0
1697

С Иисус в сърцето

Това е най-тъжният ден в годината, Разпети Петък. Днес Иисус изрича горчивите думи: „Елои, Елои, лама савахтани!“ (Марк 15:34) и тогава: „Храмовата завеса се раздра отгоре до долу“ (Марк 15:38). Раздират се и сърцата на вярващите, потръпващи от горест и смущение. Спасителят е разпнат: „А Иисус, като издаде висок глас, издъхна“ (Марк 15:37). Разпнати сме и ние с Него, в тези панепидемични времена сякаш още повече. Но смъртта не става победител, смъртта само изглежда победител. Блажени Августин го изрича най-внятно: „Дяволът скачаше от радост, когато Христос умря; и чрез самата смърт на Христос дяволът беше победен: той захапа, образно казано, примамката в капана. Той се радваше при смъртта, като се мислеше за господар на смъртта. Но това, което причини неговата радост, послужи като примамка за него. Кръстът на Господа беше капан за дявола; примамката, която го хвана, беше смъртта на Господа“. Христос умира на Кръста, за да покаже, че да – смъртта е неизбежна, но не е вечна: „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ…“

В радостно очакване сме. Това радостно очакване си го спомням още от дете, когато с едно трепетно спокойствие и с убедено разбиране знаех, че Великден винаги идва (всеки ден не е Великден, но винаги има ден, който е Великден). Знаех още какво ще сторим семейството на този ден: ще приготвим кошницата с боядисани яйца (по нашия край ги наричаме перашки), с козунаци, погачи и всякакви още традиционни за празника ястия и питиета и ще идем там горе, на гробищата, за да посетим нашите близки, напуснали този свят. Обичаят се нарича литѝя и е характерен за Северозападна България, където т.нар. „мъртви“ никога не напускат докрай живота на живите, а са с него и в него. Донякъде може да се свърже с „хорàта на мъртвите“, които се играят във Видинско на втория ден от Възкресението. Литѝята обаче е на самия Великден. Хората посещават гробовете на близките си, на родните и приятелите си, събират се на групи, говорят помежду си и с онези, другите, разказват си спомени, общуват… Цялото село е изнесено горе, на Бръдо, при поменалните надгробни плочи, за да отдаде почит и да покаже, че наистина – смъртта е неизбежна, но не е вечна.

И всичко това в годините на социализма, когато на Църквата и вярата не се гледаше с добро око. Чичо ми Кона (Костадин), Бог да го прости!, беше свещеник (свещеник е бил и дядо ми Димитър, който умира няколко месеца след 9.ІХ.1944 г., през февруари 1945 г., след като го пребиват в Берковската милиция) и ми е разправял как са го привиквали да не „прилъгва селските бабички“. Целият проблем на властта обаче беше, че изобщо не само „бабичките“ ходеха на черква, а кажи-речи всички от селото, а и всички от селата в енорията на чичо ми. Майка ми, която беше учителка, но и силно вярващ човек, си изкарваше доста неприятности заради това. А на един Великден – като борба с религията, този „опиум за народите“, някаква мъдра глава внезапно обяви, че той ще се празнува като Ден на мъртвите, та измъкнаха на височината, където се намира селската черквица „Св. Николай Чудотворец“ (когато поотраснах, научих, че я наричат още „Латинската черква“ и се втурнах да узная защо: защото нейното разположение е по-скоро по оста север/североизток-юг/югозапад, което я прави донякъде уникална), високоговорители, от които гърмяха траурни маршове и реквиеми. А стъпил върху набързо скован нисък подиум някакъв активист се напъваше да привлече хората, говорейки им колко са важни мъртвите за живите и особено тези, които са паднали за народната свобода. Сцената се е запечатала трайно в съзнанието ми, макар да бях много малък, май на училище не бях тръгнал още (или бях тръгнал току-що). А се е запечатала, защото този разпален агитатор агитираше все едно сам (на) себе си – хората минаваха невъзмутими покрай него, грам внимание не му обръщаха, влизаха в черквата, молеха се и запалваха свещица, след което поемаха към последния покой на своите близки. И го съжалих човечеца – толкова бе самотен, стори ми се чак нещастен. Така да се гънеш всуе – жалка картинка… Прочее, експериментът повече не беше повторен – социалистическият Ден на мъртвите се оказа един-единствен.

