставят на мира. Третата страна на съглашението бе конкуренцията в гилдията. Нейният прочит на етикета беше в смисъл: тоя прави смешки, докато ние правим голямата литература, така че той се изключва от състезанието. До голяма степен мълчанието, за което питате, се дължи на тоя прочит. А истината бе, че междувременно иронията като поетика бе станала неотменна част от световната интелектуализация на поезията. Тя бе едно свенливо изказване на патоса, който, ако си бе останал романтично приповдигнат, щеше да се превърне в пародия за просветения съвременен читател. Далчев навреме казваше, че поезията не е изразяване на чувства, настроения и мисли, както го пише в учебниците, а е съзерцание на чувствата, мислите и настроенията. Това нещо теоретиците май че го нарекоха постмодернизъм, но не забелязвам сегашните ни лидери на постмодернизма да имат някаква дарба за ирония. Да не говорим, че на тях плюс нея ще е необходима и голяма доза самоирония.
Ваш чичо е авторът на „Остров Тамбукту” Марко Марчевски. Няма ли да се окаже при един нов внимателен прочит този негов уж „детски” приключенски роман четиво от ранга на „1984” на Оруел?
Разбира се, че романът “Остров Тамбукту” неотменно ще бъде новооценен някой ден и то не заради някогашната му популярност, а заради посланието му и главно заради това, че е добре написан, което при нас е Страшният съд. Забавянето на тая новооценка е поради забавянето на общото ни умъдряване. Освен това е свързано и със сложния за оценка в днешно време цялостен литературен път на Марко Марчевски. Бидейки осем години емигрант в Съветския съюз, където довършва образованието си с доцентура в Харковския университет, след победата на съветизацията у нас, познавайки из основи същността на системата, търсейки лично творческо спасение, той преминава изцяло в по-неутралната ужким област на детската литература. Но и там спасението не е толкова просто, а доста относително при задължителната романтична идеализация на децата, активни борци срещу фашизма и капитализма. Макар че при него няма възвеличаване на герои от типа на Павлик Морозов, все пак Митко Палаузов и героите на Белица дълго време ще му бъдат воденични камъни, докато не отчетем, че компромисът с тях си е струвал заради възможността да се напише “Остров Тамбукту”.
Българският случай „Солженицин” от 1970 г. и изключването ви от партията, заедно с Валери Петров, Христо Ганeв и Гочо Гочев, е широко известен. Пет години след вас, през 1975 г., Георги Божинов прави нещо също толкова скандално – публикува няколко чисто „солженициновски” страници в българско литературно списание. Мерките към него са още по-драконовски – той остава изцяло без работа и на практика без никакво препитание. Нещо повече – неговият случай, макар и широко обсъждан под сурдинка в литературните среди, не получава публичност впоследствие, а и самият Георги Божинов не прави нищо след промените, за да „осребри” тази своя дисидентска проява от най-висока проба. Какъв спомен имате за неговия случай? Разкажете повече за този човек, ако сте го познавал лично.
За Георги Божинов помня, че заради негова публикация в сп. “Септември” уволниха главния редакатор Камен Калчев. Причината за скандала е била идеологическата интифа да се прекрати вече лагерната тематика в литературата, която тръгна от Солженициновия “Един ден на Иван Денисович”. Започвал е брежневизмът с пълзящата му ресталинизация чрез бързо преобръщане на страницата на знаменития Хрушчов двайсети конгрес. Тая централна интифа по съветско внушение е преобърнала живота на неподозиращия за нея нещастен автор, но ние, тогавашните все още благополучни, както си му е редът, малко ни е било грижа за него. Надавахме ухо предимно към пикантериите около скандала по клубове и по седенки. Тогава западни издания, които по принцип си нямат хабер от нашите работи, бяха писали, че бил уволнен дисидентът Камен Калчев, което възбуждаше повсеместен смях, тъй като човекът си беше абсолютно правоверен, само че неагресивен. Любен Дилов се тюхкаше: “Брей, човек не може от тях да се вреди нито при управляващите, нито при дисидентите. Сега какво можем да кажем, прочитайки този автор, освен класическото: „Трупът, на чиято страна бе моралната победа, бе изнесен от стаята”…
Големият ви син Ганчо е създателят на първия частен вестник в България след промените – в. „Независимост”. Той обаче не успя да се превърне във вестникарски магнат. Какво е вашето обяснение, защо?
Ако с независимост се ставаше магнат, в моето семейство щяхме да сме двама. По същото време, когато Ганчо издаваше “Независимост” на хартия, след като първоначално го бе лепил по стените около площад “Славейков”, аз пък като главен редактор на “Литературен фронт” го бях направил него независим и го преименувах на “Литературен форум”. Това, разбира се, не беше моя индивидуална заслуга. В първите месеци на промяната в края на 1989 г. поривът към независимост имаше превес както в редакцията на “Литературен фронт”, а и в управителния съвет на писателския съюз. Така или иначе, тия две издания през тия първи месеци бяха единственото печатно свободомислещо слово и достигнаха по петдесетхиляден тираж всяко. Още не излизаше “Демокрация” на СДС, нито “Свободен народ” на Дертлиев. Как бяха погубени и двата? Много просто: хартията още се разпределяше от правителството, Луканов я спря за нас и я даде на избраните от него бъдещи магнати. Сигурно Луканов е разбирал добре от магнати и ония приказки за куфарчета са само метафора за тия негови умения. Но за тая работа не се изисква голяма гениалност: нали важното е печатното издание да не зависи от читателите си. При соца това се постига чрез властови ресурс, при капитализма – чрез паричен такъв.
