0
9372

Тайният дневник на Хитлер

Килията на Хитлер в Ландсберг, която по времето на националсоциализма е била възприемана като национална светиня.

Откъс от романа на Харис Влавианос (ИК „Колибри“, превод Здравка Михайлова, Иван Б. Генов). 

„Тайният дневник на Хитлер“ е фикционално произведение, което се основава на точни исторически и биографични факти: започва от деня на арестуването на Хитлер след неуспешния Бирен пуч в Мюнхен през ноември 1923 г. и приключва през декември следващата година, когато той е освободен след амнистия. Както самият автор определя творбата си, това е измислен, „повествователен документ“.
Историческата фактология, свързана с метежа срещу Ваймарската република и с участниците в него, изпълва всяка страница на книгата на Влавианос. Но романът е преди всичко оригинален опит да се проникне в мрака на „века на крайностите”, във вътрешния свят на диктатора. 
Каква е целта на тази книга? Отговорът е в настоящите свидетелства за възраждането на национализма, фундаментализма и популистките техники за манипулиране в световен мащаб. Ето защо преосмислянето на феномена „Хитлер“ и на нацизма е навременен проект.

Харис Влавианос е известен гръцки учен, поет, писател и есеист. Роден е през 1957 г. в Рим. Завършва философия в Университета в Бристол и политология и история в Оксфорд. Издал е единайсет стихосбирки, преводи на Уолт Уитман, Езра Паунд, Т.С.Елиът, на съвременни англоезични поети. Негови поетически творби са преведени във Великобритания, Германия, Франция, Швеция. Преподава история и политология в Американския колеж в Гърция, води семинари по поетическо изкуство в издателство „Патаки“.

„Тайният дневник на Хитлер“, Харис Влавианос, ИК „Колибри“, 2018 г. превод Здравка Михайлова, Иван Б. Генов

Предговор на автора

ОТКРАЙ ВРЕМЕ ме занимава „феноменът Хитлер“. Как един незначителен човек с натрапчиви идеи, ниско потекло и оскъдно образование е успял да омае германците, да ги завладее, да торпилира с евтината си реторика политическия договор на времето, да поведе една страна по път, оказал се най-унищожителният за целия свят и за самата нея, и да се превърне в олицетворение на абсолютното зло? До каква степен е било разядено националното самосъзнание на германците от теориите за „предателството“ на политиците, подписали унизителната капитулация на Германия след Първата световна война? Колко мощно трябва да е било усещането за национално унижение и всеобщо отчаяние, че германското общество да приеме Хитлер като Месия, способен да възвърне наранената му гордост?

Още от времето, когато следвах история и политология в Оксфордския университет, се мъчех да проникна в мрака на „века на крайностите“ и се опитвах да намеря отговорите. Впрочем това беше времето, когато избухна прословутият скандал с „Дневниците на Хитлер“ – шейсет (!) написани на ръка тетрадки, които един дързък мошеник, Конрад Куяу, представяше за автентични. Помня, че ги беше купило срещу астрономическа сума германското списание „Щерн“ и че сериозни историци удостоверяваха тяхната автентичност, но последвалото проучване доказа, че са фалшиви, а Куяу попадна в затвора. Все пак по онова време имаше съвсем малко неразкаяли се германци, съхранили носталгията по хитлеристкия режим, а сред тях нямаше младежи – в онези години младите прииждаха на вълни в редиците на марксизма в различните му вариации. Паметта за нацисткия ужас и за войната беше още жива и беше още прясна дълбоката рана, която нанесоха Хитлер и нацизмът на германското общество. Щяха да минат години, докато падне Берлинската стена и докато се разпадне „реалният социализъм“. Трябваше да си отиде от живота поколението, свидетел на ужасяващото лице на Третия райх, за да се появят първите признаци на възраждането на нацистката идеология.

От бълнуване на малцина маргинали нацизмът наново очарова все повече и повече хора, потърси по-широка аудитория и за съжаление, я намери в много европейски страни, включително и в Гърция. И тогава у мен се възроди една отдавнашна идея. Естествено, като историк аз съзнавах, че тази форма на абсолютна власт, която е успял да наложи Хитлер, може да се обясни по-добре с проучване на обществото, върху което е била упражнявана тя и което е стигнало дотам да обожестви своя „фюрер“, отколкото с анализ на неговата личност.

