0
2834

Тайнството на осмия ден

Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.

Тези думи на апостол Тома са причината той да бъде наречен Неверни и с този етикет да остане в съзнанието на много хора. Това са предимно хора, които самите нямат вяра и им е нужен висок авторитет, с който да оправдаят собственото си неверие. Ала неверието на Тома е от коренно различно естество.

Неверието на Тома завършва с думите Господ мой и Бог мой! Тези четири думи, с които той изповядва своята вяра, са колкото лаконични, толкова и категорични. Ние изповядваме вярата си чрез Символа на вярата в много по-големи подробности. На Тома са му достатъчни само четири думи. Както по-рано в Кесария Филипова на Симон Петър не са му нужни много думи – само Ти си Христос, Синът на Живия Бог, но те са достатъчни за първото изповядване, че Иисус е Христос.

Вярата и неверието са двете крайни състояния, които се борят в човека и с които човекът се бори. Борим се не само ние, тази борба виждаме често у самите ученици на Христос. Не неверието, дори маловерието е достатъчно същият Симон Петър да започне да потъва в морето. В мига, в който извиква, Иисус му подава ръка и го избавя. Изпаднали в маловерие или в неверие, едни са избавени, а други потъват и погиват. Ръката на Христос е винаги подадена към нас, но спасението зависи от това дали ние ще протегнем своята ръка да поемем Неговата.

Също толкова драматичен е трогателният поплак през сълзи на бащата на запенящото се момче, хванато от ням дух: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. Иисус изгонил нечистия дух и страдащото момче било изцелено. Бащата не бил упрекнат за своето неверие. Той сам чувствал, че вярата му е малка, но любовта към сина му била голяма. Любовта го подтикнала да извика така. Заради любовта, вярата му била възпълнена.

Примерите илюстрират, че неверието и маловерието не са фатални. Когато човек не е застинал в своето неверие или маловерие, Иисус му подава ръка. Колцина имат вяра като канара? Симон, въпреки че получава името Канара, проявява маловерие, а в момент на изпитание дори се отрича от своя Учител. Иисус знае човешката немощ и не иска от нас колосална вяра. Напротив – казва, че дори вяра колкото синапово зърно може да премества планини. Мисля, че Иисус посочва за пример синаповото зърно, а не, да речем, песъчинка, която е също толкова малка, защото то е живо. Вярата трябва да бъде жива. Дори когато е малка, вярата може да нараства, щом е жива като синаповото зърно.

След тези примери да се върнем отново при апостолите в Йерусалимската горница със заключените врати. Вратите били заключени поради страх. Значи вярата и на другите не е била чак толкова силна. А и нали знаем с какво недоверие приели те думите на жените мироносици, които се върнали от гроба с вестта, че Иисус е възкръснал. Всъщност и другите десет ученици повярвали във възкресението, след като видели Иисус възкръснал. Неверието на Тома не е никак по-различно от неверието на другите десет. Ако кажем, че Тома заслужава упрек, задето не приел уверението на другарите си, нима същото не се отнася и за самите тях, задето не се довериха на свидетелството на мироносиците. Затова е по-добре да не упрекваме, а да се замислим.

Вярата е нещо лично и съкровено. Тя е сила и мощ, но в същото време е крехка и чуплива. Тя е съкровище, но това съкровище ние носим в глинени съдове. Вярата е тайна, която не е от този свят. Този свят ние опознаваме със сетивата и разума. А вярата е разкриване на онова, що се не вижда. Но и още нещо – жива представа на онова, за което се надяваме. Затова Иисус дава като единица мярка за вяра синаповото зърно – защото е живо.

Най-трудна е вярата във възкресението. Нямам предвид битовата или традиционната вяра. Човек трябва лично да се срещне с възкръсналия Христос, за да повярва. Тази преломна среща е лична, внезапна и драматична, подобно на срещата на апостол Тома. Още по-драматична е срещата на гонителя Савел, докато яздел към Дамаск – внезапно го огряла светлина от небето и чул Иисус лично да се обръща към него. В този миг се родил Павел. Бил тръгнал от Йерусалим с отлично зрение, а пристигнал в Дамаск сляп. Получил обаче новите очи на вярата, разкриващи онова, що се не вижда. След това обиколил света да благовести за възкръсналия Христос. В атинския ареопаг обаче благовестието му било посрещнато с присмех. Докато говорел за новото учение, атиняни го слушали с интерес, ала като чули за възкресение на мъртви, започнали да му се присмиват.

Възкресението на Христос е едновременно и препъникамъкът, и крайъгълният камък на християнската вяра. И сред коринтяните е имало мнозина, които разсъждавали като атиняните. Тяхното неверие дало повод на апостол Павел да напише най-блестящите думи за Възкресението: Ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.

Това, което Павел изразява с думи, учениците на Христос са усетили със сърцата си – след Неговото разпятие и погребение те забравят, че Той им е обещал да ги направи ловци на човеци и отново се залавят за рибарските мрежи, Лука и Клеопа, несмислени и мудни по сърце крачат към Емаус по някаква си своя работа и тъжни разговарят за надеждата, която доскоро са имали в Иисус, но ето, Той вече трети ден е в гроба. Щом Иисус е в гроба, надеждата също е погребана. Ако Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра. Единствено Възкресението изпълва вярата със съдържание. Възкресението е нейната пълнота и нейната сърцевина.

Апостол Тома е съзнавал това и думите ако не видя… няма да повярвам са изречени по-скоро с болка, че не бил с другите, когато те са видели Възкръсналия, че се е самолишил от най-важното в живота си, че заради този нелеп пропуск с него се е случило нещо невъзвратимо и непоправимо. Изрекъл е тези думи с болка, отчаяние и ярост, бил е толкова гневен на себе си, че уверението на другарите му само още повече го разгневявало. А Христос като сърцеведец е знаел това и когато отново идва след осем дена, се обръща направо към него. На осмия ден Иисус идва специално заради Тома, за да то утеши и да го укрепи да не бъде невярващ, а вярващ, да изпълни неговото отворено сърце с вяра и благодат.

На осмия ден Иисус идва и за всеки един от нас лично, така, както лично отива при Тома. Думите, които е казал на Тома: блажени, които не са видели, и са повярвали, също са отправени лично към всеки един от нас, тъй като всеки един от нас е Тома, разколебан между вярата и безверието, но с копнеж по вярата. А осмият ден е вечността, която се открива единствено през Възкресението. Възторжените думи Господ мой и Бог мой! са несвършващия химн на несвършващия осми ден.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.
Предишна статияРазочарованията на бащите и добродетелите на децата
Следваща статияЗигмунд Фройд: сценично и преживелищно