1
841

Тайните чекмеджета на Боян Воденичаров

Концерт в Балабановата къща
Боян Воденичаров изнесе авторски рецитал в Балабановата къща в Пловдив на 3 октомври 2014 г..

Разговор с именития пианист и композитор за корените на импровизацията, фалшивите разделения в музиката, пристрастията му към старинните инструменти, за независимото мислене и конкурсите, които все повече заприличват по атмосфера на борсата на Уолстрийт.

Помня Боян Воденичаров съвсем млад. Помня, като се върна от Брюксел с наградата „Кралица Елизабет”. Още тогава приличаше на Пък в „онзи прекрасен сън” – дързък, немирен дух. Свиреше тук и там, много по-зрели музиканти си оспорваха привилегията да му партнират, после зачезна в Америка – на двегодишна специализация при Леон Флайшер в Балтимор. Случваха му се и хубави, и безумно абсурдни неща. Като това, дето за малко не му провалиха стипендията „Фулбрайт”, понеже нямало подходящ човек, който да знае английски (а той, разбира се, знаеше!). Или, когато най-сетне намери семеен подслон в софийска панелка, „тружениците” от блока го осъдиха да не свири на собствения си инструмент, в собствения си дом. Боян стана „държавен артист”, дори преподаваше в Консерваторията – цели три години. И замина. На собствен риск, в Белгия. Както днес казва: „Личните избори са си лични и не засягат никого, освен теб самия”. Така е. Научавахме новините около него не защото се шумеше за тях, а поради сериозността и същинската им тежест. Концерти с реномирани оркестри и солови рецитали в Европа, в САЩ, в Япония. Участия на Валонския и Фландърския фестивал, на Ars Musica в Белгия, на Клавирния фестивал в Амстердам, на френския МИДЕМ. Авторски композиции, изпълнителски записи – по радио- и телевизионни канали, CD-та, включени в каталозите на прочути звукозаписни фирми. Тук е и джаз-музицирането, и влеченията му в областта на бароковата музика, и, разбира се, педагогиката (отначало в консерваториите в Гент и Лиеж, и впоследствие – до днес, в Кралската консерватория в Брюксел, където е професор по пиано, импровизация и пианофорте).

Духовният аристократизъм на Боян Воденичаров, така респектиращ в миналото, сега е още по-видим. Може би заради отстояваната с десетилетия честност в професията, заради почтеното присъствие в чертозите на музиката, където е едновременно поданик и владетел. Авторският му рецитал в Пловдив, в есенното издание на Петия международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” (3 октомври 2014), дойде да покаже откровенията на един музикант – философ, пианист, композитор и импровизатор, чиито спонтанност и искреност ни спомниха времето, когато у нас „джазът беше млад”, и когато виртуозитетът и неудържимата инвенция вървяха ръка за ръка. Публиката в Балабановата къща се оказа жадна за точно такъв род изживяване, макар и никой да не бе предвидил стихията на случващото се на сцената.

На сутринта, малко преди да потегли за София, а оттам – за Брюксел, Боян Воденичаров продължи „откровенията” си, този път – със слово.

Боян Воденичаров

Изкуството на импровизацията обикновено се свързва асоциативно с джаза. Но с концерта си в Пловдив ти ни върна към корените на тази артистична практика, заложени не другаде, а в зоната на класическата музика.