Но все пак бях изкушен от идеята да се разровя около тази демонична и все пак харизматична личност – епитетът „харизматичен“ няма непременно положително значение, – за която са характерни пълната прикритост на ума, подозрителността, ледените чувства и маса натрапчиви идеи. Както вярно е отбелязал един от най-авторитетните биографи на Хитлер – Иън Кършоу: „Хитлер е от малкото личности, за които може с абсолютна сигурност да се каже: без него ходът на историята щеше да е друг“. Трябва само да си помислим за масовата гибел по време на Втората световна война – Холокостът е едно от най-трагичните събития в нея – и за последствията от тази война (противопоставянето в Европа, разделянето на Германия, Студената война), за да се уверим в правилността на тази констатация.

Измисленият дневник на Хитлер, който държите в ръцете си, започва от деня на неговото арестуване веднага след неуспешния Бирен пуч през ноември 1923 г. и приключва през декември следващата година, когато Хитлер е пуснат на свобода след дадената му амнистия. Книгата ми е резултат на усилни изследвания и многогодишно проучване и представя по-скоро душевния свят на диктатора. Разбира се, става дума за измислен роман, който обаче се основава на историческите факти, на текстовете (включително и на самия Хитлер – да не забравяме, че първият том на прословутата му книга „Моята борба“ е написан в затвора), на анализите и тълкуванията на цяла плеяда историци и изследователи. И нека добавя тук, че по време на престоя си като затворник в Ландсберг Хитлер наистина си е водел дневник, както е засвидетелствано от много източници, който дневник след неговото освобождаване и след публикуването на „Моята борба“ неизвестно как се е изгубил. Следователно в основата на решението ми да се опитам да го възстановя стои истински факт. В заглавието предпочетох думата „таен“ вместо „изгубен“, тъй като, когато е писан от Хитлер по време на тринайсетмесечното му пребиваване в затвора, изглежда, само Рудолф Хес е знаел за съществуването му. Очевидно Хитлер не е искал да разкрива пред другите затворници, че си води дневник. Много по-късно обаче в разговори с най-приближените си сътрудници той многократно го е споменавал.

Ако трябва да определя жанра, който се оформи в хода на писането, бих го нарекъл „повествователен документ“. Избрах формата на дневник и писането от първо лице, тъй като исках да придам по-голяма въздействена сила на въображаемото съживяване на този претендент за властта, в крайна сметка успял да я завладее, да я разшири и да я наложи не само на тълпите, които е подбуждал с демагогията си, но и на хора, много по-интелигентни и по-способни от него, като например Мартин Хайдегер и Карл Шмит. Опитах се да разбера особеностите на личността му, като непрестанно имах наум извращенията, промъкнали се в множеството издадени след войната спомени на нацисти, както и в различните, неизбежно субективни, анекдотични истории, разказвани от хора от обкръжението му и пряко свързани с неговото име. Основавайки се на авторитетни източници, аз се постарах да реконструирам неговия характер, натрапчивите му мисли, неговите фобии, страсти, омрази, комплекси, предубеждения и естествено, неговите идеи.

Всъщност идеите на Хитлер са по същество банални – в тях няма никаква оригиналност. Самият той е продукт на конкретна епоха и на конкретна страна. Германия от онова време нито има силна традиция в парламентаризма като Британия, нито е решила жизненоважния проблем за своята „позиция“ в Европа. (Германия се е обединила късно, когато в останалия свят вече са се наложили Британия, Франция и Америка.) Германският стремеж страната да просъществува и да се превърне във велика сила стимулира началото на нейната експанзия в Централна Европа със завладяването на съседни територии. Германия вече е направила такъв опит още през 1914 г., но се е провалила. Същия опит прави и Хитлер през 1939 г., като прилага идеята за намиране на „жизнено пространство“ на Изток – нещо, което също не е ново явление.

Разбира се, много водачи в историята не са имали оригинална мисъл. Онова, което основно ги е отличавало, е жаждата за власт и непреклонната им вяра в себе си и в собствената им мисия. Хитлер обаче е настоявал да се изтъкне като сериозен политически мислител, само че в действителност онова, което е представял за свои „мисли“ и „анализи“, не е нищо друго освен банални, приповдигнати идеи на един фантазьор и маниак на тема власт, които по нищо не са се отличавали от идеите на различни безделници националисти, формирани сред цигарен дим и алкохолни изпарения в заведенията в Мюнхен, Берлин, Виена.

