0
1892

С чего начинается родина?

Рисунка на Анастасия Ковальова, 9 год., гр. Троян.                     

Не може да има класова истина –
може да има само класова лъжа.
Николай Бердяев

В това, че, без да те пита и без да иска да те знае, тихо, но неумолимо настъпващата старост непрекъснато те връща към младостта, има нещо меланхолично. Но и нещо чаровно има в това. Като че ли старост и младост са се наговорили тайничко зад гърба ти, срещат се нейде насред път, „на попрището жизнено в средата” се срещат ненадейно, разпознават се взаимно, намигват си дружески и се смесват, размесват се до неузнаваемост в едно ново, неподозирано битие, което хем е твое, хем не е съвсем твое. Като че ли миналото ти застига крадешком настоящето, потупва го дискретно с детска ръчица по рамото и му прошепва съзаклятнически: „Ти гониш!”. Тази алхимия, тази необяснимост съдържа един колкото скрит, толкова и несъмнен смисъл, до който се опитвам да се добера и чрез размислите, които споделям. И които неусетно ме връщат към една стара почти колкото мен руска естрадна песничка: „С чего начинается родина?”.

Още във времената на ранното ми пионерско детство, когато я чух за пръв път, песента ме грабна. Грабна ме с топлотата, с лиричността и човечността си – все качества и вълнения, които не бяха присъщи на тогавашната културна сцена. Сам първоучителят Владимир Илич беше заявил, че цел и смисъл и на изкуството, и на всяка културна дейност е да обслужват комунистическата кауза и в онези сурови и зли времена по примера на съветската и цялата българска култура бе подчинена чрез метода на социалистическия реализъм на партийната идеологическа пропаганда. От тази вездесъща подчиненост не правеше изключение и естрадата – и от нейните ритми и строфи ехтяха постулатите на нерушимата, вечна и братска българо-съветска дружба. И по национални, и по градски спектакли и концерти, по ежегодни прегледи на художествената самодейност, и по радио, и по телевизия, и по ресторанти (бяха сантиментални времена, в които всеки уважаващ себе си ресторант си имаше оркестър и певица) се пееше предимно на български и на руски и само по изключение – на някой западен език. При това под западен разбирайте най-вече италиански или френски, но не и английски. За прогресивния мироглед английският бе езикът на англо-американския империализъм, а по-черен дявол от него под слънцето на мира и социализма нямаше. Съвсем сериозно от отдел „Агитация и пропаганда” към ЦК на БКП бяха спуснати до съответните концертни дирекции по места указания, които фиксираха с математическа точност какъв да бъде в проценти делът и на българските, и на руските (впрочем те бяха не руски, а само рускоезични – иначе си бяха съветски), и на източно-, и на западноевропейските песни във всеки репертоар – за американско участие и дума не можеше да става. Както съветската, и българската естрада обслужваше със спектаклите си директно или индиректно партийната идеологическа пропаганда. А тя бе ненаситна и алчна като ламята от приказките. Под неин аранжимент се пееше и припяваше примерно така: „Россия и Болгария – подруги навсегда!”. А после се пееше и припяваше същият текст, но преведен – за недоучилите руски българи.

