1
4544

С чего начинается родина

Михаил Матусовски

Отношението към войната в Украйна повдигна много въпроси. И много приказки вече се изприказваха, но до някакво прилично общо съгласие така и не се стигна. Различните гледни точки към ставащото трупат аргументи „за” и „против” руската агресия, като тези, които са „за”, не са съгласни, че думата агресия въобще има място в разговора. Противниците сочат очевидните факти и недоумяват как е възможно тяхното пропагандно изопачаване, но в отговор получават упреци, че повърхностният поглед не може да улови същността на конфликта и движещите го дълбоки мотиви.

В България ситуацията изглежда по-сложна, отколкото в другите държави, защото у нас почитта към Русия е изконна ценност с основополагаща за народопсихологията ни стойност. Ние трудно разделяме руското от българското и го защитаваме сякаш браним не просто себе си, а нещо по-важно и от нас, нещо най-висше в скалата на човешкото съществуване, нещо свято. И ирационалният елемент в подобна позиция не може да е друг, защото рационалното е по принцип лимитирано в границите на несъвършения ни ум, а истината е достъпна само за сърцето.

Да се доказват користни интереси и зависимости е загуба на време. Такива интриги се преценяват като досадно дребнотемие на фона на големите въпроси, свързани с пролятата кръв на братята – освободители. Тя измива калта на всякакви злободневни, пък ако ще и основателни нападки, те не могат да се докоснат до онази духовна територия, където душите се сливат в една чиста и освободена от материалното бреме душа.

Материалното бреме тежи на човек и той извършва какви ли не низости, но за човешкото достойнство не се съди по противоречивите постъпки, щом над тях, на безименна висота свети идеал, който оправдава всичко. А руснаците винаги са разполагали с това оправдание и неговата валидност се проверява, като се установи, че техният стремеж към завоевания в цялата им история не цели материално удовлетворение. Да твърдиш, че за Русия земното богатство има значение, е глупост, при положение че дори да го придобият с цената на многобройни жертви, те го пилеят, то не им е важно.

Важно им е нещо друго и това друго има идеално измерение. То не може да бъде обхванато от политическите дебати, от социално-икономически анализи. Ако неговият предмет се обърква с достижения от този свят, значи става въпрос за зрителна измама. Предметите и понятията от този свят са трагична неизбежност, в която хората по принуда са заклещени и се налага да се разправят с тях по безобразен начин, но за да разбереш какво ръководи целия процес, трябва да се качиш на символното ниво и да преразгледаш впечатленията си.

В началото на войната аз се върнах към популярната песен от „Бялото слънце на пустинята”, в която се пее за сполуката и победата с иронична нотка, подсказваща, че буквалното тълкуване на събитията далеч не изчерпва техния смисъл. Сюжетът се занимава с червеноармееца, който извършва конкретни действия по налагането на новия идеологически ред, но стиховете ни казват повече, защото поезията може да открие скритото зад привидностите, да ги освети отвътре и да яви непостижимото за разумно разбиране.

Сполуката, победата – те са поставени в една поетична перспектива, която надхвърля обикновената цел да се направи това или онова, с такъв или с онакъв резултат. Да, няма как, трябва да се върши дължимото – да се набелязват враговете и да се воюва с тях, за да се променя света в правилната според партията посока, но както споменахме, истинският път води извън този свят и неговите облаги, води натам, където победата е само условие в една игра на смърт и любов – „не везёт мне в смерти, повезёт в любви”. Така че каквото и изкористяване да се случва впоследствие, самата жертва е отвъдно безкористна.

Разбира се, лично аз, с колкото и уважение да вниквам в описаната философско-психологическа картина, смятам, че своеобразните метафизически оправдания в случая очертават по-скоро клиничната диагноза на патологична страст към получаване на признание на всяка цена. Или както самият автор на песента от филма „Бялото слънце на пустинята” е написал в друг свой текст: „и значит нам нужна одна победа, одна на всех — мы за ценой не постоим”. Да победиш, без да те интересува цената, звучи самоотвержено героично, но всъщност говори за „болест на победата”, която носи само унищожение.

Това написах преди време в опит да търся не противопоставяне, а помирителна среща с другата гледна точка, с хората, заслепени от горещите чувства на привързаност, които разказът за руския героизъм събужда отново и отново. Тези чувства са напълно разбираеми, но всеки, изпаднал под тяхната власт, има нужда от опомняне, точно за да запази святостта на поетичния идеал, в който се кълне. Този идеал не може да изтрие ужаса на зверствата, които се извършват в негова чест, напротив – те го изтриват не просто от съзнанието, но и от сърцето, колкото и трансцендентално неприкосновен да е. 