Хитлер е хранел сляпа омраза към евреите, комунистите, руснаците и изобщо към славяните. Чувствал се е комплексиран от Англия и от Америка и респектът му към тях лесно се е превръщал в завист. Най-много са го интересували ролята на водача, обуздаването на масите, пропагандата, лицето на неговата партия в сравнение с останалите десни формации в Германия, както и мнението на някои негови съмишленици за вождистките му амбиции. А над всичко – подправени с щедри дози мания по конспирациите – са били неговите представи и теории за „чистотата на кръвта и на расата“, както и наукоподобните му възгледи за евгениката. Някъде там неизбежно са се намесили и личните му схващания за половете: отвращението му от жените – с изключение на майка му и на няколко други жени, на които е придавал въображаеми майчински черти, – възхищението му от мъжете и особено от атлетичните и добре сложени мъжкари с отчетливи хомоеротични характеристики.

Смятам, че днес, когато над цялата планета се е възцарило ново варварство, когато опасно се е възродил национализмът, а расизмът се шири навсякъде, когато овладяването на масите се постига с всички средства, а европейският дом е застрашен да рухне, едно ново разглеждане на Хитлер и на нацизма е полезно и необходимо. Целта на настоящата книга не е да персонифицира историческия процес или да придаде прекомерна тежест на ролята на личността при формирането и определянето на събитията. Основната ѝ задача е да покаже пътя, по който един духовно плитък и емоционално осакатен бивш ефрейтор без „никакви връзки извън собственото си его“, както е написал Себастиан Хафнер, е влял алчната си егомания във властта и е успял да остави неизличим, кървав отпечатък върху изминалия век.

Тайният дневник на Хитлер

… Днес сутринта писах на Зигфрид. Сега, когато имам време, трябва да проуча в дълбочина цялата националистическа литература, издадена през последните петдесет години: Чембърлейн, Гюнтер, Форд и прочее. Германският народ не е просто един от многото европейски народи. Той е „избраният народ“, който съм повел и начело с мен крачи към „Обетованата земя“. Аз ще обоснова това с научни аргументи. Нито един германец не трябва да се съмнява в нашата мисия. З. е съгласен. Писмата му неизменно ме подкрепят. Баща му би се гордял, че толкова вярно следва неговите стъпки. Той е един истински Вагнер! Разбира се, често пъти се питам дали не е хомосексуалист. Има много женствени маниери. Това, да си призная, ме смущава. Бих предпочел да нямаше този недостатък или поне да се стараеше да го прикрива. Мъжкото приятелство е много мощно и е естествено между мъжете да се пораждат силни чувства, но емоциите не трябва никога да водят до непристойно поведение. Само да заподозра, че някой в Партията се е отклонил от правия път, веднага ще го изключа по съкратената процедура.

Да намеря онова място, където Шопенхауер обругава евреите. Спомням си, че Екарт ми беше казал, че и Волтер ги мразел и често бил писал против тях. В коя ли книга обаче?
30 ноември 1923 г.
Политиката не е изкуството на възможното, както твърдят мнозина. Тя е изкуството на невъзможното. За да се възроди Германия, германците трябва да повярват в чудото на невъзможното. А това чудо ще бъде осъществено от мен. Аз съм живото въплъщение на въжделенията на нацията.

Следобед, след разходката из дворното каре, се озовах в кабинета на главния тъмничар, където до някакви обемисти папки имаше книга с репродукции на Каспар Давид Фридрих[1]. Колко странно! Обикновен човек като него да притежава толкова ценна книга!
В последна сметка се оказах голям щастливец, че не издържах изпитите за Академията за изящни изкуства. Не ми било писано от съдбата да стана беден художник като онези, които продават картините си по виенските улици – при все че продължавам да вярвам, че бих могъл да стана значим архитект. Би трябвало да съм благодарен на даскалчетата от Академията, чиито отживели естетически схващания откриха пред мен – без да го съзнават – един различен път. Онзи път, който води към славата.
1 декември 1923 г.
Чувството на омраза е единственото, което издържа на времето. Страстите се преобразуват много по-трудно от идеите. Идеите могат да бъдат оборени с подходящите аргументи. Омразата – не. Тя е непреодолима. Следователно германците трябва да бъдат обучени да мразят. Да мразят безумно всичко, което се възправя враждебно срещу расата. Главно евреите и болшевиките. Първите не заслужават да живеят. Те принадлежат към по-низша раса. Вторите, следвайки пророчествата на Маркс – този предател, имал наглостта да нарича себе си германец, – посяват класовия раздор и така отслабват нашето отечество.
Освен това болшевиките основават силата си на работника, на градския човек, който е изгубил корените си и напълно се е отчуждил. Той е един кастрат. Ако не успеем да го вкараме в правия път и отново да го превърнем в истински германец, той също ще бъде погубен – както всички онези, които препречват пътя като препятствие пред наближаващата Титаномахия[2].