Импровизацията изчезвa от зоната на класическата музика горе-долу в края на XIX век. Като преди това не само е присъствала, но и е играела основна роля – и в образованието, и в музикалните практики. Примерно, в епохите на Ренесанса и ранния Барок музиката в по-голямата си част е импровизирана. Това, което се нотира, не е цялата музикална тъкан, а, общо взето, хармонията и мелодичния скелет, всички орнаментики и мелодични връзки са били предмет на импровизация. Всеки знае за техниката на цифрования бас, който обозначава баса и хармоничната структура, а как точно ще се представи акордът от клавесиниста, или от изпълнителя на лютня, зависи от него. Той на практика импровизира и фактурата, и ритмическата фигурация на това, което се свири. Нещо подобно наблюдаваме в джаза. В джаза днес не се изписва всичко – само хармонията и мелодичния скелет, мелодията е зададена като идея, която изпълнителят може да модифицира. И ако проследим историческия развой на музиката, факт е, че винаги се е свирело в един стил, да кажем, класическия стил в края на XVIII век – стил galant. Този преобладаващ стил, макар и с някои варианти – италиански, френски, немски, прави абсолютно достъпно и възможно импровизирането. Защото всички са били погълнати от една единствена музикална логика. Докато в края на XIX век ситуацията се променя с експлозията от множество стилове, като самите техники на композиране и хармоничният език се усложняват неимоверно. След Вагнер композиторите започват да изобретяват свой собствен език и в тази многолика картина от разнопосочни търсения импровизирането става невъзможно.

Възможно ли е всеки „класически” изпълнител да има способността да импровизира? Това въпрос на дарба ли е, или на професионални умения?

Нужни са умения. Условието за импровизиране не е непременно само творчески талант, а такава идея за музициране, която да включва синтеза от инструментално свирене, композиране и теория. Музиката е нещо цялостно и ти трябва да я опознаеш в тази й цялост. Това е била концепцията в предишните епохи. Там не е съществувало съвременното разделение на композитори, теоретици, изпълнители, фолклористи, оркестратори, диригенти – всички те са присъствали в една единствена личност. Моцарт е свирел на цигулка, на виола, на пиано, композирал е, преподавал е теория, познавал е теорията на композицията, на полифонията, дирижирал е, свирел е на орган… И това се отнася не само за Моцарт, а и за Бетовен, за Брамс, за Шуберт, за Шуман – всички интензивно действащи музиканти са работели в абсолютно всички зони на музиката. Това е друга философия на съществуване на музиката – много повече занаятчийска, непретенциозна, в добрия смисъл на думата. Виждаме го и в живописта – Леонардо да Винчи е търсел занаятчийска техника за рисуване на фреска, а Микеланджело – как да нанася боята върху тавана на Сикстинската капела. Днешната гледна точка към музиката е, от една страна, ултрапретенциозна, защото ние се съзнаваме като творци. Онези хора, обратно, са се съзнавали като занаятчии, а са били творци. Чисто и просто, защото любовта към този занаят и познаването на тази материя е разгръщало оптимално творческите им възможности. Аз мисля, че днес нашето хипертрофирано самочувствие на творци, това, че се смятаме за творци, а не за занаятчии, определя и специализирането ни в една-единствена сфера. Защото, ако ти се виждаш като голям композитор, голям изпълнител, голям теоретик, или не знам какъв още, за да поддържаш кариерата си, неминуемо ще се ограничиш в своята дейност. А ако просто следваш инстинкта си на интерес и любов към музиката, този инстинкт естествено те води навсякъде. В такъв случай, ако си композитор, не можеш да си сложиш бариери и да кажеш – не, аз няма да слушам джаз, защото това не ме засяга, или, ако си изпълнител – не, аз няма да погледна към композирането, защото то не ме засяга. Това е просто неестествено. Нали, ако си селски стопанин, неестествено е да знаеш какво става в полето, а да не знаеш какво става в гората, неестествено е да познаваш млекопитаещите, а да не познаваш птиците, това е част от твоя живот, ти си част от всичко. Днес гледната точка какво е музиката е променена изцяло. Модерната гледна точка естествено изключва импровизацията от употреба, защото тя е крайно „аматьорска”, в смисъла на думата amare – обичам. Това е форма на музика, правена от влечение, от любопитство, а не от прагматичен професионален интерес. В днешно време тази форма, погледната от социалогически ракурс, е демоде. Защото в преобладаващата част от случаите на преден план излиза не любовта към свиренето, а стремежът към кариера, слава, власт, пари и т. н. Разбира се, това е едно много грубо обобщение…

Чувстваш ли се самотен в пътя, който си поел – на музикант, посветил живота си на импровизацията, в смисъла на онова amare, за което говориш?

