0
1676

С леки, бавни стъпки

„Завой“, Иван С. Вълев, изд. „Жанет 45“, София, 2017 г.

Иван С. Вълев

Въпреки че всяка от трите обособени части в дебютната книга на Иван Вълев има заглавие, което предполага движение с ускорение (Навлизане в завоя, Ускорение, Движение направо), предполага динамика на поетичната мисъл, сгъстяване на емоции, по-бърз ритъм, всъщност тук движението е някак бавно, леко, безшумно. Поетът внимателно работи с думите, не е разточителен, напротив, стиховете му са максимално оголени. Чисти. Те притежават и една спокойна наблюдателност, ненатрапчива умозрителност, в тях няма да чуете шум, в тях има тишина.

Това, което ме учуди в стихосбирката „Завой“, е някак неприсъщата за млад човек рефлексия върху времето, старостта, самотата. Като че ли винаги човекът в тази поезия съзнава неумолимостта на движещото се време, дори миналото, което би могло да е спряно в спомен, се изплъзва. Дори личните му времена, не съвпадат, „часовете изтичат/между часовниците вкъщи /…/, от които никой не показва/едно и също време“. Животът може да се побере в едно пространство и то да е тъй късо – колкото между „центъра и края на града“.

Поетичният свят в „Завой“ не е кой знае колко населен. Човекът е сам, местата са някак пусти, самотни, скръбни. Тук има повече отсъствия, отколкото присъствия, повече разминавания, отколкото срещи.

Едно от достойнствата на тази книга е и в способността на поета да съзре парадоксалното в ситуацията, случката, в живота. В меката ирония, в спокойното приемане на човешките ни несъвършенства, на житейските неравноделности, на отсъстващата близост, на изначалната човешка самотност. Тази поезия „вижда“. Умее да спре, да се вгледа, да усети, после и осъзнае гледката. Независимо от нейната тихост, тя има вътрешно звучене, отчетливи тонове,   ясен избор на тоналност. Всъщност това вероятно е и от факта, че Иван Вълев е колкото поет, толкова и музикант – Гологан, LaText, Homeovox.

Със сигурност стихосбирката „Завой“ ще се хареса на любителите на хайку, на почитателите на „тихата“ поезия, на всички онези, които търсят смисъл и долавят чувството не в множеството от думи, а в онова, което може да се изрече и изрази с малко, с мяра и поетически усет.

 

Нещо не е както трябва

Докато
следите от бутилките по масата
рисуват всички фази на луната,
усещам – нещо липсва и друго е дошло,
но не е съвест, цвете или нож –
какво е
трябва ли да питам,
когато знам,
че отговорът носи бездни?

Икономия на чувствата

Когато за пореден път
стопанинът замине
някъде далеч,
оставам като иконом,
който да поддържа жив
големия апартамент –
пълня и изпразвам с неща
хладилника, барчето, леглото
и го чакам, чакам, чакам
да се върне
или да дойде друг.

Според мен

споменът
измъчва не по-малко
от най-тежкия кошмар –  
в ума
картината още стои:
релсите, светещи зимно
и църквата,
която мълчи.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияФеноменология на зло-деянието
Следваща статияЛюбен Диманов – за равносметката