Старият режим бере душа. Той е вече мъртъв и е на командно дишане. Ако Фридрих Велики можеше изведнъж да се надигне от гроба си в Потсдам, в Бундестага нашите депутати биха гласували поправка, забраняваща на кралете да се надигат от гробниците си! Ето за такъв позор говорим!

По време на вечерята Херман се оплака, че храната била отвратителна. Аз я намерих чудесна. Той и останалите затворници искат непрекъснато да ядат месо, месо. А мен започна да ме отвращава. В чинията си искам само малко зеленчуци, жълто сирене и залък хляб. С тях съм безкрайно щастлив. Винаги съм се задоволявал с малко, що се отнася до яденето. Мен ме интересува друга храна.
2 декември 1923 г.
Вчера започнах да чета „Владетелят“ на Макиавели. Ето и един италианец, който умее да разгръща мисълта си по съвършено ясен начин. Поспрях се на едно изречение в книгата, което трябва да използвам, ако някога успея да напиша онова, което искам: Историята предоставя на владетеля обстоятелствата, а заедно с тях и онази материя, която той впоследствие ще оформи съобразно желанията и плановете си. История → Материя → Форма. Моментът все по-стремително наближава. Материята е германската нация. Трябва да я моделирам така, че да добие желаната от мен форма, и тази форма ще ѝ придаде господстващото положение, което ѝ се полага в Историята. Версай е мъртъв. А заедно с него и Франция – тази слаба, комплексирана, надменна държава, създадена от пълчища дрипави санкюлоти, изгладнели авантюристи. Но Англия е нещо друго. Трябва да си помисля как ще реша този ребус. В крайна сметка те са наши далечни братовчеди.

Вчера един от пазачите ми донесе подарък от майка си, бурканче с кайсиев мармалад. Името му е Борис. Ако имах син, бих искал да прилича на него. Да има бистър и същевременно стоманен поглед. Тези момчета са бъдещето на нашата раса. Аз служа точно на тях. Затова и никога няма да стана баща в традиционния смисъл. Не желая да отгледам едно-две палета с някоя женица, която по цял ден ще готви и ще плете. Аз искам да бъда Бащата на цялата нация. Колко прав е бил Ницше, когато е написал, че жените не бива „да забравят камшика на своя господар“. Само дето, ако си бяха имали работа с него, девет от всяка десета щяха да го сграбчат за болнавата ръка и да го накарат да им слугува. Аз обаче не съм от този тип мъже. Жените ще бъдат мои послушни инструменти. Ще упражнявам абсолютна власт над тях не защото искам да получавам някакво удоволствие – смятам еротичния акт за губене на време, а голите тела винаги са будели у мен отвращение, – а за доброто на Германия. Както спартанките, така и германките ще са онези, които ще раждат нашите войници.
3 декември 1923 г.
Сутринта ме посети съпругата на Шойбнер-Рихтер. Не си казахме почти нищо. Ридаеше горчиво през цялото време на свиждането, а аз държах ръцете ѝ. Мъжът ѝ беше много храбър. И много красив. Беше ме впечатлил, когато го видях за пръв път. Приличаше на киноактьор!
Бих могъл аз да съм на неговото място. Очевидно някакъв ангел Господен ме закриля, как да се обясни иначе. Същото се случи и през войната. След всяка битка десетки мои братя по оръжие лежаха около мен мъртви, окървавени, а от моята глава не падна и косъм, дори и драскотина нямах.
Когато тя стана да си върви, ми подаде един плик. Отворих го и вътре имаше негова младежка снимка. „За да го помните“, промълви тя.
4 декември 1923 г.
В крайна сметка Макиавели пише за мен. Не би могъл да го формулира по-добре: Владетелят не може да управлява въз основа на собствените си убеждения и морални принципи. Предимство има сигурността на родината. Следователно той е длъжен да бъде толкова суров, колкото налагат обстоятелствата. Разбира се, че целта оправдава средствата. Това е известно. Водачът на една държава не трябва да има скрупули. Той трябва да бъде в състояние да изпрати на смърт хиляди войници, без да се замисля. Отделният индивид няма никакво значение. Той придобива смисъл като част от цялото. Длъжен е безропотно да се подчинява на цялото. Това е природен закон: изтребване на слабите, живот само за силните. Природата не знае какво означава „човечност“. Тя се движи по свои собствени закони.
Спартанците са били първите, които са проумели тези закони и са ги приложили. Кеада[3] е обратната страна на непревземаемия град. Разбира се, не е случайно, че по време на Пелопонеската война спартанците са разгромили мекушавите атиняни „демократи“. Германия на бъдещето е новата Спарта на Европа.

