0
4979

Там, където едни отиват в отпуск, а други – на смърт

Димитър Бочев, фотография Емил Георгиев, Площад Славейков

Героизъм по заповед, безсмислена жестокост, тягостен шовинизъм –
как страстно ненавиждам всичко това.

Алберт Айнщайн        

Една по моему благородна ненавист, породена от издевателствата на националсоциализма и на комунизма – онзи комунизъм, който Айнщайн дефинира като „маймуна в шапка”. Следвайки хода на събитията, ще тръгнем от тази безусловно споделена от нас ненавист, ще преминем през нея и отново до нея ще стигнем в заключение, за да затворим подобаващо кръговрата от живота към смъртта и обратно. За целта ще започнем с кино, а ще продължим с битие – битие деспотично и битие демократично, битие национално и битие интернационално.

И така, една от най-престижните и популярни германски кабелни телевизии – RTL – излъчи неотдавна документалния филм на режисьорите Фрая Клир и Андреас Куно Рихтер „Забравените. Там, където другите отиват в отпуск.” Лентата е финансирана от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало (защо ли от подобна фондация на родна земя и помен няма?) и от германската католическа църква и проследява пътя на онези немалко източногермански младежи, които през 60-те, 70-те и 80-те години са се опитвали да избягат във ФРГ през България. За периода 1961-1989 г. непълното още изследване установява над три хиляди подобни опита. Задържаните при тях са върнати в ГДР и изпратени там за някоя-друга година в затвора, а разстреляните са… просто разстреляни. Както става най-често в подобни случаи, злополучните бегълци са заловени със съдействието на инструктираното местно население, при което според филма българските доносници от пограничните райони, помогнали в хайката, получавали по 20-30 лева държавни пари на глава. Много са и простреляните и осакатени от наши граничари, а досега филмът е установил и 19 убити. За допуснато бягство – продължава филмовият разказ – граничарите ни са санкционирани със сурови служебни наказания, а за „ликвидиране на нарушител” са възнаграждавани с по 10-15 дни домашен отпуск. Който е служил в БНА, знае колко скъпоценна е подобна награда. Тази система на поощрение и наказание явно е изградена така, че да превръща младежите ни в убийци.

Дотук с цифрите и фактите, а оттук нататък ще поразсъждаваме. Лесно е да се каже, че в убиец може да бъде превърнат само онзи, който допусне да бъде превърнат в такъв. Така обаче цялата морална вина ще бъде стоварена върху физическите извършители на убийствата – срочнослужещите граничари, а отговорността на държавата, въвела със силата на ведомствената си власт тази престъпна практика – потулена. Докато картината е по-сложна – като сюжет от „Престъпление и наказание” сложна.

Авторите на филма се оплакват, че вътрешното ни министерство (демократичното – не комунистическото) им отказва всякакво съдействие и добавят, че бойкотът на българската държава към начинанието говори, че осмислянето на тоталитарния режим в България изобщо не е започнало. Ние пък от години призоваваме то да приключи. Ето как се разминаваме – не само с новообединена, просперираща и икономически, и духовно Германия, а и с Европа, и с цивилизацията. В това съдбовно разминаване, което е на път да реставрира родния комунизъм не само идеологически и така да ни прегради окончателно пътя към общността на белите страни, свой безценен принос има и просветното ни министерство, което според авторите на кинопродукцията не допуска теми, разобличаващи престъпността на тоталитарния режим, в учебните програми на гимназии и университети. На всичко отгоре – продължава филмът – онези високопоставени злосторници, онези архизлодеи и апаратчици, които са издавали заповедите за тези погранични издевателства, са по върховете и на новата ни, демократична държавна власт.

