0
1597

Там там

Томи Ориндж

Откъс от дебютния роман на Томи Ориндж, посветен на невидимите истории на градските индианци.

Съществува ли онова там от детството и защо цял живот ни притегля към себе си със своята сладко-горчива носталгичност? Романът на Томи Ориндж е едновременно предпазливо завръщане към там и търсене на убежище тук.

Романът проследява живота на 12 герои, които в края на книгата се събират на Голямото оукландско пау-уау. Пау-уау е сбирка, фестивал, мястото, което обединява индианците, помага им да общуват помежду си, да бъдат заедно и да укрепнат духовно. Връзките между дванайсетимата герои постепенно стават ясни. Свързва ги роднинство или минали общи преживявания и житейски избори. Свързват ги и общите индиански корени. Ориндж умело изгражда пълнокръвен образ на съвременния градски индианец – травмиран, уязвим, изтръгнат от корен. Съвременният градски индианец не вярва, че е възможно да води нормален пълнокръвен живот, да бъде успешен, да се впише в съвременния свят. Затова в повечето случаи избира да притъпи усещанията си с алкохол или дрога, да не чувства, да не вижда, да не помни. Паметта така или иначе му е отнета. Останала е някъде там… там.

Томи Ориндж е роден през 1982 г. в Оукланд, Калифорния, възпитаник на Института по изкуствата на американските индианци. „Там, там“ е дебютният му роман и финалист за наградата Pulitzer 2019. Пълноправен член на племената шайени и арапахо в Оклахома. Понастоящем живее в Ейнджълс Камп, Калифорния, със съпругата си Катери и сина им Феликс.

Идеята за романа му идва след като работи по проект за разказване на истории, който му помага да осъзнае колко невидими са историите на американските индианци – особено тези на градските индианци. Като по-млад Томи мечтае да стане хокеист, завършва за тонрежисьор, а по-късно записва магистратура в Института за изкуства на американските индианци. Правата на дебютния му роман „Там там“ се продават на ожесточен търг и са придобити от американското издателство Alfred Knopf. Авторът го пише в продължение на шест години. Към момента книгата е преведена на трийсет езика. Ориндж вече пише следващия си роман с работно заглавие „Странстващи истории“. В него се проследява съдбата на част от героите му от „Там там“ след края на случилото се на Голямото оукландско пау-уау, като са включени и нови герои.

„Там там“, Томи Ориндж, ICU, 2020 г., превод от английски Велин Кръстев, дизайн на корицата Люба Халева, редактор Невена Дишлиева-Кръстева

Опал Вайола Виктория Беър Шийлд

Със сестра ми Джаки си пишехме домашните в хола пред телевизора, когато майка ни се прибра с новината, че се местим на Алкатрас.
– Събирайте си багажа. Заминаваме днес – изкомандва.
Знаехме какво има предвид. Ходили сме там и преди, за да отпразнуваме това, че не празнуваме Деня на бла­годарността.

Тогава още живеехме в жълта къща в Западен Оукланд. Беше най-светлата, но и най-малката къща в квартала. С две спални и миниатюрна кухня, където не се побираше дори маса. Не ми харесваше там, килимите не бяха дос­татъчно дебели и смърдеше на пръст и дим. В началото нямахме диван, нито телевизор, но със сигурност беше по-хубаво от мястото, където живеехме преди това.

Една сутрин майка ни събуди припряно, лицето ѝ беше насинено. На раменете ѝ беше метнато кафяво кожено яке, твърде голямо за нея. Устните ѝ бяха подути. Кога­то видях тези подути устни, се изплаших. Не можеше да говори добре. Тогава също ни каза да си събираме багажа.

Фамилното име на Джаки е Ред Федър, а моето – Беър Шийлд. И нейният, и моят баща изоставиха мама. На сутринта, когато майка ни се прибра насинена, хванахме автобуса до новия ни дом – жълтата къща. Не знам как бе успяла да ни уреди с нея. В автобуса се доближих до мама и пъхнах длан в джоба на якето ѝ.
– Защо имаме такива имена? – попитах.
– Това са стари индиански имена. Преди белите да дой­дат и да започнат да използват името на бащата като начин да задържат цялата сила при мъжете, имахме собст­вен начин за кръщаване.
Не го разбрах това за мъжете. И не знаех дали Беър Шийлд означава щитове, които мечките са използвали, за да се защитават, или щитове, които хората са използвали, за да се защитават от мечките, или пък самите щитове бяха направени от мечки? Във всеки случай беше трудно за обясняване в училище, че се казвам Беър Шийлд, а това даже не беше най-лошата част. Най-лошата част беше първото ми име, защото всъщност бяха две: Опал Вайо­ла. Така излиза, че се казвам Опал Вайола Виктория Беър Шийлд. Виктория е името на мама, макар че я наричаха Вики, а Опал Вайола идвало от баба ни, която не познаваме. Мама ни разказа, че баба била лечителка и призната певи­ца на религиозни песни, така че се очакваше да се гордея с внушителното старо име. Хубавото беше, че другите деца нямаше нужда да променят името ми, за да ми се при­смиват, нямаше нужда от рими и вариации. Достатъчно беше да го изрекат цялото, за да е смешно.

