0
4654

Такси България

Представете си безброй многото български проблеми, побрани в едно такси. Или по-скоро обратното – държавата ни, смалена до размерите на таксиметрова кола. С шест кръстосващи се истории в шест различни таксита. С внезапни качвания и слизания – убийство или опит за самоубийство, конфликти и нетърсени изповеди, болести и блянове за ново начало. Само в един ден от нашия живот.

В тази парадоксална ситуация ни потапя новият филм на Стефан Командарев „Посоки“. Картината на нравите е лесно разпознаваема, въпросът за посоката непрекъснато се поставя. Тъй като за разлика от един таксиметров курс, свеждащ се от „тук“ до „там“, ориентирът на едно общество, сиреч целеполагането, осмислящо дните му, е нещо далеч по-различно.

Затова аналогията с таксито не е никак случайна. Френският философ Реми Браг съзира в нея образ на днешната свобода. Едно такси е „свободно“, ако отговаря на поне три характеристики: да е „празно“, да не отива „никъде“ и да може да бъде „взето“ (на всяка цена!) от първия срещнат, който „нарежда“ то да поеме натам, накъдето той желае.

Проблемът е, че в живота става по-скоро обратното, тъй че моделът, описан от Реми Браг, е „свобода в негатив“. Таксито, уж „свободно“, е всъщност „заето“, както е във филма на Стефан Командарев, защото все някой друг (пред)определя „посоката“. Не на отделния „курс“, разбира се, а на отделната човешка история.

Така чернотите в живота се превръщат в гротески, а отделните кино-новели се сплитат в несекващ разказ, невероятно заснет, сякаш в един план, от камерата на Веселин Христов.

Разказ, който в срез, дава всичко, с което ни заливат новините: шофьор на такси, застрелва политически подплатен „финансист“, съсипал бизнеса му, и сам слага край на живота си; с което става донор на сърце за друг несретник, изгубил всяка надежда; а междувременно друг шофьор сваля от моста самоубиец, оказал се учител като него. Във филма на Стефан Командарев какви ли не хора карат такси – учител, свещеник, мутризиран тарикат, дори жена, чийто живот е съсипан в края на комунистическия режим. Представителна извадка на днешното българско общество. И още по-представителна поради факта, че повечето от събитията във филма се случват нощем в София. А нощта е не само преобърнат ден; от нейната опака страна, както знаем, най-лесно изпълзяват вредоносните сили на мрака.

Във Франция филмът „Посоки“ излезе под заглавието „Такси София“. И това не е никак случайно. Не бих се учудил, ако някъде го покажат под името „Такси България“. Защото това би било още по-вярно. И по-стряскащо.

Онова, което прави филмът на Стефан Командарев наистина силен, е правдивостта му. Той съумява да слепи в едно „малките късчета живот“ по начин, по който това невинаги се прави в киното. Нещо, напомнящо за естетиката на Джим Джармуш или за духа на италианския неореализъм по времето, когато Чезаре Дзаватини забъркваше от уличната кал сюжети, дали някои от най-добрите творби на Виторио де Сика.

Това, с което режисурата наистина впечатлява, е, че Командарев е свел до минимум елемента на „играта“. Макар и без да подменя професионалните актьори с „хора от улицата“. Има множество кадри, наситени с драматизъм, ала нито един, който самоцелно да повежда филма „нанякъде“.

Всяка отделна истории следва „посоката“ си. Просто това са историите на хора, останали в България. И те са „оптимисти“ (съгласно стария виц, че песимистите и реалистите отдавна са напуснали). Едно от поизтърканите български клишета, нали така. Въпросът е как тези хора, вкоренени в идентичността си, които всеки ден пътуват до Терминал 1 или 2, са се устроили в родината си.

Как тя ги е променила и защо те не я променят радикално? Защо паметта продължава да е най-страшният им инквизитор, бърникайки всеки ден из настоящето им по всякакви начини. Варианти на множество днешни съдби, събрани в няколко курса из днешна София.

А инак посланието на филма на Стефан Командарев е съвсем простичко: липсва едно – общата посока. Затова хората сякаш продължават да блуждаят, без да могат да намерят адреса си. Забравили са къде живеят. Като че ли си говорят и на различни езици, въпреки че уж се разбират.

Езиковата гротеска допълнително се подсилва от разговора със слушатели в нощния блок на „Дарик радио“, който звучи в такситата. Разговор от словесния садомазохизъм на българския дебат, в който всеки е наясно с „всичко“ и никой не иска да чуе „нищо“ и „никого“. За да се стигне и до шеговитата „конспиративна теория“, изразена с гласа на режисьора на филма: ние сме „енергийният център на света“ и просто нас ни побъркват, защото искат да ни вземат онова, което сами не знаем, че притежаваме.

Така ставаме съпричастни на онзи „извечен български разговор“, който от десетилетия ни хипнотизира и сякаш ни принуждава да преживяме болките си, без да можем да излезем от вцепенението. С което реализмът преминава в сюрреализъм, политиката – в крушение, а животът – в болезнено състояние.

И все пак филмът „Посоки“ не е черна натуралистична драма, нито сюрреалистична комедия на ужасите. Той по-скоро е неореалистичен филм за надеждата, в чийто край едно дете, въпреки трагедията, сполетяла семейството му, все пак отива на училище. И тази нишка на пътя задава посоката, въпреки лутанията ни.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияФигури на културата/Фигури на властта
Следваща статияПамет за „Белене”