Как при това състояние на нещата ще стане фактическото, същинското ни приобщаване към Европа, акълът ми не стига. И когато ние, българите, ден след ден се жалваме, че сме дискриминирани и изолирани от световния цивилизационен процес, трябва най-после да проумеем, че не някой неведом наш задграничен национален враг, не някой чуждоземен антибългарин е тръгнал да ни дискриминира и изолира – дискриминираме се и се изолираме (съзнателно или не) ние самите. Защото, както съм казвал и друг път, преди да бъде процес икономически, общоевропейската интеграция, която явно ще продължи еволюционния си път без нас на борда, е процес морален и духовен. Една истинска, една неформална интеграция може да стане само на базата на общи морални и духовни ценности, които да бъдат политически утвърждавани и отстоявани, а подобна база на родна земя аз не откривам – откривам я само във втората, в германската си родина. Която, безкрайно далеч от България не само географски, днес пред очите ни се декомунизира с радикалността, с която преди 70 години се денацифицираше. Преработването и на унаследения след Втората световна война нацизъм, и на унаследения в началото на 90-те години комунизъм е въпрос преди всичко на морална еволюция, а морална еволюция и в двата случая значи дистанциране от варварството на левия и десен екстремизъм – от една страна – и хармонизиране на актуалните национални духовни ценности с хилядолетните фундаментални ценности на християнската ни цивилизация – от друга. По този възходящ път Германия е стигнала междувременно много далеч, а ние още не сме и стъпили на него. Докато в Берлин считат, че демокрацията е убедителна само дотолкова, доколкото съумее да се противопостави на диктатурата, да разобличи нейните жилави останки и да се разграничи политически и морално от нея, в София използват инструментариума на същата демокрация, не за да разкриват и винят, а за да прикриват и оневиняват престъпността на комунистическия режим – от вътрешността на страната, та чак до държавните ѝ граници. Тази дългогодишна, унаследена още от родния комунизъм и продължила в родната демокрация игра на сляпа крава със собствената ни история дава своите горчиви плодове. Които стават видими преди всичко чрез начина, по който нашите читатели реагират на новината за споменатата документална екранизация. Българските потребители на социалните мрежи посрещнаха не с благодарност, а на нож новината за интереса на германските кинодокументалисти към нашего брата. Изказаните мнения са колкото многобройни, толкова и еднозначни. Тази им еднозначност е показателна, но, доколкото са автентично огледало на политическия климат в страната, струва си да ги проследим.

Споделените отзиви са стотина. С едно-две изключения всички те проклинат германските творци, че са подхванали темата и хвалят хорово, героизират и глорифицират без мярка граничните ни войски, провъзгласявайки ги за защитници не на царящото в страната ни държавническо безправие, а на родината. Ще цитирам дума по дума, без всякаква редакторска намеса (съхранил съм непокътната дори пунктуацията), няколко конкретни становища, които са обобщаващи, представителни за всички останали участници в полемиката: „Държавната граница тогава се охраняваше и отбраняваше, а не като сега всяка кучка да я препикава.” „И кво – били застреляни някакви капиталистически боклуци, това си е повод за гордост и похвала, а педалите от ФРГ дет са го направили тоя филм бял ден да не видят!” „Тези 19 убити – умува друг нашенец, – ако не бяха  убити, щяха да умрат от жажда, глад, ударени от гръм и т.н. Тенденциозен филм, оплюващ България.” И още: „След като тези, които са хукнали да бягат, са знаели, че се стреля по границите, сами са си виновни.” Да носиш вината за собственото ти убийство, да го категоризираш едва ли не като самоубийство, не е шега работа. Но коментиращите не се и шегуват. И така, да продължим по трасето: „Българските граничари са защитници на родината.” А аз се питам: струва ли си да се защитава една родина, която има нуждата да убива невинни свои и чужди граждани, за да се себелегитимира? Връх на безочието и цинизма обаче е следното становище: „Добре са ги отстрелвали, браво на българските граничари, които са си вършели работата.”