Как мога да се чувствам самотен, като импровизацията никога не е спирала. В  края на XIX век, в същия момент, когато тя започва да избледнява от класическата сцена, се появява джазът! С други думи, моментално се появява една огромна нова територия, в която се импровизира, и то как! Така се импровизира, че това повлиява на цялостното развитие на музиката в XX век. Цялата модерна класическа музика (класическа, в академичния й смисъл), или почти цялата, е повлияна от джаза. От друга страна, органистите поддържат импровизационната традиция без никакво прекъсване във времето, много често и композиторите, които имат влечение, импровизират, така че импровизацията не е изчезвала в самата „кухня” на музикалната дейност. Изчезва социалната й роля. И обяснението е много просто. След Вагнер се променя не само звуковият език, променя се философията на музиката, появява се една неистова мания за величие у композиторите, появяват се тези митични фигури на изпълнители, на творци. Къде е импровизацията спрямо това? Един спонтанен метод на музициране, ефимерен, който изчезва в момента на своето проявление. Пълен антипод на претенцията за самообожествяване на твореца от Вагнер нататък. Аз не ангажирам, разбира се, никого с това мнение. Може би 90 процента от хората няма да са съгласни с него, но, според мен, в един момент се появява един авторитарен расизъм в западноевропейската класическа музика, изключващ интереса към „второстепенните”, „инфериорни” жанрове. Интерес, който в предишни епохи винаги е съществувал и композиторите не са се срамували от това.

Свириш джаз от съвсем млад. Това вероятно също е дошло от нагласата ти да бъдеш винаги с отворени очи и уши. Дължащо се на любопитството ти към света и ставащото в него…

Ами да. Чувах джаз около себе си, чувах някаква хармонична система – страшно интересна, много различна от романтичната хармония, ритмична тъкан – абсолютно  специфична, базирана не на силното, а на слабото време, цяла една система, която идва от първите популярни жанрове на черните музиканти в Америка – рагтайма и кейкуока. Много композитори не са били глухи за това, всички го знаем – Дебюси, Равел, Стравински, целият XX век е бил повлиян от джаза. Та как да не се заинтригува човек от една толкова богата музикална материя! Естествено, всичките ми професори пищяха, че така не се прави, че класическият музикант трябва да си стои в неговата територия, обаче на мен тези приказки нищо не ми говореха. Аз така и не знаех какво е класически, или джазов музикант, всички тези разделения ми изглеждаха страшно фалшиви. Сега те продължават да бъдат фалшиви, но имат някакъв практичен смисъл, просто животът е по-лесен, ако си избрал в кое чекмедже да влезеш. Всички знаят, че ако отворят това чекмедже, ти ще си там, и съответно пък не те търсят в други чекмеджета. А аз съм в три-четири чекмеджета и резултатът е, че ту ме има, ту ме няма…

Ако отворим чекмеджето с пристрастията ти към старинните инструменти и към бароковата музика, ти няма как да не си там, нали? Кога се появи тази ти страст?

Старинните инструменти започнаха да ме интригуват много в края на 80-те, като се върнах от специализацията си в Америка. Бях объркан, защото представата за кариера на концертиращ пианист, която ми бяха набили в главата, изобщо не ме привличаше. Имах разочарования от ставащото в класическата музика. Например фигури като Караян ми изглеждаха абсолютно ужасяващи. Днес това вече е симптоматика. Постоянно виждаш музикални олигарси, хора, които си служат с финансова, с политическа власт, стават законодатели в културата, без непременно артистично основание. Но да се върнем към старите инструменти. И когато чух ансамбли за стара музика, записи на Николаус Харнонкур, на Кристофър Хогууд, на Густав Леонард, това буквално ме преобърна. Изглеждаше като процеп за влизане в друго измерение, където има по-малко лъжа и по-малко деформация. И се хвърлих с главата надолу – в четене на трактати, слушане на записи, правех само това може би 6-7 години наред и то ме опияняваше, бях сякаш в нирвана в контакта с този различен вид музика, при който самият метод на фразиране, самата есенция на инструментите не позволяваше фалша на индустриалната съвременна класическа култура. Това трая, колкото трая… Меденият месец мина, илюзиите ми се изпариха и сега виждам, че и тази зона се корумпира, тя също изработи свои стереотипи, свои клишета, там също се появиха съответните феодали и законодатели. Излезе, че отново се изминава същият път.

