0
2426

С надежда – за предстоящите избори

Снимка Велко Ангелов, „Дневник“

1. Откриваш и отстраняваш причината за корупцията, така обезвреждаш и самите корумпирани. Ако не го направиш, то тогава отчаяно се опитваш да изчистиш замърсяването на реката в тази част, която тече покрай теб, без да се интересуваш какво се случва нагоре по течението – чак до извора. Без да разбираш защо водата в речното корито е мръсна, не можеш да се надяваш на успех в желанието да избистриш наблюдаваната от теб отсечка. Дори да инсталираш филтър в твоя периметър, няма да постигнеш нищо съществено, при положение че някъде там източникът продължава да бълва нечистотия.
2. За да изпълниш изискването от точка първа, е необходимо да останеш фокусиран стриктно върху основната цел и да не извършваш действия, които създават мимолетно впечатление за свършена работа, но по-скоро задълбочават проблемите. Не бива да се концентрираш върху конкретна вражеска фигура, която искаш да победиш дори с цената на съюз с врагове, защото услугата, която съюзнически си правите, е „мечешка услуга“, а евентуалната победа – „пирова победа“. В конкретния случай от последните две години – не ползваш подкрепата на доказано корумпирани партньори, за да накажеш други корумпирани, и не се бориш с порочното руско влияние, като помагаш на руските агенти да заемат най-високи властови постове.
3. Не казваш, че няма начин, когато нарушаваш принципите си и изоставяш главната си задача, защото начин има. Оправданието, че ти трябва мнозинство от каквито и да е съставни части, не е сериозно и резултатът е изгубено време в безплодни усилия. Много по-ефективно е времето, прекарано в изследване и поставяне на точна диагноза, в изготвяне на план и безкомпромисно провеждане на лечението. Няма как да се постигне истинско оздравително въздействие без строга дисциплина по отношение на хигиената, защото всеки знае, че нейното занемаряване е болестотворно. А хигиена означава недопускане на нечистоплътни мотиви и средства, които те отклоняват от лекуването на причината, за сметка на саморазправа със симптоматични представители на корупцията.

Тези три точки могат да бъдат отговор на въпроса какво трябваше да се направи, а не се направи от политическите сили, които наскоро заявиха, че се наемат да измъкнат България от вездесъщия порочен управленски модел. Надеждата е, че тяхното формулиране не просто регистрира минали грешки, а може да съдейства за бъдещи ползотворни решения в перспективата на предстоящите избори. Нека накратко очертаем какви биха били те.

Известните предпоставки на корупцията по нашите земи свързваме с изграден национален манталитет, според който честен обществен договор е направо невъзможен. Дълбоките исторически корени на тази нагласа сигурно можем да проследим поне до дългия период на чуждото феодално владичество, провокирало търсене на оправия по „втория начин“, но най-вече поразяващо за народопсихологията влияние намираме в годините на комунистическия режим, когато принуждаващата колективна утопия унищожава личните морални ориентири и дискредитира идеята за общото благо, доколкото точно неговите радетели репресират инакомислещите, лъжат и крадат с красиви пропаганди лозунги на уста. Освен това добросъвестният частен интерес бива идеологически заклеймен, което естествено води до неговото израждане в недобросъвестни форми, които получават парадоксална положителна оценка, защото на тях се гледа като на борба срещу по-голямата несправедливост на един човеконенавистен строй. В наши дни тежкото наследство дава отражение, обществото продължава да живее в инерцията на трайно установените корупционни практики и изглежда, че нищо не може да стане по правилния начин. Ако нещо въобще се свършва, то е само по неправилния, но пък хората са свикнали да е така и сякаш не искат да се разваля тази все пак работеща система. Правилата са утопични – така населението е научено да ги възприема, реалността е встрани от тях.

Като се има предвид такъв генезис на корупцията, трябва да се мисли внимателно как да ѝ се противодейства.

Съдебната реформа е главен акцент в програмата на силите, които се борят за промяна. Звучи разумно, но само на първо четене, защото в крайна сметка не може да се избяга от впечатлението, че реформирането отново обслужва нечий политически интерес. За да не е така, реформата трябва да произтече от самата независима по конституция съдебна власт, а не от партийна повеля. Отговорът на партийците е, че няма как да стане отвътре, защото системата е пленена отвън, затова пак отвън трябва да се натисне вътре, но така възелът се заплита и затяга от логически противоречиви подходи.

Вместо да се продължава в тази видимо грешна посока, трябва да се търси друго решение. И то е да се стимулира естествената имунна система на заболелия организъм. Би трябвало политиците да разберат, че лекарството, което предлагат не отстранява причината, че няма как пленникът да се излекува, попадайки в нов плен, ако ще и да не го наричаме така. Независимостта е риск, който непрекъснато изкушава „загрижените“ да се намесят, но точно тази „загриженост“ ни държи в корупционното блато, от което няма излизане. Тя е и благовидният предлог, под който се правят неуместни съюзи уж в името на справедлива кауза – да се обединим с принципните си опоненти, за да отстраним моментна пречка, нищо че с оглед на цялото нищо няма да се промени и даже бъркотията ще стане още по-голяма. А цялото се променя, когато се променят движещите нагласи. И щом те са повредени от традиционно установени феодални зависимости, заменени в един период с репресиите и развращаващите идеологеми на комунистическата доктрина, то няма как да се смята, че още от същото би помогнало. Различното би било едно категорично политическо поведение, което не си служи с подобни похвати, а дисциплинирано отстоява разбирането, че обществото има собствени сили да се погрижи за здравето си, а добрият политик е този, който съдейства на естествения процес, като по-скоро възпира собственото си манипулативно участие.

Но нали лошите политици непрекъснато вредят точно с манипулации – възкликват добрите – ние какво да правим, да ги оставим да безчинстват ли? Простият отговор е – не правете като тях, това е достатъчно, другото ще го свършат избирателите, защото ако и вие не ги обърквате с вашите противоречиви послания, те много по-лесно ще се ориентират. За да се направи правилен избор, трябва някой да запази достойнство и да се задържи на правилна позиция, колкото и да е трудно, колкото и истината да изглежда губеща в света на фалшивите новини. Иначе, ако всички панически прибягват до непозволени средства, сдружават се безпринципно и преследват конюнктурни цели, не остава нищо свястно за избиране. Така се връщаме към манталитета, според който няма защо въобще да се надяваме.

А надежда има.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияТраурно слово за Екатерина Йосифова
Следваща статияПутинският „трол“ и засегнатите „опорки“