Да аплодираш убийци, значи да се превърнеш в съубиец – морален съубеиц, но съубиец парекселанс. А без моралните съубийци нямаше да ги има и другите, физическите убийци – и убийствата им нямаше да ги има. Всеки опит да се оправдаят, да се оневинят „Гранични войски” с легендата, че са бранили националната ни сигурност, е съучастие в едно зловещо престъпление, което продължава морално във времето и днес – вече под егидата на демокрацията. Дори да решим, че един задграничен пришълец би могъл да пристигне и злонамерено в страната ни, с какво и как би могъл да ни застраши нас, останалите по местата си, един беглец?! Не от външен враг, съвсем не от външен враг пазеха държавните ни граници с пръст на спусъка граничарите ни. Западняците не бяха хукнали, нарушавайки границата, да емигрират в НР България – ако искаха, те щяха да го направят легално, със задграничния си паспорт в ръка. За разлика от Варшавския пакт пък, НАТО и тогава беше дефинитивно отбранителен съюз, така че външен враг страната ни нямаше – като съставна част от агресивната Съветска империя НР България сама бе външен враг и реална заплаха за съседите си. За разлика от демократичните си съседи, НР България отбраняваше границите не отвън навътре, а отвътре навън от свободолюбието на собствените си граждани, на онези, възпявани по „митинги и колективни чувства” (Първан Стефанов) творци на благата, които дръзваха да прекрачат отвъд скованите рамки на убийствената система. Защитници, истински защитници на родината са защитниците на собствените си права и свободи, а с това – и на правата и свободите на съгражданите си. Така погледнато, доколкото изконно отечество на човека е свободата, отечеството ни са бранели по-скоро разстреляните на граничната бразда бежанци, докато техните униформени палачи са хранители и пазители на онова зло, за което, както илюстрират и труповете по граничната полоса, и т. нар. възродителен процес, и смъртоносният атентат срещу Георги Марков над Темза, няма никакви предели – нито географски, нито държавни, нито етнически. А най-малко – морални.

Бившите ни граничари обаче не си посипват днес главата с пепел, не се крият от обществото – много от тях вземат думата във форумите. Всички те се гордеят ненаситно, че са защитавали любимото отечество. Опитвам се да ги разбера. Защо пък да не го правят, след като цялата вътрешнополитическа сфера им дава ден след ден водещ пример – достатъчно е те само да го последват. Не само вчерашни редови комунисти – и партийни функционери от първата фаланга, и лидери на демоничната Държавна сигурност, и висшите офицери от „Гранични войски” са, за разлика от дисидентите и противниците на режима, в нова, освободена България у дома си. Дори нещо повече: те обсебиха демокрацията и я изконсумираха докрай, употребиха я за собствените си политически и икономически цели. Днес тези практични, предприемчиви и безмерно гъвкави люде са отличавани от демокрацията, която само допреди четвърт век громяха с огън и меч, с най-престижните държавни награди, които с чиста съвест ще добавят към наградите, връчени им от тоталитарната държава – за да попълнят колекцията си подобаващо. Те са новите-стари господари не само в частния бизнес, а и по ключови позиции и на президентството, и на парламента, и на министерския съвет, и по партийните централи, и във външнополитическите ни представителства. А след като тези довчерашни физически носители на антидемокрацията съумяха така скоропостижно и успешно да се преустроят от елитни тоталитаристи в елитни демократи, защо и довчерашните убийци по граничната ни полоса да не се себепрепоръчват днес за благодетели на отечеството. Те не са първопроходници, не прокарват просека в националното ни битие – те просто следват по петите духа на времената. И, следвайки го, го формират и укрепват – вероятно с тайния копнеж утре отново да застанат с оръжие в ръка срещу онези сънародници, за които свободата си струва да бъде заплатена дори с Христовата цена – на кръвта цената. В замяна на 20-30 лева суха пара или на десетина дни домашен отпуск. Югославските им ортаци пък зад Калотина получаваха (и приемаха на драго сърце!) за всеки заловен от тях и върнат обратно на българските власти бежанец по 300 кг държавно свинско месо. И едните, и другите бяха ентусиазирани от упованието, че бъдещето няма да ги хване за яката и да им подири сметка – бъдещето ще ги реабилитира и обезщети богато, превръщайки ги от убийци в герои. Така и стана – убийство и патриотизъм, чест и безчестие се оказаха морално и граждански не само съвместими, а и конвертируеми, взаимозаменяеми. И съответно изконвертирани, заменени взаимно.

Един гневен наш читател призовава германските режисьори да свалят камерата от нашия лик, да ни оставят на мира и да направят филм за собствения си холокост по време на войната. Друг негов съмишленик пък препоръчва неканените гости да въртят филми за собствената си източногерманска граница, която (тук вече има право) с нищо не бе по-хуманна от нашата. Горкичките! Те дори не подозират колко недостижимо е изпреварила действителността съветите им. Подобни германски филми има вече стотици – безкомпромисни, честни, самокритични. Тяхната публицистична преданост към историческата истина е част от поетия път на катарзис, на безкомпромисно преработване на миналото. Става дума в крайна сметка за провеждането на онази последователна декомунизация, която отведе новообединена Германия далеч напред във времето, докато нейното отсъствие в родното политическо пространство ни заточи дългосрочно в задния двор на Европа.