И все пак продължаваш да свириш барокова музика, даже притежаваш старинни инструменти.

Да, свиря много камерна музика с най-различни музиканти, свиря и соло, имам две пианофортета вкъщи, от различни епохи – едното от края на XVIII век, другото – от началото на XIX. Разнасям ги по залите с камионетка под наем… е, има и хамалогия при свиренето на старинни пиана. А също преподавам пианофорте в консерваторията.

Днес има засилен интерес към бароковата музика. Това мода ли е, или трайна тенденция?

В Северозападна Европа има страшно голям интерес, той започна да прониква полека-лека и в Източна Европа, в Унгария винаги е имало барокови ансамбли, сега те са много повече, така е и в Полша, и в Чехия. В България има вече бароков фестивал, в Русия е пълно с групи за старинна музика и с много добри изпълнители. Аз се запознах с покойния днес Андрей Волконский, който е инициаторът на възраждането на бароковата музика в Русия. Създаденият от него ансамбъл „Мадригал” през 1965 г. започва да изпълнява музика от XVI-XVII век – Монтеверди, Палестрина, Орландо ди Ласо и пр. Андрей Волконский беше и изключителен композитор, личност, която е оказала влияние на Шнитке, Денисов, Губайдулина, на цялата плеада от модерни руски композитори. Kaтo пианиста Алексей Любимов – голям специалист в областта на старинните инструменти, също повлиян от начинанието на Андрей Волконский. Днес в страни като Холандия, Германия, Франция определен репертоар – ранна класика или барок, в 80 процента се свири единствено на инструменти от епохата.

Волконский, който от 1972 г. живее на Запад и умира в Екс ан Прованс, през целия си живот е отстоявал правото си на независимо мислене. Ти си голям привърженик на независимото мислене. Опитваш ли се да го „предадеш” и на учениците си в консерваторията?

Общо взето образованието в 99 процента се стреми да кастрира всички импулси към свобода и да ни наложи някаква форма на комформизъм. Но има 1 процент от наученото, който ни казва: следвай независимото си мислене. И този процент е решаващ. Вярвам, че всеки е имал един или двама учители през живота си, които волно или неволно, са вкарали в главата му бацила на независимото мислене. А колкото до моя пример на педагог, това е нож със 17 остриета. Аз никога не си позволявам да дърпам някого към моите избори. Не смея да казвам на учениците си – правете като мене, но в същото време гледам да не ги тъпча с изтъркани клишета и конформизъм.

Интересно, че, давайки им свобода, ти ги привързваш още по-силно към традициите…

Независимото мислене естествено те прави защитник на традиционните ценности. Както казва Цветан Тодоров в една своя статия: „Традиционните ценности са спасението в епохата на криза”. Ами, естествено, традиционните ценности са това, което историята е филтрирала, което е задържала като есенциално. Софокъл, Омир, Данте, Шекспир, Гьоте и т. н., всички знаем за какво става дума. И това крепи човечеството векове. Докато днес ние се забавляваме да изхвърляме тези традиционни ценности от употреба, да ги обявяваме за демоде и да ги заместим с едно абсолютно прагматично, технократско образование, без да си даваме сметка, че по този начин се самоубиваме. Защото единственото противодействие срещу природната агресия на човека са именно традиционните духовни ценности, които създават тъй наречения хуманизъм, базиран на независимото мислене. Това е нашата култура. Това е противодействието на всички други тенденции на човешката цивилизация, които са изцяло геноцидни. Знаем, че всички големи цивилизации са вършили убийства. Откриването на Америка, на Латинска Америка не са ли довели до геноцидни процеси? Изтребване на една част от населението, за да преуспее друга. Която и епоха да вземем, което и да е революционно историческо събитие – Френската революция, Октомврийската, се срещаме с унищожаването на една класа, за да дойде друга. C едни и същи процеси, абсолютно повторяеми, които са следствие от присъщите на човека агресивност, жажда за власт и способност да убива. Днес това се вижда много добре. Една от фантастичните качества на интернет е, че имаме достъп до огромно количество информация – и историческа, и социологична, и философска, дори психологическа. Всеки може да си направи портрет, да се види в огледалото съвсем ясно и отчетливо. Да усети колко чудовищна всъщност е човешката природа. И ако се запитаме защо още не сме се избили помежду си, за това е спомогнал именно хуманизмът – културата, изкуството, духовността, религиите. Традиционните ценности.

