0
2527

С Канети – за птиците и литературата

„Застанах пред най-обикновена врата, отпред с бърсалка. И ми отвори човечец, който приличаше на гимназиален учител, скромен, никакъв.“ На 14 август се навършват 24 години от смъртта на Елиас Канети.

В Кафка търсех нещо, което трайно ме занимаваше. В мрачния му хумор откривах мои представи, свързани с еврейството – с идеята за скитащата душа. Оттук дойде и интересът ми към Елиас Канети, който ме впечатли най-вече със своята биография. Ако творчеството на Кафка бе изтъкано от материята на сънищата, то това на Канети бе изваяно от материята на спомените. В него е очертан животописът на един бродещ човек, в чиято душа се смесват видения от Испания, Турция, България, Австрия, Англия, Швейцария.

Когато в сянката на старата круша в Солища превеждах пиесата му „Сватба”, усещах тази надличностност на проблематиката му. „Сватба” не е просто виенска пиеса, тя е пиеса-притча за сложността на човешката природа. Това ми се видя особено привлекателно. Преведох и шест от характерологичните етюди на Канети по образец на Теофраст. Най-много ме заплени скицата „Лунната братовчедка” – за жена, която насън получава откровение, че има роднини на Луната. Пак в Солища написах и предговора към детските спомени на Канети от България – „Спасеният език”.

Прочетох романа му „Заслепението” и особено ми допадна двойственото отношение на Канети към книгите и разума. Аз самият винаги съм бил заобиколен от книги и това е пораждало у мен известна плахост и неувереност във всекидневното ми общуване. Трябваше да мине доста време, за да се убедя, че тези хартиени правоъгълници ме угнетяват, защото всеки един на рафта е като живо същество, което ме гледа и изпива енергията ми. Но ми бяха нужни много книги, за да разбера, че са ми нужни малко книги, които обаче да живеят с мене. Един ден взех трудно решение: събрах книгите си на вързопи и ги отнесох при кофите за боклук. Само след десетина минути томовете изчезнаха – или някой си беше попълнил библиотеката с тях, или ги бе употребил по по-полезен начин. Книгите ми вече имаха своя съдба!

С Елиас Канети ме свързваха не само неговите творби, но и една лична среща.

Получил бях стипендия от фондация „Про Хелвеция”, където ме тачеха заради моите преводи на Макс Фриш и Фридрих Дюренмат. Дадоха ми прилична сума, настаниха ме в Берн в прилична къща, и от мен не се искаше нищо. Но аз, нали „шило в торба не седи”, се обаждам на този, на онзи, изнесох лекция в университета, запознах се с дъщерята на Херман Хесе, свирих им на орган. После реших да се срещна с Елиас Канети. Намерих телефона му в Цюрих, обадих се – вдигна дъщеря му (той беше вече на 70, а дъщеря му на 16 години) и каза, че баща ѝ по принцип не приемал никакви покани за разговори. Оставих номера си в Берн и рекох, че ако желае, може да ме потърси.

Един ден се опитвах да хвана Радио София, за да чуя някакви новини и докато слушах за голямата инфлация, телефонът звънна. Обаждаше се Елиас Канети. Вкамених се, чух глухия му глас:

– Съгласен съм да се срещна с вас, щом сте мой преводач. Мога да ви отделя един час, не повече.

Даде ми адреса си на „Рьомерплац”. Малко треперещ, затворих.

На уречения ден взех влака за Цюрих – минаваше се през един тунел, описан в новела на Дюренмат. (Само че там тунелът не свършва, а потъва някъде в бездните – като в апокалиптичен сън.) Намерих „Рьомерплац”, отишъл бях един час по-рано, поседях на пейката пред сградата и точно на секундата натиснах бутона на звънеца. Кооперацията беше скромна, качих се по стълбището. Застанах пред най-обикновена врата, отпред с бърсалка. И ми отвори човечец, който приличаше на гимназиален учител, скромен, никакъв. Е, даваше го малко достолепно, но това ли беше Нобеловият лауреат? Влязохме в една стаичка, където имаше клавесин (дъщеря му свиреше на този инструмент). Седнахме и започна разговор за какво ли не. Оказа се, че голямата страст на Канети като млад били птиците и тук намерихме общ език. Разправих му за Родопите, за Солища, как в гората над къщата ми съм открил три вида кълвачи – малък, средно голям, но много пъстър, и един огромен – черен, с червен гребен, който като удари, хвърчат трески. Канети обясни, че това е средиземноморски кълвач и бе много изненадан как в Родопите се намира средиземноморска птица. Съобразихме, че този кълвач навярно идва през Гърция и остава само в нашите южни райони.

Канети пожела да узнае нещо повече за мене. Разказах му къде съм роден, в какво семейство съм израсъл, за многото книги вкъщи и разговорите на чужди езици. Споменах, че съм загубил баща си на четиринадесет години и не мога да се освободя от изумлението, че вече съм по-възрастен от него и сега бих могъл да бъда баща на баща си.