Хаусхофер[4] днес ме посети в затвора. Остана при мен шест часа. Донесе ми да разуча „Политическа география“ на Ратцел[5] и „За войната“ на Клаузевиц[6]. Обещах му, че след три дни ще съм ги прочел и ще му пиша на какви мисли са ме навели.
5 декември 1923 г.
В Берлин предателите, които ни управляват, очакват какво ще реши за нас Париж. Мечтая за деня, когато германското знаме ще се развява над Айфеловата кула.

Мисля си за всички онези чисти и искрени патриоти, загинали в окопите. За какво са били толкова жертви? За коя Германия те са дали кръвта си? За онази, управлявана от шайката еврейски лихвари ли? Щом дочета Макиавели, се захващам с Гобино[7]. Макар че е французин, той е знаел много добре какво означава болестта, поразила Европа.

А какво ли би бил Макиавели без Борджия? Той му е показал как политиката действа на практика. Особено едно: водачът е длъжен да бъде непоколебим и безпощаден. Животът е непрестанна борба за оцеляване. Каквото важи за индивида, важи и за един народ.
Но какво е един Борджия без един Макиавели? Аз ще съчетая в себе си човека на мисълта с човека на действието. „Държавата“ не може да бъде изградена само от философи. Затова Платон е претърпял неуспех и се е върнал от Сиракуза с подвита опашка.
6 декември 1923 г.
Все някога ще трябва да призная колко дължа на моя учител Леополд Пьоч. Беше просветен човек, изпълнен с доброта въпреки смръщената си физиономия. Ако не го бях срещнал, нямаше да зная нищо за историята на нашия народ. В часовете по неговия предмет разбрах защо Хабсбургите са били врагове на Германия, защо никога не са заобичали нас, германците. Кой би могъл да изучи германската история от толкова вдъхновен човек, без да стане враг на династията, чието въздействие върху съдбините на нацията се оказа катастрофално? Тази изродена кралска династия държеше Австрия откъсната от родината единствено и само за да задържи болнавата и залитаща империя, обслужвайки користните си интереси! И дойде войната и им дари изстрела на милосърдието.
Така им се пада на глупците! Франц Фердинанд сам постави в ръката на Историята револвера, който го застреля в Сараево. И още едно нещо, още един дълг: Пьоч първи ме посвети във възгледите на Шьонерер, на този свещен рицар на моето юношество. Бисмарк може и да е обединил Германия, да е създал съвременна силна държава, но не е успял да консолидира нацията. Един народ с една душа, предопределен да завоюва Вселената. Аз ще постигна точно това. И това е моята мисия.

Славяните са още едно раково образувание. Те трябва да бъдат изтребени на всяка цена. Те, евреите и болшевиките. (Възгледите на Гобино за евреите се нуждаят от преработка, от здрава редакция!) В Древна Гърция всички щяха да бъдат роби. Платон щеше да бъде първият с окови на ръцете и на краката в своята пещера.
Време е всички да разберат това. Особено марионетките в Берлин.

