0
3692

С обич към малкия човек

Румен Гашаров, фотография Ани Петрова

Разговор с художника Румен Гашаров след неговата изложба „Ретро-спекции“ в галерия „Стубел“.

Рядко можеш да срещнеш толкова самобитен художник, с толкова разпознаваем почерк като този на Румен Гашаров. Не можем да кажем, че името на 84-годишния автор не е познато. Напротив, той участва в много общи изложби, където картините му винаги правят впечатление. Но Румен Гашаров не е от художниците с много самостоятелни изложби, затова неговите „Ретро-спекци“, в столичната галерия „Стубел“ сигурно за мнозина бяха откритие. Живописецът показа картини от различни периоди в своя живот. Интимни сюжети, портрети на дами от лунапарка и на девойки, на млади момичета, правещи сутрешния си тоалет, на Адам и Ева, натюрморти – всички в неговия характерен стил – с особена топлота, на границата със сантименталността (по-скоро лека ирония към „наивизма в изкуството“), която обаче той никога не преминава. Изискват се тънък усет и голямо майсторство, за да не прекрачваш онази незабелижима граница между иронията и закачливото чувство за хумор към обектите и техните битови, напълно обикновени занимания, а това Румен Гашаров го владее до съвършенство. Картините предизвикват усмивка, дори умиление, но те карат и да се замислиш, особено онези от тях с ясно социално послание като „Дъжд“, „Мафия“, „Час пик“, „Сивият кон“, „Жълтият мотоциклет“ и др. Много от тях са нарисувани върху дървени плоскости и табли, още нещо характерно за маниера на художника.
Румен Гашаров е роден през 1936 г. в Пловдив. През 1956 г. получава диплома №1 от новосъздадената (през 1951 г.) Художествена гимназия в София. През 1962 г. завършва живопис в Художествената академия при проф. Илия Петров. Още същата година започва активно да участва в художествения живот на страната. Освен в България показва свои самостоятелни изложби в Унгария, Полша, Чехия, Германия, Великобритания и Русия.
През 1977 г. печели Първа награда от Международната изложба „Хумор и сатира в живописта“ в Габрово. Носител е на годишната награда на СБХ Владимир Димитров-Майстора (1984 г.), Годишната награда на Столична община за изобразително изкуство (1987 г.) и Първа награда от ОХИ, посветена на София (1989 г.).
Творби на Румен Гашаров присъстват в колекциите на Националната галерия, СГХГ, Музея „Пушкин“ в Москва, в повечето окръжни и градски художествени галерии в страната, както и в частни колекции в България и в чужбина.

В изложбата „Ретро-спекции“, която показахте в галерия „Стубел“ в София, имаше картини от 60-те, 70-те години, които сякаш са рисувани днес – толкова актуални изглеждат. Сюжетите – съвсем обикновени на пръв поглед, носят носталгия и топло отношение към хората, с което едва ли сте се вписвали в тогавашните канони в изкуството. Как се възприемаха вашите картини?

Има една тритомна история на изобразителното изкуство. В нея е фиксирана дадената ситуация, мърдане няма. Най-големият изкуствовед там е Людмила Живкова. Всички галерии – в Ямбол, Търговище и където и да е другаде, имат произведения от класиците – Владимир Димитров-Майстора и т.н… до Светлин Русев, а накрая винаги пише „и други“. Имаше преди четири години изложба „Следобедът на една идеология“, подготвена от Георги Господинов и Георги Лозанов. В тази експозиция имах три големи картини – „Час пик“, „Квартал „Младост“ и още една голяма, както и две малки. Общо пет. Обаче в текста, изложен във фоайето, пише, че в изложбата участват еди-кои си автори… и други. Никой друг няма пет творби, обаче моето име го няма. И така цял живот. Но сега за пръв път с изложбата в галерия „Стубел“ името ми излезе наяве.

Как подбрахте картините за тази изложба?

Беше лесно, защото в моето ателие, което рядко показвам, има поне още 200 картини. Подборът основно го направиха Филип Зидаров, който е куратор на изложбата, и галеристката Росица Доганджиева. Много майсторски беше подредена.

Показвате някои емблематични ваши работи като картината с трамвая и с жълтия мотоциклет. Кои според вас са знакови и защо?