Ти си лауреат на конкурса „Кралица Елизабет”. А през последните години и нееднократен участник в журито на това престижно състезание. Как изглеждат конкурсите днес, във време, когато „уморените коне” ги убиват, щом на хиподрума се появи нов състезателен жребец?

Още в годините, когато аз се явих на конкурса „Кралица Елизабет”, си говорехме, че конкурсите са корумпирани и че стойността им е много относителна, но тогава все още изглеждаше възможно там да проникне и музика, не само амбиции за кариера. Моето лично мнение е, че ако ги погледнем единствено през погледа на музиканта, те са изцяло негативно явление. Защото произвеждат конформисти. Но, от друга страна, имайки предвид в каква епоха живеем, каква е ситуацията и конюнктурата, за да пробудиш някакъв интерес, за да отговорят на телефонното ти обаждане, за да ти отворят мейла, трябва да заявиш, че си лауреат на някакъв конкурс, иначе ще те изхвърлят в кошчето. Макар че има хора, които успяват да функционират в музиката и без конкурси. Така че, според мен, конкурсите са се превърнали в необходимо зло. Като са тръгнали от някаква що-годе благородна идея –за съревнования между големи артисти. В 30-те години, предполагам, когато са се явявали на конкурси личности като Ойстрах, Коган, Микеланджели, атмосферата е била по-скоро присъща на музикални форуми, фестивали. Днес това прилича на борсата на Уолстрийт – кой ще изяде възможно повече конкуренти, кой ще прегази повече трупове, за да оцелее сам. Наблюдава се един хиперпрофесионализъм, хиперперфекционизъм, който преди не е съществувал. Някой ще ми опонира: ами какво искаш, това е великолепно! Наистина, никога не е имало такова ниво на инструментален перфекционизъм. Обаче и никога не е имало такава бъркотия и хаос по отношение на артистичните търсения.

Добре, да се върнем към твоите търсения. Има ли слушатели за подобна „елитарна” артистична нагласа? Има ли публичен успех такова изкуство, основаващо се на абсолютната честност и безкомпромисност на музиканта?

Спецификата на изкуството е, че то не търси гаранции за успех. То е вътрешна нужда. Аз затова и толкова държа на термина независимо мислене, защото само независимото мислене ти дава възможност да усетиш вътрешните си нужди.

Аз не се стремя да се харесам на публиката, да ми бъде погалено егото, просто се ровя в тези територии и ако съм открил нещо, което за мен е ценно, искам да го споделя. Ние правим нещо винаги с надеждата, че то ще бъде разчетено. Но ако седнем да спекулираме с откритието си, ако почнем да го профанираме, изопачаваме, за да стане леснодостъпно, какъв е смисълът?

Пазарът за музика заприлича на книжния пазар, където на рафта се поставят само заглавия, които гарантират високи тиражи, защото са много добре промотирани. Това също е изопачаване на стойностите.