Как Чембърлейн, един англичанин, е съумял да вникне толкова добре в нашата душевна нагласа? „Основите на XIX век“ е една от най-значимите книги, написани някога. Би трябвало всички германци да я прочетат. Неслучайно Вагнер го е взел за свой зет. Битката между нас и евреите ще бъде до последна капка кръв. Ние сме наследниците на древногръцката цивилизация, ние сме, както доказва с необорими аргументи и Чембърлейн, „висшата раса, докато евреите, тези мръсни влечуги, са враговете на човечеството. Те трябва да бъдат унищожени на всяка цена.
Когато германските племена – вандалите и вестготите – превзели Рим, той вече бил под контрола на евреите. Следователно ние сме спасили западното наследство. Моментът на нашата среща, миналия септември във вила „Ванфрид“ в Байройт, ще остане завинаги запечатан в душата ми. Пред всички поканени Чембърлейн разпозна в мен спасителя на Германия. Седнал в инвалидния си стол, той изведнъж извиси глас и каза: „Кап ни предаде. Той беше страхливец. Думи, думи, думи! Когато настъпи моментът да вземе съдбовните решения, той прояви малодушие и си плю на петите. Но Хитлер е замесен от друго тесто. От тестото, от което са замесени истинските германци. Съчетава в свое лице волята на един Фридрих, мисълта на един Лагард и страстта на един Вагнер. Единствено той би могъл да възкреси нашата нация!“.

Прелистих Ратцел. Изключително скучна книга, но идеята му за органичната нация е правилна. Границите никога не са статични, те само временно определят държавата. Един силен народ, който се намира на по-висше цивилизационно стъпало, не може да не се движи към експанзия и да не доминира над по-слабите раси. Това е историческа закономерност! Следователно сблъсъкът с Русия е не само необходим, но и неизбежен. Колкото до Клаузевиц, прочетох го набързо, но запомних основната му теза за природата на войната, която се резюмира в „триадата“: страсти – шанс – пресметливост. В случая с Германия това означава че онзи, който иска да започне победоносна война, трябва да знае как да разпали страстите на народа си (омразата му към „предателите от Берлин“, към французите, славяните и естествено, към евреите), да сграбчи шансовете, които съдбата му предоставя, и изключително внимателно да планира ходовете си върху политическата шахматна дъска.
Да не забравя утре да пиша на Хаусхофер, да му благодаря за подаръците. Все нещо съм понаучил. Ще пиша и на Рудолф, щом като твърди, че е експерт по въпроси на геополитиката, да видя дали е разбрал що е то „чудната триада“!

[1] Каспар Давид Фридрих (1774–1840), германски художник, един от най-изявените представители на романтизма. Б.пр.
[2] В гръцката митология: десетгодишната война, след която олимпийските богове начело със Зевс приемат трона от по-старото поколение – титаните начело с Кронос, бащата на Зевс. Б.пр.
[3] Пропаст в планината Тайгет, недалеч от древната Спарта. В нея спартанците хвърляли слабите и недъгавите деца, за да осигурят евгениката на рода и племето си. Б.пр.
[4] Карл Хаусхофер (1869–1946), професор по геополитика в Мюнхенския университет. Хитлер приема възгледите му за „органичната държава“, „жизненото пространство“ и „сферите на влияние“. Б.пр.
[5] Фридрих Ратцел (1844–1904), професор по география и етнография в Лайпцигския университет. В студията си „Жизненото пространство“ (Der Lebensraum, 1901) въвежда понятието „жизнено пространство“ със значението, което Хитлер малко по-късно използва.
[6] Карл фон Клаузевиц (1780–1831), пруски генерал. Хитлер е смятал трактата му „За войната“ за едно от най-ценните четива и често повтарял известната формула на Клаузевиц, че „войната е продължение на политиката с други средства“. Б.пр.
[7] Жозеф Артюр дьо Гобино (1816–1882), френски аристократ, дипломат и философ. В произведението си „За неравенството на човешките раси“ (1885) аргументира „научно“ превъзходството на „бялата раса“ пред „жълтата“ и „черната“ и твърди, че за да бъде запазено това превъзходство, „бялата раса“ трябва по всякакъв начин да избягва смесването си с другите две. Неговите идеи стават много популярни в Германия и благодарение на приятелството му с композитора Рихард Вагнер. Тъй като Гобино не е бил антисемит и до известна степен се е възхищавал на евреите, когато завземат властта, нацистите се заемат да „прочистят“ произведенията му и да представят пред германската публика един Гобино, напълно прилягащ на техните идеи.