– Същото е и при мене – възкликна Канети. – Само че аз загубих моя на седем години. Но изумлението е същото. Странно, с вас имаме много сходни преживявания!

Най-интересният ни разговор обаче беше за Стефан Цвайг и Максим Горки. От ГДР бях получил тънка книжка с тяхната кореспонденция. Смайващото в тази преписка беше, че Горки възхвалява Цвайг за неговата култура, информираност, споделя как „мужиците нищо не знаят, стремим се, опитваме…”. Жалва се „колко сме ние нищожни” – съвсем по руски. Спомних си, че и Чехов описва тази страст към самоунижението („Аз, бедният скакалец”). Стефан Цвайг отговаря на Горки почти просълзен: „Не вие, аз трябва да се оплаквам, защото вие сте могъщи, вие имате невероятен първичен талант, а ние сме начетени, но ни липсва тази мощ на словото и на изживяването, каквато има в руската литература.”

Канети беше страшно удивен:

– Точно така е! Имам чувството, че съм присъствал на разговор между пудел и мечка. Трябва да ви доверя, че Горки е моят любим писател от детството.

Канети ми отдели не един, а три часа. Говорихме и за стария Русчук, описах родната му къща. Той много се изненада, че смята къщата за триетажна. Уверих го, че е двуетажна.

– Как може да я помня триетажна?

Разказах му как неотдавна съм ходил в софийския квартал, където съм роден, за да намеря къщата от детството си, и как тя ми се е видяла много малка. Едно е да гледаш дома си на петгодишна възраст, друго е от перспективата на времето – тогава всичко на нашата улица ми се струваше по-малко. Единствено дърветата бяха станали огромни за тези години. А къщите се бяха смалили…

Предложих на Канети да дойде в Русе и се убеди сам с очите си. А пък аз да го съпровождам.

– Не обичам никаква публичност.

– Ще пътувате абсолютно инкогнито, гарантирам ви. Никой няма да знае кой сте. Вземаме кораба от Виена, пътуваме по Дунава, пристигаме в Русе, там има хубав хотел, настанявате се в него, разглеждаме всичко и се връщате.

Беше почти на границата да се съгласи, после ми довери, че лекарят му препоръчал да се пази от вълнения. Каза и нещо друго:

– Опасявам се, че ще се разочаровам. Моите спомени са ми по-ценни от действителността.

И не пожела, макар да беше много изкушен. А къщата, дворът му са напълно запазени в Русе, няма никаква промяна.

Накрая ме покани да обядваме в един испански ресторант. Отидохме, пихме испанско вино, ядохме испанско ястие. Тогава за първи път вкусих хамон – свински бут, сушен и приготвен по специален начин. Забелязах, че хората в ресторанта го наблюдават. Усмихнах се:

– Вие тук сте прочута личност.

– Е, така прави Нобеловата награда!

Каза го с досада. Не искаше да бъде публична персона, славата му тежеше. Но всички знаеха, че е Нобелов лауреат. А той искаше да бъде анонимен, ако можеше да си наложи шапка-невидимка.

На раздяла се разцелувахме. Аз го целунах и той ми отвърна, но много се смути:

– Знаете ли, пазя се от приятелства. Така че не ми се сърдете, но не можем да бъдем приятели.

Това силно ме порази. Помежду ни очевидно бе възникнала голяма симпатия и вътрешна близост. Когато приключихме разговора в стаята му, Канети бе изрекъл много ласкаво:

– Първото нещо, което ме впечатли у вас, е, че говорите изключително ясно, всичко ви разбирам. Защото не съм добре със слуха.

След като Канети ми каза, че не можем да станем приятели, почувствах се странно. След време препрочитах Монтен и попаднах на една негова мисъл за приятелството. Френският есеист смята, че не трябва да се привързваме към никого, за да не страдаме при неговата загуба. Значи едно такова изявление можеше да направи само сърдечен човек. Нищо не му струваше да каже: „Вече сме приятели”. Но Канети беше искрен и почтен, беше загрижен за мен и желаеше да ми спести страданието, когато си отиде от този свят. Защото разликата във възрастта ни беше голяма.

Дълго време живях с тези спомени. Канети мразеше журналистите и всякакви изявления, изрично ме бе помолил да не публикувам нищо от нашия разговор. Спазих тази уговорка, при случай само съм споменавал, че съм се срещал с него. Единственото, което съм записал от разговора ни, е отговорът на въпроса ми:

– Като какъв писател се изживявате – български или австрийски?

Канети ми бе отговорил така:

– Макар че съм роден в България и България е много дълбоко в мене, така че всички сюжети и мотиви, които имам в творчеството си, са български, моите герои са виенчани. И диалектът, на който пиша, е виенски. Аз не съм австрийски, а виенски писател.

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус, Елиас Канети и много други. Текстът С Канети – за птиците и литературата е откъс от романа му в спомени „Подковаване на скакалец“, издателство „Изток-Запад“, 2017 г.