0
1870

Така се раждат легендите

„Най-мрачният час“, реж. Джо Райт

Може би ви е направило впечатление, че филмите за исторически личности обикновено вървят по два. През 2017 г. не се честваше никакъв специален юбилей, но се появиха два филма за британския политик Сър Уинстън Чърчил. За щастие английският „Чърчил“ и американско-английският „Най-мрачният час“ се връщат към различни моменти от политическата биография на министър-председателя на Великобритания, така че повторение няма, а само разширяване на познанията ни за европейската история от периода на Втората световна война. Същевременно не се налага да се сравняват по достоверност интерпретациите на Чърчил, представени в двата филма, защото между 1940 и 1944 г. много неща могат да се променят за един човек. И въпреки че Гари Олдман и Брайън Кокс са по своему убедителни в образа, „Най-мрачният час“ определено е по-добрият от двата филма, най-вече заради режисьорската работа.

„Чърчил“, реж. Джонатан Теплицки

И така, имаме живота на Уинстън Чърчил, съсредоточен между евакуацията при Дюнкерк (или операция „Динамо“) и десанта в Нормандия (или операция „Овърлорд“). Някои неща са си същите, като назначаването на нова секретарка, която трябва да понася променливите настроения, капризите и пунктуалността на именития си шеф; подкрепящата съпруга баронеса Клементайн Чърчил (която през 1944 г. вече е на ръба на търпението си); съмненията от страна на съпартийци и политически противници; непримиримостта към личността и политиката на Хитлер; както и неизменната убеденост на Чърчил в собствената му правота (която се оказва източник на противоположни емоции и действия в двата филма). Повече обаче са разликите: външните врагове се превръщат във вътрешни демони; непоколебимостта и далновидността му са замъглени от терзания, породени от минали грешки; отговорността на премиерския пост започва да му тежи, но не е в състояние да повери контрола другиму и не се доверява на ничия чужда преценка, разкъсван между загриженост (както за Великобритания, така и за Европа) и тщеславие… Редом с хитрия стратег на Гари Олдман, който изцяло отхвърля идеята за мирни преговори с Германия и е готов да жертва 3000 войници (от гарнизона в Кале), за да спаси 300 000 от Дюнкерк, застава един истеричен, депресиран Брайън Кокс, преследван от провала при Галиполи (през 1915), който се колебае относно ефективността на десанта в Нормандия и непрекъснато повтаря колко хора ще загинат, преди да синтезира естеството на вътрешния си конфликт в прозрението: „Това не е война за слава, това е война за свобода“.

„Най-мрачният час“, реж. Джо Райт

Известен със своите вдъхновяващи речи и ораторските си способности, Уинстън Чърчил има богата и наситена политическа кариера и дори екранните му превъплъщения да не са хванали на сто процента психологическата правдивост на прототипа, обусловена от многото фактори, които оформят историческата достоверност на контекста, то за нуждите на киното задачата е изпълнена – актьорите са създали многопластов, интригуващ образ, който приковава зрителското внимание.

Проблемът на австралийския режисьор Джонатан Теплицки е, че отвъд главния персонаж (и отношенията му с крал Джордж VI, в чудесното, но твърде кратко изпълнение на Джеймс Пюрфой), неговият „Чърчил“ е малко монотонен филм, който не се грижи достатъчно за зрителското любопитство и на моменти леко доскучава. Но недостатъците на разказа ще уловите ясно, едва когато го сравните с „Най-мрачният час“.

„Чърчил“, реж. Джонатан Теплицки

Британският режисьор Джо Райт е известен с интереса си към английските провинциални нрави през XIX век („Гордост и предразсъдъци“) и ХХ век („Изкупление“), прегрешенията на сърцето („Ана Каренина“), но също и с умението си да води напрегнат драматичен разказ, който се отличава с пестеливост на емоционалните изяви и подчертан интерес към психологията на образите. След по-малко популярния, но много изразителен биографичен опит със „Солистът“ (2009) и неочаквания екшън трилър „Хана“ (2011), Джо Райт смесва историческа хроника, психодрама и съспенс в оригинални пропорции, достойни за колоритната личност на Уинстън Чърчил. „Най-мрачният час“ е в по-голяма степен психотрилър, отколкото биографичен филм, с интригите, съпровождащи избирането на Чърчил за министър-председател през 1940 г., с напрегнатата борба на нерви в британските политически кръгове, докато Хитлер напредва на Запад, френската съпротива е сломена, английските войски попадат в капан, а перспективата за мирни преговори е неприемлив компромис. Интересна е и еволюцията на взаимоотношенията между премиера и крал Джордж VI (въпреки че прословутото заекване на монарха е забравено и той изглежда някак твърде самоуверен в кралското си достойнство), но най-любопитно са предадени моментите на неувереност и криза, които Чърчил преодолява по свой начин, под благотворното влияние на Клементайн (Кристин Скот Томас) или съсредоточен върху силата на думите. Погледната отстрани, фабулата често се оказва метафорично значима, благодарение на идейното съчетание на кадри и послания, и като изключим патетичното отклонение в метрото, емоциите, провокирани от сюжета, са по-скоро „действени“, отколкото „сантиментални“. А над режисьорския подход, който уверено владее всяка стъпка от разказа, се извисява Гари Олдман – едновременно познат и неузнаваем, концентрирал цялата енергия на филма в изграждането на един чудовищно добър образ.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКонвулсивното общество и насилието
Следваща статияДвете Г-та