А като става дума за магнати, в нашето семейство щяхме да бъдем и трима. Защото по-малкият ми син Димитър пък по същото онова време на краткото щастие на българската независимост като пионер на интернета в България и активист на Федерацията на независимите студентски дружества при техните там стачки и окупации отговаряше за електрониката им. Така че и в електронните медии щяхме да бъдем магнати, ако това ставаше чрез независимост и то не в названията, а в същността. Тогава нямаше да задавате въпроса “Кой”, защото щяхте да знаете кои са тримата магнати. Ама на, други станаха магнати. Сега можем само да им отмъстим с една още неупотребявана рима, обръщайки се към лишеното от независимост медийно пространставо: на ти магнати!
Вашата съпруга е от семейство на свещеномъченици. Как преодоляхте тази голяма лична трагедия през годините – вашата къща в Горна Диканя гледа към къщата, от която през октомври 1944 г. отец Александър, дядото на съпругата ви, заедно с малкия си син, са били изведени от комунистическите фашизоиди към своята Голгота?
Съпругата ми, горката, когато работата опря до женитба, каза отчаяно: “Не може! Аз имам в семейството си такива и такива убити народни врагове, какво ще стане с твоята служба”. Родителите й не са смеели да обелят зъб по тая тема дори в тесен семеен кръг. Тя от мене тогава, още партиен член, за първи път чу, че имало невинно убити без съд и присъда. Не й се вярваше, расла в комсомолски събрания, в училищно изопачаване на историята и при всеобща битова среда, в която официалната пропаганда се приема за природен закон. Затова пък през последвалите десетилетия ние двамата не сме пестили истината пред деца, а после и пред внуци. Волно или неволно, вероятно не без интуитивното подсказване на оная трагична есен, от която на нея първите детски спомени са как капе кръв от волската кола, с която са докарали труповете на нейния дядо и вуйчо, сме внушавали на нашите потомци, че ако наистина има някакви граждански добродетели, да знаят, че единствената, която не трябва да поставят под съмнение, е избягването на гражданската война.
Като специалист по албанска литература какъв е вашият отговор, защо Исмаил Кадаре все не успява да вземе Нобеловата награда, въпреки че неизменно е сред номинираните? Познавате ли го лично и ако „да”, какви са впечатленията ви?
Исмаил Кадаре сега го превеждат по целия свят. Но сигурно пръв превод на чужд език е бил моят на негово стихотворение в битността му на никому неизвестен още млад поет. По време на моето пребиваване в Албания той е бил студент в Московския литературен институт “Максим Горки”, където бяха приятели с Димо Боляров. Не помня дали го отличавах от тумбата млади литератори в Тирана, въодушевени от надеждите на Хрушчовото обновление. Помня, че възрастният и популярен тогава в Албания писател Стерио Спасе, който говореше и на македонски диалект, отчаяно възпираше свободомислещите им изблици: “Недейте така, бе деца, ке я объркате работата”. За мене преди всичко бе важно тогава, че стихотворението му бе хубаво, разправяше се в него как пушката била продължение на гръбнака на албанеца. С Кадаре се видях, когато вече бе световен писател, на един панаир на книгата в Бордо, където преляхме от коняка си в памет на общия ни приятел Димо Боляров.
Колкото до това, че все го номинират за Нобелова награда и все не му я дават, не зная защо е така. Не ще да е от пренебрежение към Албания, след като не са пренебрегнали Нигерия. Не може да му се хване дирята на сложното преплитане между политически и естетически изисквания при тия награди. Може би противодействащите сили са му намерили цаката, че в някои от романите му, публикувани в Албания през ерата на Енвер Ходжа, все пак има и конформистки хватки. Колкото знаем защо не я дадоха на Багряна или на Радичков, толкова ще узнаем и това. Дотогава ще се утешаваме с афоризма на Бернард Шоу, че прощава на Алфред Нобел за динамита, но не и за наградата…
Марко Ганчев е роден през 1932 г. в с. Марча, днес квартал на град Дряново. Първото му стихотворение излиза през 1942 г. През 1946 г. започва да сътрудничи редовно със стихове на вестниците за гимназисти „Средношколско единство“ и „ЕМОС“, издавани в София. През 1950 г. завършва гимназия в Дряново и е приет за студент по българска филология в Софийския държавен университет. Като студент през 1950–1955 г. печата стихове във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Стършел“, в литературни списания и сборници. След завършването на българска филология е изпратен от Съюза на българските писатели в Тирана, Албания, да се подготви за преводач на поезия от албански език. Първата стихосбирка на Марко Ганчев, „Семената зреят“, излиза през 1957 г. През 1961—1968 г. завежда културния отдел и е член на редколегията на вестник „Стършел“. От 1968 г. е завеждащ редакция „Поезия“ в издателство „Народна култура“ до 1971 г., когато е изключен от БКП заради отказ да гласува резолюция срещу Александър Солженицин. Продължава работа в отдела като редови редактор, а от 1979 до 1984 г. е редактор в сп. „Съвременник“. През 1984—1989 г. е главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, издание на Дома на хумора и сатирата — Габрово. През 1989 г. започва да води рубрика два пъти седмично по радио „Свободна Европа“, в която чете политически есета под общо заглавие „На прощаване с тоталитарната система“. От декември 1989 до 1993 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“, преименуван междувременно на „Литературен форум“. Ганчев е бил депутат от Съюза на демократичните сили в 7 Велико народно събрание, подписва новата конституция, заради което е изключен от СДС. От 1993 до 1999 г. е посланик на Република България в република Беларус, след което е писател на свободна практика. Почетен гражданин на Дряново. Лауреат на националната литературна награда „П. Р. Славейков”. Носител на орден „Стара планина” първа степен.