Качихме се на автобуса в една студена сива сутрин в края на януари 1970 година. С Джаки носехме еднакви раздърпани стари червени сакове, които не можеха да поберат кой знае какво, но ние, така или иначе, не притежа­вахме много. Прибрах вътре два ката дрехи, а плюшеното ми мече Двуобувчо взех под мишница. Името Двуобувчо го измисли сестра ми, защото като беше малка, нейното мече имаше само една обувка. Е, не се казваше Еднообувчо, но аз сигурно трябваше да се чувствам късметлийка, че моето си има две обувки. От друга страна обаче, мечки­те не носят обувки, тоест може да не е било късмет, а нещо друго.
Вече на улицата, мама се обърна към къщата.
– Кажете ѝ сбогом, момичета.
Бях свикнала да държа под око входната врата. Бях виждала не една и две заповеди за изгонване. Със сигурност и сега имаше. Майка ни винаги оставяше тези бележки, за да може да се оправдае, че не ги е забелязала, и да си спечели малко време.

Двете с Джаки погледнахме към къщата. Хубава беше, жълтата къща. За предназначението си. Първата, в която бяхме без бащите ни, така че вътре беше тихо, сладостно дори, като банановия пай, който майка направи първата ни вечер там, когато имаше газ, но електричеството още не беше пуснато и ядохме прави в кухнята, на светлината на свещи.
Още се чудехме какво да кажем, когато майка ни извика: Автобуса! – и трябваше да дотичаме след нея, повлекли зад себе си еднаквите червени сакове.
Беше обедно време, така че в автобуса нямаше никого. Джаки седна няколко места зад нас, сякаш не ни познаваше, сякаш се возеше сама. Исках да разпитам мама за острова, но знаех, че не обича да говори в автобуса. Ставаше като Джаки. Сякаш не се познавахме.
– Защо да говорим за нашите си работи пред хора, които даже не познаваме? – питаше тя.
След известно време не издържах:
– Мамо, какво ще правим? – попитах.
– Ще бъдем с наши роднини. Индианци от всички пле­мена. Отиваме на мястото, където построиха онзи за­твор. Ще нощуваме в килии, и бездруго понастоящем ние, индианците, се намираме точно там – там са ни набутали, макар да се стараят да не личи, че са ни вкарали там. Ще прокопаем тунел навън с лъжица. Ето, виж това.
Извади от чантичката си ламинирана картичка с размер на карта за игра и ми я подаде. От едната ѝ страна имаше изображение, което можеше да се види навсякъде – тъж­ният силует на индианец, яхнал кон, а от другата беше написано Пророчеството на Лудия кон. Прочетох го:
След като понесе нечувани страдания, народът на Червенокожите отново ще се въздигне и това ще бъде благословия за един извратен свят. Свят, пълен с неспа­зени обещания, егоизъм и разделение. Свят, копнеещ за светлина. Виждам във времето седем поколения напред, когато хора от всички цветове ще се съберат под свещеното Дърво на живота и цялата Земя пак ще се превърне в един общ кръг.

Не знаех какво се опитва да ми каже с тази карта, нито пък с лъжицата. Но майка ни беше такава. Говореше свой собствен език. Попитах дали ще има маймуни. По някаква причина бях решила, че на всички острови има маймуни. Не ми отговори, само се усмихна и се загледа в дългата сива редица от оукландски улици, изнизваща се покрай автобуса, сякаш беше стар филм, който много ѝ харесваше, но който бе гледала твърде много пъти, за да му обърне внимание.

Стигнахме до острова с моторна лодка. Главата ми през цялото време лежеше в скута на мама. Хората, които ни придружаваха, бяха облечени във военни униформи. Не знаех в какво се забъркваме.