Докато внезапно във водопада на този политкич изневиделица прозвуча, изпаднала от някакъв съветски филм, „С чего начинается родина?”. И в тази песен имаше, разбира се, пропаганден елемент – намерена нейде сред домашните вехтории будьоновка на таткото, който явно е, както следва, болшевишки ветеран, или намекната юношеска клетва в преданост към майката-родина. Няма как – партийността си иска своето и песента е длъжна да ѝ го даде. Но докато в образците на социалистическия реализъм доктрината доминираше човека, в песента съотношението на силите бе обратно – идейният декор се губеше и чезнеше нейде по трасето и това очовечаваше песента, правеше я лирична и вълнуваща. Докато целият бранш се къпеше в студените талази на фалшив граждански патос, родината в нашата песен започваше не с партията-ръководителка и не със социалистическия патриотизъм и интернационализъм, не с обезчовечените и обезчовечаващи клишета на убогия казионен език, а с погледа топъл на мама, с любимото дърво пред родната къщица, с междуселския път край нея, с всички онези простички неща, които са населили детството ни, а чрез детството ни – и цялата ни биография. И които в нашата детска сетивност са не преходни неща, а непреходни изживявания – архетипи, напуснали ненадейно аналитичната психология на Юнг, за да се превърнат в наши екзистенциални пътеводители, за да ни върнат към онова погубено в митинги и колективни чувства общочовешко изначалие, което тихо, непретенциозно и убедително ще ни поведе от Колективното несъзнавано към личното съзнание и подсъзнание, до пристана на собствената ни душевност ще ни доведе, за да ни припомни, че наша единствена автентична родина е детството. Родина, толкова единствена, неповторима и лична, че и най-могъщата, и най-тоталитарната, и най-всевластната политическа ситуация не може да я измести и подмени. Колкото и могъща, колкото и тоталитарна да е, държавната политика може да те подчини физически и дори социално, да те политизира по свой образ и подобие, да те застави да следваш механично целите ѝ, да ти отнеме физическата свобода и дори физическия живот, но да пренареди душата ти, да преправи психиката ти, не може. Това ѝ неможене съдържа в тъканта си нашата личностна непобедимост – то трасира непристъпните граници на държавническите пълномощия, безсилието на институцията пред духа. 

В участта на изгнаника подобни незаличими спомени придобиват особена, съдбовна значимост. При това я придобиват някак си независимо от нас, неподвластни на предпочитанията ни – почти инкогнито. Така и аз пиша тези несвързани редове като човека, на когото в първа младост насилствено му бе отнета физическата родина и на когото цял един преизпълнен с премеждия живот не успяха да отнемат другата, същинската, метафизическата родина. А стана така, така се стекоха и така протекоха нещата, защото физическата родина е подвластна на физически господства, а метафизическата родина не им е подвластна. Тя е от другото, от отвъдното и недостъпно за сетивата ни Христово царство.

Така или иначе, като се позамисля, тръгнах да пиша текст срещу вмешателството на партийността в естрадния жанр, а написах възхвала на една песен, при това песен съветска. Май единствената съветска песен, която и ние, българските изгнаници и руските ни колеги от Радио „Свобода”, слушахме, а след третото шише и пеехме – фалшиво, но от сърце. Слушахме я ненаситно открай докрай, а за бащината будьоновка и за клетвата към социалистическата родина си правехме оглушки. Не от зла воля, а за да не позволим ненавистта ни към една изпепеляваща доктрина да отрови любовта ни към онова детско наследство, което амурологът Владимир Леви окачествява като сияйност. И което при цялата му крехкост всемогъщата диктатура на пролетариата не може, не можа да погуби. Може би защото не можеше и да замести – заместител то няма.

Всъщност „С чего начинается родина?” не е съветска песен – съветска песен е „Россия и Болгария – подруги навсегда!”. Докато „С чего начинается родина?” е непринудена, дружелюбна и топла рускоезична изповед. А съветското начало не обича изповедите – проповедите предпочита, предпочита спусканите свише и безкритично следвани снише указания. Предпочита тотеми, канони, фетиши – все елементи на антиживота.

В блестящата си психоанализа на властовите модели геният на Юнг стигна до извода, че антитеза на любовта е не ненавистта, а властта. Ако се съгласим, че любовта е извечният ресурс и двигател на битието, от концепцията на ученика и критик на папа Фройд формално-логически следва, че по своята дълбока вътрешна природа тоталитаризмът е некрофилна, враждебна на живота теория и практика. Тази загнездила се държавнически между Дунав и Родопите враждебност, този антиживот се превърна против волята ни в наше местопребиваване, в наша родина обаче не се превърна. В „Защита на поезията” Йоханес Бехер писа, че „родина, в която господства неразумността, се превръща в чужбина”. Още по-чужда, още по-отчуждена, отчуждаваща и оскотяваща става тази родина, когато наред с неразумността в нея зацаруват и жестокостта и насилието. Жестокост и насилие, насочени не само срещу задграничния класов враг, а и лично срещу нас самите. Няма що – тази не от нас избирана, но властваща върху нас система декларираше човеколюбие и всеобщо братство, а се хранеше от ненаситна врагомания и човеконенавист. Нейният обществен морал бе побран цял-целеничък в строфите на Радой Ралин:

Човек за човека е брат.
Как си бе, гад?!