Ще приключа тези си нерадостни размисли с едно самопризнание: по силата на гражданската си биография аз не съм и не бих могъл да бъда безпристрастен по темата – пристрастен, пристрастен към нея съм. Тази проклета тема ще ме придружава неотлъчно доживотно – тя е завинаги плът от плътта и дух от духа ми. Преди всичко, защото аз можех да бъда един от застреляните на браздата. И един от осакатените, и един от заловените, и един от затворените бих могъл да бъда – преди последния, въздушен опит да емигрирам, приключил след поредица премеждия с приземяването ми на летище Кьолн, имах зад гърба си няколко сухопътни и не по-малко авантюристични опита, които не успяха. В един от тях бях тръгнал рамо до рамо с двама мои източногермански връстници. Уплашен, аз се отказах на път към западната ни граница, а те продължиха, въпреки опитите ми да ги разубедя. Така и не научих, така и до днес не узнах какво е станало с тях. Може да са едни от застреляните, а може и едни от осакатените да са; може да са ги заловили и хвърлили в затвора, а може и да са от малцината щастливци, успели да се прехвърлят оттатък. С Божия помощ провалите на немалкото ми сухопътни опити да се добера до Свободния свят завършиха не с разстрел, не с куршум в плътта и не дори със затвор, а с измъкването ми от желязната хватка на „Гранични войски”. Като си припомням (не без искрица злорадство) как преметнах изпитателния, втренчен във фалшивия ми холандски паспорт взор на КПП-летище Варна, как оцелях, как оцелявах отново и отново, премеждие след премеждие невредим напук на съдбата, идва ми да запея като завърналите се от войната живи и здрави в дома си братя-ветерани:

„Руки целые, ноги целые – что еще!”

Аз съм, аз се оказах частица от онези нищожни три процента опити за бягство, които незнайно защо и как преминаха сухи между капките, които избегнаха някак и куршумите, и кучетата следотърсачи, и острия поглед на местните доносници и за които и статистиката ни признава, че родолюбивите ни граничари не смогнаха ни да разстрелят, ни да прострелят, ни да заловят – добросъвестните погранични жители нямаше да получат за главата ми 20-30 лева суха пара. И граничарите ни няма да получат седмица-две домашен отпуск, и братска и не съвсем братска Югославия няма да бъде възмездена с 300 кг българско свинско. Всички щяха да си останат с празни ръце – само аз щях да бъда подобаващо възнаграден за космополитния си копнеж с един персонален, с един биографичен космополитизъм, който бележи съдбата ми и до днес.

Филмът, както споменах, е озаглавен (според мен напълно основателно) „Забравените. Там, където другите отиват в отпуск.” А някои отиват там, за да прекрачат от несвободния в Свободния свят. Други пък отиват, за да се преселят оттам право в следствената килия. Трети отиват, за да бъдат простреляни и осакатени, а четвърти – за да бъдат убити. Всеки според късмета си. И все в името на доброто и красивото, в името на родолюбието, на класово-партийния хуманизъм и на партийната грижа за човека. Десетилетия наред тези подплашени нещастници и окаяни ветрогони, които бяха приятели не на задграничния класов враг, а единствено и само на собствената си свобода, бяха проклинати от идеологическата пропаганда като врагове на народа и предатели на родината – проклинати са и днес, вече от чертозите на демокрацията, като такива. За да бъде обаче картината пълна, трябва да добавя: от балканската, от българската, от родната демокрация – не и от международната. Която, както виждаме на екрана на RTL, почита подобаващо тяхната светла памет.