Едно нещо се продава, когато зад него има добър маркетинг, а не непременно защото е добро. Спокойно можем да намерим великолепни неща, даже шедьоври, в някакви кюшета в забутани книжарници, в книги с по 50 бройки тираж. Но, от друга страна, финансовият успех на един продукт не значи, че той е без качества. Аз съм твърдо убеден, че няма никаква връзка между духовната творческа дейност на човека и икономическите процеси. Трябва да се погледне историята на културата и да се види, че редом с нещата, имали успех, е пълно с гении, които са били абсолютно непознати. Веднага можем да изредим цял куп – Моделиани, Ван Гог, Антон Веберн, Шуберт, Манделщам… А кой е слушал Бах след смъртта му? В продължение на един век е бил напълно забравен, единствено композиторите са си предавали съчиненията му един на друг. Можем да изредим стотици абсолютно непознати за времето си имена, които са изиграли огромна роля в културата. Да се смята, че гаранция за качествата на нещо е комерсиалният му успех, е невероятна глупост. Тогава трябва да твърдим, че най-хубавата храна е в „Макдоналдс”!

Обръщаш ли се все още с гняв назад, към времето, когато „трудещите” се в един софийски панелен блок те бяха обявили за „нетрудов” елемент и на практика те принудиха да се изнесеш не само от панелката, но и от страната?

Като се оженихме с Надя, едва двайсетгодишни, отначало поживяхме разделени, защото нямахме жилище, но изведнъж ни се отвори късметът да получим малък апартамент в квартал „Младост I”, в една сграда, пълна с най-различни социални прослойки – работници, асфалтьори, безработни, алкохолици, чиновници… И аз се бях цвъкнал някъде в средата – пианист, когото всички ненавиждаха страшно откровено. Нищо – виках си, – нямам нищо против да живея с тях, ще ги спечеля с добро, ще им докажа, че човещината съществува. Но не успях. Те успяха! Правеха всичко възможно да ме прогонят – поливаха ми колата с киселина, пукаха гумите, викаха милиция, пишеха оплаквания до ЦК на БКП, идваха ченгета да питат защо свиря, защо дразня хората… Имах един роял „Стенуей”, подарен ми от мои близки белгийци, след като взех наградата на „Кралица Елизабет”, но милицията ми забрани да свиря вкъщи и ходех да свиря у приятели на пиана „Беларус”. И свиренето ми взе да отива на кино, всичко започна да се руши. Жена ми Надя тичаше по разни инстанции да пита не може ли нещо да се направи, те й затръшваха вратата с думите: „Не ни е до това. Имаме по-важни въпроси от този къде ще свири мъжът ви, да си намира къде да свири.”

Сега, когато слушаме, че в Гент (град, в който си преподавал) се пренасят по три автобуса дневно български роми и си живеят царски, защото са му намерили цаката – отварят фирми за 1 евро, „фалират ги” и като новоизлюпени безработни започват да получават от държавата по 1000 евро обезщетение, белгийците не се ли настройват законно срещу всеки, който идва от България?

Белгия се оказа доста толерантна страна. Страшно много емигранти има и продължават да нарастват. Говори се, че в Гент има към 18 000 български цигани… Но проблемът е, че в повечето западноевропейски страни принципите на социалната политика, включваща защитата на малцинствата, датира от 70-те години на миналия век, още от времето на студената война. А днес ситуацията е съвсем друга. През 70-те години да се защитава едно емигрирало от Източна Европа семейство беше нещо благородно, а в момента е едно недоразумение. Не само циганите спекулират със социалните защити, има хиляди случаи на цели семейства от различни части на света, които емигрират в Белгия, не работят, не учат езика и живеят, използвайки социалните помощи. Много е трудно да се съчувства на такива емигранти. Но вината не е само тяхна. Защото и европейските закони не се адаптират към новата епоха, а лежат на принципи отпреди 30 години.

И накрая, нека обърнем поглед отново към музиката. По точно – към идеята ти да поднесеш точно този „импровизационен” стил във фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща”.

Реших да обобщя дългогодишните си лични преживявания като пианист, композитор и импровизатор и да ги представя в концертната зала. Давам си сметка, че е трудно да се квалифицира подобно музикално действие, още повече, че звуковата материя, която предлагам, се намира на границата между джаза и съвременната класическа музика, но в същото време съм убеден, че подобен начин на музициране е от изключителна важност днес, и като музикант се чувствам длъжен да споделя с публиката своите открития в тази област.

Видео от авторския рецитал на Боян Воденичаров на „Дните на музиката в Балабановата къща”, 2014