0
679

Тайната на обущаря

В колонката си от миналата седмица Деян Енев разказва една интригуваща и загадъчна среща между монах отшелник и един светски човек, прочул се с дара си на лечителство и прозорливост. Монахът също бил получил този дар след усилена аскеза. Затова той  малко се усъмнил в обущаря, малко го укорил, може би дори малко му завидял – възможно ли е да получи такъв дар, без да води аскетичен живот, дали няма нещо съмнително, дали не е самозванец. Човекът бил обикновен обущар, бил смирен и честен, но животът му не се отличавал с нищо необикновено. Отшелникът направо го попитал как е получил този дар.

– Едно-единствено нещо има, което може би ми е признато за заслуга на небето …

Отшелникът се приближил и обущарят му прошепнал нещо на ухото. Така завършва разказът. Не се казва какво му е прошепнал, каква е тайната му. Точно това е интригуващото и тайнственото. Каква ли ще да е тайната на обущаря? С какво ли е заслужил да получи дара на прозорливостта и лечителството от Бога? Умът ни гадае, търси отговор. Недоумяваме, предполагаме, тълкуваме.

Но нали е дар. Дар не се дава за заслуги. Ако е за заслуги, то вече не е дар, а заслужена заплата. И продължаваме да се питаме и загадката сякаш се усилва.

След като обущарят е получил без особен труд същия дар, какъвто е получил и  отшелникът след усилени, денонощни и многогодишни подвизи и трудове, то не се ли обезценява и обезсмисля отшелническата аскеза? Не се ли е лишавал отшелникът напразно от храна, от сън, от топло легло, от почивка? Или обущарят има някаква неподозирана тайна, която е повече от всички трудове, усилия и подвизи на отшелничеството? А Бог не е ли несправедлив, след като дава едно и също срещу много труд и за никакъв труд?

Всички хора са различни по характер, способности и сили. На един Бог поверява пет таланта, на друг два, на трети един – всекиму според силата. И от всички очаква вярност. Едни се трудят на лозето от ранна утрин, а други идват чак в единайсетия час. Накрая и едните, и другите получават по динарий.

Ето как свети Порфирий Кавсокаливит вижда Божията „несправедливост“ през очите на любовта: „Това, което има значение, не е дали се молиш цял ден, а как се молиш. И пет минути да се молиш, а някой друг да се моли цял ден, с твоите пет минути можеш да получиш по-голяма награда от онзи, който цял ден се е подвизавал в молитва. И още нещо. Не стига, че този клет човек, който дошъл в последния момент, в единадесетия час, загубил целия си живот в суетни неща и е бил далеч от щастието и радостта, та нима сега Бог да не му даде възнаграждение, след като е пожелал да се потруди ли?“ Може би като такъв работник от единайсетия час е виждал себе си обущарят и се е надявал само на Божията доброта.

„Само във връзка с радостта Божият страх и смирението са здрави, автентични и плодотворни. Извън радостта всичко става демонично, най-дълбоко изопачение на всеки религиозен опит“ – казва отец Александър Шмеман. Може би подобни думи за радостта е прошепнал обущарят на ухото на отшелника.

В Рилския манастир имало един монах Софроний, постъпил като послушник през 1926 г., едва 19-годишен. Притежавал детско простосърдечие и невинност, бил искрен и доверчив, нямало у него лицемерие и престореност. Като виждали светия му живот, поклонници му подавали листчета с имена на свои близки, да се помоли за тях. Ала той бил неграмотен и като не можел да ги разчете, правел земен поклон за всеки и казвал: „Помени, Господи, този, които е записан тук!” През 1961 г. всички монаси били изселени от манастира по нареждане на комунистическите власти. Той се поселил в малкото манастирче „Св. Георги” край село Говедарци, Самоковско. Пребивавал все така в сърдечна молитва и постоянен разговор с Бога. Хората го обичали, а той се молел за тях. Бог го прибрал на Възкресение Христово през 1977 г. Може би с такава простота и обущарят да е спечелил Божията благодат.

Не знаем точно какво е прошепнал обущарят на отшелника. На ухото на всеки човек Бог прошепва различни неща, защото всички сме различни. И всеки има своята тайна, прошепната му от Бога.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга – повестта „Първият рожден ден“ излезе в издателство „Сиела“ в края на 2016 г.

Предишна статияКакво им куца на историческите кинодрами
Следваща статияКамбанарията