В този ред на мисли обръщам внимание и на още една песен. Пак много популярна и затрогваща. В нея отново се говори за простички неща с огромна символна тежест, която трябва да се има предвид, когато се питаме какво определя афектите ни и защо те заслужават уважение дори в случаите на проявено насилие. Не трябва да оставаме на повърхността, а внимателно да надникваме под нея – само тогава ще можем да се доберем до същественото. Ето за какво се пее:

С чего начинается Родина?
С картинки в твоём букваре,
С хороших и верных товарищей,
Живущих в соседнем дворе.
А может, она начинается
С той песни, что пела нам мать.
С того, что в любых испытаниях
У нас никому не отнять.
С чего начинается Родина?
С заветной скамьи у ворот.
С той самой берёзки, что во поле,
Под ветром склоняясь, растёт.
А может, она начинается
С весенней запевки скворца.
И с этой дороги просёлочной,
Которой не видно конца.
С чего начинается Родина?
С окошек, горящих вдали,
Со старой отцовской будёновки,
Что где-то в шкафу мы нашли.
А может, она начинается
Со стука вагонных колес.
И с клятвы, которую в юности
Ты ей в своем сердце принёс.
С чего начинается Родина…

Пее се за родината. А тя е онази свещена причина, която отваря вратите за всякакви действия в нейно име. Като се каже „За родину!”, нататък разговорът е излишен. И стиховете разкриват защо е така. Та нали най-скъпото човешко съдържание придава значение на тази дума – картинките в буквара, верните приятели, майчината песен, пейката пред дома, брезичката в полето, селският път, който се изгубва към хоризонта, припламващите в далечината прозорчета, пролетното чуруликане на скореца… С всичко това започва родината, което я прави не просто равна на самия живот, а тя се превръща в свише осмислящата го ценност, без която няма защо да се живее.

Но както стана ясно, трябва да се разисква конфликта между този висок символен пласт, който оправдава постъпките, и реалността, в която те се осъществяват. Защото поетичният образ на родината така или иначе се сблъсква с нейните земни очертания. Те са споменати като сантиментални трамплини, които ни изстрелват нагоре, в едно безгранично там, безкрайно като любовта ни, но все пак – къде е мястото им тук? Въпросът не може да се пренебрегне, точно заради личната конкретна връзка с майката, с пейката пред дома, с брезичката и така нататък. 

Авторите на песента, заедно с нейния изпълнител, са от еврейски произход. Композиторът Вениамин Баснер е бил под силното влияние на своя дядо, Хирш Гредитор, който е знаел много еврейски народни песни. Поетът Михаил Матусовски е роден в Луганск – град, създаден с постановление на Екатерина Втора покрай чугунолеярния завод, издигнат в района през XVIII век. Първите заселници са казаци, после сърби, молдовци, българи… Луганск се намира в границите на Украйна. В стар украински град – Нежин, близо до Киев, е роден и певецът Марк Бернес (по рождение – Менахем-Ман Неухович Нейман).

Тези историко-географски сведения ни дават представа за това, което ни интересува покрай наложителните уточнения, свързани с родината. За коя ли далечна родина са си говорили в споменатите еврейски семейства? Или не са се връщали назад, а са се концентрирали върху настоящата наличност? А как са гледали на нея, като на чия принадлежност? Матусовски и Бернес са родени преди Октомврийската революция, по време на последвалата Гражданска война Украйна се бори за своята независимост, но губи битката и става част от Съветския съюз. Те къде се разполагат спрямо това противоборство?

Отговорът на последния въпрос се съдържа в текста „со старой отцовской будёновки, что где-то в шкафу мы нашли”. Семьон Будьони предвожда кавалерията на Червената армия, която разчиства района от контрареволюционните елементи. И ако в шкафа стои старата бащина будьоновка, то става ясно на чия страна е отишла фамилията. Но всъщност става ли ясно? Песента е написана за филмовия сериал „Щит и меч” от 1967 г. по поръчка на тоталитарната комунистическа власт. Доколко „будьовката” е задължително идеологическо изискване, за да мине стихът през строгата цензура?

Не можем да знаем как точно е било, кое се е случило по съвест и кое по принуда. Но можем със сигурност да кажем, че „будьоновката” не съответства органично на останалото съдържание – тя не е като майчината песен, не е като пейката пред дома, не е като брезичката, не е като пролетното чуруликане на скореца. Тя е нещо друго, от което не можем да изведем онази свята връзка, придаваща на описаните детайли тяхната скъпоценна стойност. Намесването на идеологически знак, натоварен с геополитическа претенция, накърнява чистотата и святостта на заченатия някъде живот.

Затова накрая можем да кажем, че е хубаво да знаем с какво започва родината, но непременно трябва да разберем и в какво се състои, и къде свършва. За да не я търсим в погрешна посока, а тя да бъде винаги с нас, където сме. И да ни носи неотменима вътрешна радост, а не ожесточаващо страдание.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияМаги Марен: почит към Бекет
Следваща статияКан 2022: Кели Райхарт и Лукас Донт – финото кино на Америка и Европа

1 коментар

  1. абе Стояне от руски култури ние е надело. Гледахме им тъпата телевизия, идотските филми, четяхме им травматичната литература (наричана от тях си велика), слушахме им глупавите песни, ползвахме боклучивите им коли, хладиници и телевизори, повтаряхме антихуманата им идеология, учихме тяхната история за България. Стига вече. Престанете. Т.н. любов на българина към Руския империализъм е чиста пропаганда. Първо през православната църква в османските години, сетне от рубладжиите по времето на Възраждането. После от комунистическата пропаганда по време на царството и накрая тоталната пропаганда през колконияния преиод. Нищо не дължим на Московията. Дори и платената от нас в златни франкове свобода. Пито платено. Престанете да ни натрапвате Раssия. която е унищожила три Българии. Която открадна историческото ни минало и култура. Не се напъвайте. Няма добри руснаци. Няма добър руски народ. Няма руска култура. Престанете. Времето е разделно и ако искаме да оцелеен като народ не трябва да чуваме, гледаме и расъждаваме за Раssия. Няма добър империялизъм. Няма алтернатива. Русия означава ботуш. Какво сикате още да се случи за да го проумеете? Замълчете. Нямате право на чуждо мнение!