„Не ме забравяй“, „Шопинг“, „Дъжд“, „Жълтият мотоциклет“. Като всички картини и „Жълтият мотоциклет“ има своята история. В квартал „Лозенец“, където живея, на бившия площад „Йорданка Николова“, днес „Журналист“, на единия ъгъл беше заведението „Баядерка“. Там често спираше един пощаджийски мотор с кош. Явно пощаджията влизаше да обядва. Този мотор съм го видял. Винаги съм обичал малкия човек. Този, който идва от село в града и заема най-нищожните длъжности – пощаджия, мияч на улица, стрелочник, обущар. Имаше и т.нар. закупчици. Имам една история като млад художник. Аз завърших, обаче трябваше да отложа за есента държавния изпит. Между дипломната защита и изпитите, тъй като бях много беден, си намерих работа в Трудово-производителна кооперация (ТПК) „Искра“. Това беше обединение на частните производители – правеха мартеници, играчки, такива неща. Много мило ме посрещна един главен счетоводител, който понякога ми казваше сутрин: „Е, днес няма работа. Иди си, работи си вкъщи“. Топло, мило беше. Или казваше: „Днес иди в цех „Мартенеци“ и им изнеси лекция по история на изкуството“. И аз отивах с удоволствие. Голям цех, всички правят нещо. И като почна да им говоря, понякога вдигат глава. Имаше и друг цех – за коледни играчки. Сигурно съм бил хубав, защото ме харесваха работничките. Иначе в „Баядерка“ съм бил само веднъж, когато влязох да търся Найден Петков. А той ходеше там да се види със свой приятел на чашка. Найден беше хубав човек, а неговият съученик Кирето беше миличък, дребен, скромен човек. Любим на Найден. Всеки си има някой любим човек.

Особено впечатление прави картината ви „Час пик“, която помня много добре от изложбата „Следобедът на една идеология“. В общия контекст тя бе една от най-силните. В безличната маса от тела, натъпкани в трамвая, се вижда само светлото лице на дете.

Тя е правена през 1978 г. Детенцето е като контрапункт. В текста към изложбата „Следобедът на една идеология“ писателят Георги Господинов коментира, че едно дете гледа навън, за разлика от тези, които са вътре. Контрапункт. Обаче аз мисля, че основното е друго – тези вдигнати ръце и тези голи „кратуни“ – това е протестът ми за хората, които са наблъскани като животни. Това е много важно. Друго за тази картина. Тя е правена през 1978 г., на изложбата беше сложена в един ъгъл и никой не я купи. А навремето имаше откупки. Аз си я прибрах в къщи и продължих да работя по нея. Имал съм и други такива случаи. Ако СБХ има архив, то там тя изглежда по-различна. А какво добавих? Добавих една сянка. Така подчертах детето. А сянката върху хората все едно ги заклеймява и ги слага в ниското.

Често използвате колажна техника – вкарвате етикети, части от дантелени покривки, табелки във вашите картини. В „Жълтият мотоциклет“, в „Час пик“ например трамваят и паветата на улицата са релефни и създават усещане за реалистичност.

Направих формата на трамвая от червен велтър, идеално изрязан с ножче и линийка. Велтърът трудно се реже, а и много трудно се лепи. След което го направих жълт. А цифрата „12“ допълнително залепих.

А паветата? Ако се приближиш по-близо до картината, направо ти се струва, че сте вградили истински камъни. Как го постигнахте?

Направих ги по една моя технология. Ето на съседната картина – момичето с огледалцето е с релефна коса.

Това намачкана хартия ли е, или картон?

И до утре да ме питате, няма да ви кажа. Тайна е. Всеки художник трябва да открие собствената си техника, а не ние да му я подсказваме. Навремето посетих изложба в галерия „Райко Алексиев“, тогава се казваше „Досев“, на Светлин Русев. Влизам да я видя, той там. И един друг колега е там. Той го пита: „Светлине, ти какво слагаш, че да стане това релефно?“ Значи той има някаква технология. И аз тогава, сравнително по-млад, се приближавам да чуя. А той: „Не, ти стой настрана. Понеже ти не казваш, аз само на него ще кажа“. (Смее се.)

Като сюжет „Час пик“ не се вписва особено в общия тогавашен поток от сюжети и начини на изобразяване. Какви бяха отзивите на критиката?