В общество, в което практиката е деспотична, а теорията – човеколюбива, на дневен ред идва гражданската мимикрия. Тя е най-точно илюстрирана чрез двойнственото мислене и произлизащия от него новоговор в антиутопията на Оруел. При което не бива да забравяме, че първообраз на „1984” е не нацизмът, а сталинизмът. Един сталинизъм, надживял лицемерната десталинизация през втората половина на 50-те и проникнал в една или друга форма и степен и в последвалата епоха – та чак до есента на 1989 г. Пък и след това – до ден-днешен чак, когато владее идеологически куп родни партии и партийки. Които не искат и да знаят, че комунизмът не е нищо друго, освен една безредна смесица, един конгломерат от партийно-политически злодейства, от фасадно човеколюбие и от хода на една гигантска пропагандна машина, която да съчетае всички тези несъчетаеми от здравия разум елементи ведно. Това съчетание е най-достоверният портрет на комунизма – както по света, така и у нас. И ние, българите, имахме безчестието да бъдем съставна част от необятната многонационална „империя на лъжата и злото” (Рейгън). За наша национална радост и за радост на целия човешки род тази империя не можа да бъде опазена нито от зловещата си политическа полиция, нито от изтребителните си наказателни лагери, нито от смъртоносните ракети на целия Варшавски пакт и стана безпомощна жертва на неумолимата социална еволюция, надвита бе от хода на времето. Но, разгромена физически, тя живее и днес в сърцата на милиони мои сънародници. А най-опасно, най-коварно и подвеждащо е обстоятелството, че в съзнанието на милиони граждански инфантили и в приказките на предвождащите ги изпечени демагози комунизмът живее не с действителните си злини, а с мнимите си добродетели. Неразпознаваемостта на злото го прави още по-боеспособно. Исторически европейската демокрация е демонстрирала неведнъж колко безмерно търпима е тя към политическия екстремизъм – демонстрира го и днес на родна земя. Тази търпимост допринесе за тържеството на болшевизма, фашизма и нацизма – тя и днес е заредена със скрити опасности и за нас, българите, и за света. На родна земя тази присъща на демокрацията търпимост дава своя принос и в разрастването на неокомунизма, и в роенето на екстремистки политически формации на националистична или на религиозна основа, които са природно противопоставени на европейския интеграционен процес. А вън от този процес национално бъдеще ние нямаме, вън от този процес дебнат примитивизмът на балканските дебри, шовинистичните териториални претенции на настървено преследваната от Ердоган мюсюлманска автокрация или окончателното ни русифициране от деспота Путин. Почвата за което е подобаващо подготвена и от междувременно саморусифициралата се БСП, и от издържаните от Кремъл гамени на „Атака“, и от едно общонародно русофилство, което неведнъж в размирната ни история се е превръщало в наше национално проклятие.

Държавнически изход от тези една от друга по-зловещи и една през друга по-нарастващи опасности аз не зная, зная обаче екзистенциален изход – реши ли човек, и в смразяващата безнадеждност на тоталитаризма може да открие искрица надежда. Изходът е спотаен в онези прости, ясни и благородни знаци на битието, към които ни връща песента. И които всеки може да открие и разчете в собственото си минало. Конструктивна алтернатива това съзерцание няма – алтернативата е безпощадният марш на папината будьоновка. А тази алтернатива е не само деструктивна – и смъртоносна е. Ние, питомците на реалния социализъм, го знаем по-добре от всеки друг, по-незабравимо го помним и от наследниците на националсоциализма. Тъкмо затова предпочитаме родината да започва от нас самите – не и от нашите палачи.

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияАвтобиография
Следваща статияИзточно-европейският проблем