Давам си, разбира се, сметка, че – израствайки в сравнително малко селище (макар че за село Бързия хич не беше малко, броеше някъде към 3 000 души, в класовете бяхме все по две паралелки), далеч от мощните идеологически потоци, повличащи хората в София и в другите окръжни градове, аз съм бил, така да се каже, пò на завет от този перманентен пропаганден натиск. Не че до нас не достигаше, но – бидейки в периферията, че ако щете и в затънтеността, просто сме били оставени за нататък, когато окончателно бъде разрешен „религиозният въпрос“ в центъра. Може би поради тази причина, а може би и поради семейна традиция, но за мен вярата никога не е била нещо неприсъстващо, напротив. Е, не мога да кажа, че нейните въпроси са стояли все пред очите ми – ако го кажа, ще излъжа; но пък не е и било да поставям под съмнение постулатите ѝ, нравите ѝ, обичаите ѝ, Бог. Винаги съм знаел, че на Бъдни вечер се приготвят постни ястия, масата се прекръства и се чете Божията молитва, а като станеш от трапезата – скачаш, викаш и се смееш, за да са пъргави и здрави домашните добичета; че на Йордановден/Богоявление/Водици чичо ми минава през всички къщи на селото с бакърено котленце светена вода, с кръст, обвит в здравец, и ръси всекиго за здраве и берекет, а поръсеният целува кръста и ръката му; че на Сирна Неделя се върти яйце и цялото семейство се опитваме да го „изхамкаме“, след което палим конеца и ако изгори до края – на добро е; а като свърши вечерята – излизаме някъде над селото, прескачаме огньове и въртим оряци (в етнографската литература са познати като „ойлалии“) с малко предизвикателните римушки: „Ей, дедо попе, пущи момата, òти ш’ти запалим брадата!“ (покрай тия думички много подигравки отнасях, тъй като такъв беше прякорът на мъжете от семейството ни – Попето); че на Великден се прави литѝя и отиваме при нашите мъртви… Също така винаги съм знаел, че това, което става в нашата къща, става в цялото село, без изключения. Вярно, някой може да рече, че е примесено моето/нашето християнство с някакви полуезически обичаи, но – каквито и да са те, зад тях всякога е стояла и стои вярата и тя е, която ги държи живи. Прочее, за да се разбере Йордан Радичков дори в най уж идеологически изкованите му писания, не би могло да се мине без тази амалгама от вярата в Бог и вярата в тенци; нещо повече – първата е условие за втората. И пак първата е, благодарение на която целият Северозапад знае и се уповава: мъртвият не е докрай мъртъв и смъртта – макар и неизбежна, не е вечна…

Разпятие от черквата „Свети Стефан“ в Несебър

А онзи пропагандатор, за когото разказах, точно това не знаеше, затуй и изглеждаше така смачкано нещастен. Всъщност той, както и неговите идеологически началници, изпратили го да агитира за Деня на мъртвите, не бяха вдянали: това не е ден на мъртвите, това е ден на мъртвите като живи, пък – ако щете, и на живите като мъртви. На литѝя ние отиваме така, както след време и при нас ще идват и така отново ще сме общност, отново ще сме заедно. Раздялата е само временна, не окончателна, както се опитваха да ни внушават с траурните маршове и печалните реквиеми. Тази литѝйна среща е празнична: повод за радост, не повод за скръб. И това е нещо, което ми се струва много важно всеки християнин да го знае и да го помни: вярата изобщо не е гняв, яд, мъка, хейт и скърцане със зъби, вярата е радост, ведрост, ликуване, доброжелателство и светнали лица. Да, съществуват в нея моменти на смирение, на смълчаване, на свеждане глава, но не те са нейните постоянни и вечни атрибути, докато радостта е – радостта от Възкресението, радостта от победата над смъртта. И затова към нашите братя и сестри, които нямат вярата в себе си и са все някак нападателни, агресивни, юрващо-се-настървени, не бива да се отнасяме с горделивост и самомнение, че не разбират, и да ги презираме поради това, а да постъпваме като оня пастир, който оставя 99-те овце, за да подири/поговори със стотната, заблудената. За да я върне. Вярата е радост и тази радост всеки вярващ иска и трябва да споделя с ближния. И да го уверява, че с Иисус в сърцето се живее и по-леко, и по-сладостно… И също така да го уверява, че смъртта може да е неизбежна, но не е вечна…

Това е най-тъжният ден в годината, Разпети Петък. А след него идва, винаги идва най-радостният ден, Денят на Възкресение Христово…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКръстният път
Следваща статияИзолация!