Отивам аз веднъж на изложбата, в която беше картината, и виждам, че някой е задраскал с химикалка моето заглавие „Час пик“ и отдолу е написал с химикалка: „Ежедневие“. Честно казано, се уплаших. Веднага отидох при разпоредителя и му казвам: „Вижте, аз съм написал „Час пик“, направете друга табела, да не пише „Ежедневие“.

Критиците не са коментирали тази картина?

Не. В малкото пространство на картината съумях да нарисувам и улиците, и сградите, че даже и насрещния трамвай. В галерия „Стубел“ показах и една друга картина – „Шопинг“. Моята мечта е да видя тези две картини  („Час пик“ и „Шопинг“) изложени една до друга. Нарочно съм ги направил в еднакъв формат, с едни и същи размери. Драмата в „Час пик“ и контрапунктът на „Шопинг“– лекомислието на днешното време. Консуматорското лекомислие на тези хубави млади момичета.

Да ви разкажа за друг мой още по-голям страх. Като съвсем млад художник първата ми изложба бе на бул.„Руски“ 6 (днес бул. „Цар Освободител“). Не на „Руски“ 5, където беше писателското кафене, което разрушиха, до Руската църква. Това беше отсреща. Слизаше се по стълбички надолу, имаше малка галерийка на СБХ. Тогава нямаше застраховки на картини. Аз правя изложба, дават ми ключа. В 11 часа отивам, за да отключа вратата. Добре, ама един път отивам аз и пред вратата гледам военни с чисто нови униформи. И пред тях един по-важен военен, който ги води. Какво се оказва? На гърба на „Руски“ е Министерството на отбраната и това е генерал Велко Палин. Бил е арестуван като деец на съпротивата преди 9 септември, след това е повишен и изпратен в съветските академии. Заема различни постове в Първа армия и т.н. и накрая го слагат в отдел „Идеологически“ на Министерството на отбраната, след като се връща от Русия. Като слизаме долу, той казва: „Ето, довел съм ви да ви покажа колко е лошо буржоазното влияние“. И започва едно подир друго – вижте това, вижте онова. Аз като млад художник, не мога да ви опиша какво изпитах. Сега имам самочувствие, а тогава смъртно се уплаших. Той нищо не хареса. Намръщен казва: „Ето го, вижте какво значи…“ А току-що произведените сержанти в лейтенанти, с чисто новите си униформи слушат генерала. Имали са лекция при него и после той ги довел в галерията. Но нямаше последствия.

Роден сте в Пловдив, учили сте в София. Разкажете за пловдивската група художници.

Моите спомени от Пловдив са отпреди училище, съвсем детски. Нашата къща беше арт, построена от арх. Христо Пеев, намираше се в самия център, до горките тютюневи складове, на ул. „Драган Цанков“. Баща ми ме водеше в Симеоновата градина. Имаше кръгло езерце, щадраванче, малка сцена, на която си спомням, че ми направи впечатление едно кабаре представление. Но не оттам е любовта ми към кабарето. Баба ми малко е ревнувала дядо ми, който е бил журналист, главен редактор на пловдивския общински вестник. Имал е журналистическа карта и особено обичал да ходи на представления с балерини.

Значи не сте част от пловдивската бохема?

Не, защото дойдох в София през 1945 г. Бях на 9 години. А преди това живяхме в Първомай, където се роди и моят брат. Ние с Вихрони Попнеделев сме от Пловдив, но сме софийски художници.

Как се оказахте в София? Кои бяха вашите приятели, учители?

Майката на моя съученик Любен Прахов беше художничка и тя ни каза: „Знаете ли, че ще се открива художествена гимназия?“ И взе, че ни подготви.

Но вие сте имали афинитет към рисуването?