Всъщност този обруган с присъщата ни национална злоба и с присъщия ни нецензурен език още със създаването си филм трябваше да бъде кауза и дело на нас, българите. Морално и политически ние сме на амбразурата, ние сме засегнати от политически мотивираното изгнание като явление далеч по-директно, по-болезнено и по-масово от германските си съвременници. Български доносници са донасяли окаяните бежанци, български граничари са ги прострелвали, арестували и убивали като дивеч. Освен това емигриралите от най-добрия от световете и разстреляните и заловените по държавните ни граници през следдеветосептемврийските десетилетия са стотици хиляди. Показателно е обстоятелството, че докато германските филмови публицисти са издирили падналите в името на свободата свои сънародници през девет земи в десетата, за да зачетат и почетат паметта им, българската обществена мисъл се държи пред родните жертви като героя-комунист пред фашисткия палач: „ни дума, ни вопъл, ни стон”. Нещо повече: демократичното ни гражданство провъзгласява оторизираните гранични убийци за патриоти и герои, а убитите – за родоотстъпници и престъпници. Явно държавната ни граница се оказва и граница морална, а на мен цял един живот няма да ми стигне, за да проумея какво престъпно има в това да решиш да смениш местожителството си, да тръгнеш към един друг, далечен и различен свят, който, основателно или не, е в твоите очи по-добрият. Както не мога да проумея и какво патриотично, какво героично има в това да застрелваш твои невъоръжени и безпомощни връстници и да биеш вързани хора.

Да, за да не се налага един бъдещ ден отново там, където едни отиват в отпуск, други да проливат невинната си кръв, този филм трябваше да бъде финансиран от родни държавни и обществени спонсори и заснет от родни творци. Доколкото (като робството) свободата е неделима общочовешка категория, всички онези българи и чужденци, които са загинали за собствената, за личната си свобода, са загивали за свободата и на всеки от нас. Така че ние, незагиналите, оцелелите от издевателствата на диктатори и диктатури, им дължим признанието, което дължим и на Христос, и на Ян Хус, и на Ян Палах, и на отец Попиелушко, и на Георги Марков, и на всички, загинали привидно само за собствената си свобода, а самопожертвали се всъщност и за нашата свобода. Не, не превъзнасям бежанците от комунизма, съзнавам, че те не са герои, че да загинеш на граничната полоса, само на метри от свободата, е по-скоро проклятие и зла участ, отколкото граждански подвиг. Зная обаче също, че човек, тръгнал на подобен риск, буди особен респект – той крачи съзнателно след легендарното „свобода или смърт!”. Което не е наше, родно и национално – интернационално е, девиз на кажи-речи всички народи по широкия и пъстър свят. Защото (повтарям) свобода и робство са общочовешки, интегриращи, обединяващи, а не разединяващи човешкия род понятия. Моя е всяка чужда свобода – и всяко чуждо робство е мое. Моя е и саможертвата на падналите на граничната бразда – убивайки връстниците си на път към свободата, убийците граничари и мен са убивали. А ако не искам престъпността на престъпниците да полепне и по моята личност, ако не искам убийствата на униформените убийци да станат и мои, трябва да им се противопоставя. Правя го с единственото оръжие, с което разполагам – словото.

Наш, роден трябваше да бъде филмът – както са наши и родни и предшествалите го престъпления. Но след цели поколения тоталитаризъм ние свикнахме други да произнасят истината за нас самите, а ние да я премълчаваме. Десетилетия наред официалните родни медии и институции ни заливаха с доктринирани лъжи – истината за робството, в което тънехме поколение след поколение, истината за злодеянията на моралния кодекс на строителя на комунизма, истината за мракобесието на класово-партийния хуманизъм ние научавахме от емисиите на западните българоезични радиостанции и от промъкналите се тук-там инкогнито през бронята на Желязната завеса чуждестранни издания. Докато това ставаше дълги години наред под господството на непроницаемата еднопартийна цензура над словото людско и словото Божие, изпитанието беше все пак някак понятно. Непонятно, гнетящо, чудовищно е обстоятелството, че това продължава да става и днес под животворното слънце на демокрацията, че новите ни, демократични държавни институции бойкотират работата на европейски правозащитници, дошли от хиляди километри, за да разкрият онези наши делнични злодейства, които ние правим всичко необходимо не само да прикрием, не само да заличим от историческата памет, а и да реабилитираме, да пренапишем и фалшифицираме с нова дата като подвизи и като подвизи да завещаем на поколенията. С подобно завещание победата на демокрацията става все по-съмнителна, а реставрирането на комунизма – все по-несъмнено.

На главната страница: Кадър от филма „Забравените. Там, където другите отиват в отпуск”.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЗа липсата на човечност
Следваща статияМъжът и жената алегорично