Да, разбира се. Аз и Любчо. Влязохме още от началото. Но тъй като художествената гимназия се откри през 1951 г., ние бяхме вече в Първа мъжка гимназия, VIII клас. Така че повторихме VIII клас, когато се записахме. В гимназията учители ми бяха Живка Енчева, Пенка Попова, а директор – Драган Лозенски, автор на паметника на Иван Вазов, който и досега се намира на ул. „Раковска“. Благодарение на него има Художествена гимназия. Той ратуваше за това, както навремето Константин Величков е ратувал за Художествената академия. Бяхме много силен випуск. После заедно влязохме в академията, защото бяхме отлично подготвени. Най-добрите етюди правех като ученик. След това, така да се каже, не ми беше интересно.
В Художествената академия първите две години бяха при Борис Митов, сина на Антон Митов, в т.нар. „Общ курс“. Един червендалест мъж, с много силен гол череп, с твърдо отношение и много строг. Имаше асистент с басов глас и докато Борис Митов коригираше работите ни, асистентът обясняваше нещо. А професорът: „Кой боботи!”, тоест иска тишина. Неговият маниер беше много хубав. След като минеха корекциите, казваше на всеки от курса, който се състоеше от 30 души: „Извадете пет работи, които са ви харесали“. Всеки изважда и нарежда. И накрая: „Сега аз ще избера“. И прави разбор на тези работи: „Това е така, защото…“ Прави анализ. След което най-доброто се закача на стената. И така се нарежда цяла галерия и стои до следващата задача. Някои от тези работи могат да се видят в музея на Академията, където освен живопис има и рисунки.

Илия Петров ни пое от трети курс. Говореше се, че навремето, като млад професор, е бил много общителен и авангарден. Показвал на студентите си най-модерни работи от Парижката школа. Той самият май е бил в командировка в Париж. Много неща са научили от него за модерното изкуство. Когато ние бяхме негови студенти, той беше намръщен, строг човек, малко говореше.

Кои ваши учители най-много са ви дали?

Аз имам един-единствен учител и досега разговарям с него, макар че не е жив. Аз съм му направил портрет и го бях изложил в галерия „Дебют“. Говоря си с него като с жив. Казва се Александър Денков, илюстратор.

Защо илюстратор, а не живописец?

Това е много вълнуваща за мен история. Благодарение на съдбата, докато още бях ученик, Сашо Денков взе квартира под наем в блока, в който живеехме. Аз бях на третия етаж, той – на първия. Слизах при него и гледах какво прави. Тогава той работеше илюстрации – туш върху кредов картон. Сега можете да си купите кредов картон, но тогава нямаше готов и аз го питах как се прави. Той ми каза: „Взимам креда на прах, слагам рибен клей да се стегне, поставям върху него стъкло, после го обръщам и то става абсолютно гладко“. Боядисва го в черно и започва да рисува. Издаде ми технологията. Той е голям учител! Голям артист! Като никой друг правеше илюстрации на народни приказки, след това – на „Хъкълбери Фин“ или морски илюстрации. А как само рисува животни! Никой не може като него. Любен Зидаров също много се е учел от него.

Сашо изведнъж изчезна. Смени квартирата. Къде е Сашо, разпитвам аз. Никой не знае. Питам тук-там и накрая научих новата му квартира в един висок блок на бул. „В.Левски“ (тогава „Толбухин“), живее на тавана. Отивам да го търся. Спомням си че беше 11 часа преди обяд. Тавански стълби. Чукам. Вратата се полуоткрехва и в сянката, в полумрака се появава едно женско създание, по-красиво от ангел. Фино, нежно, леко разрошена коса, с една нощница. По-красиво създание никога не съм виждал. Това беше Елисавета Денкова. Те се ожениха по-късно. Сашо живееше изключително модерно. Той, който е роден през 1928 г., носеше тъмни очила, както сега носят, с големи рамки. Таванът му беше по-голям от една зала за изложби като „Стубел“, общо пространство. Всичко на земята. Един дюшек на земята и понеже той печелеше от илюстрации – магнетофон „Грундиг“, много голям. Отишъл и си купил най-скъпото.

Негова е корицата на „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)“[1]. Ама англичани, ама шапките им панами, кучето – великолепни. Той направи илюстрации за един малко недооценен писател – Илия Волен, който има много топли, човешки разкази. Сашо Денков е предал тази атмосфера. Той умееше в привидно грубия, черно-бял щрих да вкара толкова съдържание и дълбочина.

Показвам на Сашо мои работи. Той беше строг и критичен. Никога не ме е хвалил. Мина се време, той беше назначен за художник в издателство „Народна младеж“. Вървя аз по ул.„Раковска“ и го срещам. Тогава имаше ОХИ в галерия „Райко Алексиев“ и една моя работа беше подредена там, в центъра – „Майка с дете“, в синьо. Той ми казва:„Румене, бях на изложбата и трябва да ти кажа, че най-много ми хареса твоята работа“. Твоят учител това да ти каже…

[1] „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)“, Дж. Джеръм, изд. „Г. Бакалов“, Варна, превод Асен Г. Христофоров, 1964 г.