Ядохме водниста говежда яхния в стиропорни купички около огън, който някои от по-младите мъже поддържаха голям и топъл с подпалки от дървени палета. Майка ни и две възрастни индианки пушеха отстрани и се смееха на висок глас. На масите, заедно с купичките яхния, имаше в изобилие хляб и масло. Когато ни стана твърде горещо от огъня, се отдръпнахме назад и седнахме.
– Не знам за теб – казах на Джаки с уста, пълна с хляб и масло, – но аз бих могла да живея така.
Засмяхме се и Джаки се наведе към мен. Без да искаме, си ударихме главите, от което още повече се разсмяхме. Стана късно и вече се унасях, когато мама дойде при нас.
– Всички спят в килии. По-топло е – каза ни тя.
С Джаки се настанихме в килия срещу тази на майка ни. Тя винаги е била луда, постоянно сменяше работата си, разкарваше ни из Оукланд, влизаше и излизаше от живота на бащите ни, записваше ни в различни училища, намираше ни различни места за спане, но това беше различно, винаги досега в крайна сметка се бяхме оказвали в къща, в стая, най-малкото, с легло. С Джаки се сгушихме една в друга върху индианска постелка в очуканата затворническа килия срещу майка ни.

Всеки звук в тези клетки се повтаряше като ехо по сто пъти. Мама ни изпя шайенската приспивна песничка, която ни пееше като малки. Отдавна не я бях чувала и почти я бях забравила, но въпреки силното ехо това беше гласът на майка ни. Бързо се унесохме и спахме като къпани.

Джаки се оправяше доста по-добре от мен. Запозна се с група пубери, с които тичаха из целия остров. Възраст­ните бяха твърде заети, за да им обръщат внимание. Аз си стоях до мама. Обикаляхме и говорехме с хора, уча­ствахме в официални срещи, на които всички се опитваха да се разберат какво да правим, какво искаме, какви да са условията ни. Индианците с по-достолепен вид се ядосваха по-лесно. Бяха от мъжете. На жените не се даваше думата толкова, колкото би се искало на майка ни. Първите дни се проточиха като седмици. Изглеждаше така, сякаш се каним да стоим там вечно, сякаш възнамерявахме да нака­раме правителството да ни построи училище и болница, културен център.

По някое време мама ми каза да отида да проверя какво прави Джаки. Не ми се искаше да ходя сама. Но в крайна сметка се отегчих дотолкова, че се реших да отида да видя какво е положението. Взех и Двуобувчо. Знаех, че съм твърде голяма, за да разнасям мече. Бях почти на дванай­сет. Но все пак го взех. Отидох чак от другата страна на фара – място, където, по всичко личеше, не бива да се ходи.

Намерих ги в близост до брега, откъм страната на моста Голдън Гейт. Бяха се разпръснали по скалите, сочеха се един друг и се смееха по онзи налудничав, жесток тийнейджърски начин. Казах на Двуобувчо, че може би идеята е лоша и трябва да се върнем.
– Сестричке, няма защо да се страхуваш. Всички тези хора, дори младите, са ни роднини. Няма от какво да се страхуваш. Пък и ако някой те нападне, ще скоча и ще го ухапя за глезена, никой няма да го очаква. Ще използвам свещения си мечешки лек и ще ги приспя. Незабавен зимен сън. Това ще направя, сестричке, не се притеснявай. Съз­дателят ме направи силен, за да мога да те защитавам – обади се Двуобувчо.
Казах му да престане да говори като индианец.
– Не знам какво имаш предвид – отвърна той.
– Ти не си индианец, Двуобувчо. Плюшено мече си.
– Не сме толкова различни, колкото си мислиш. И два­мата сме получили имената си от свине-мъдри мъже.
– Свине-мъдри?
– Мъже със свине за мозъци.
– О! И това какво означава?
– Колумб е този, който ви е нарекъл индианци, а в нашия случай вината е на Теди Рузвелт.
– Как така?
– Веднъж бил на лов за мечки, но попаднал на една мно­го рошава, стара и гладна мечка и отказал да стреля по нея. После във вестниците имало комикс за тази ловна история, а Рузвелт бил представен като милосърден лю­бител на природата. После направили плюшените мечета и ги кръстили Теди. И Теди станало най-известното име за плюшена мечка. Онова, което останало неразказано, било, че Рузвелт все пак убил старата мечка, само че не я застрелял, ами ѝ прерязал гърлото. Това е милосърдието, за което не искат да знаеш.
– А ти откъде ги знаеш тези неща?
– Трябва да познаваш историята на своя народ. Твоето съществуване е плод на действията на предците ти. Ние, мечките, вие, индианците, минали сме през какво ли не. Опитаха се да ни заличат. Но когато я разказват, историята изглежда като огромно героично приключение през празна гора. Навсякъде е имало мечки и индианци. Прерязаха ни гърлата, сестричке.
– Защо имам чувството, че мама вече ни е разказвала всичко това? – попитах.
– Рузвелт е казал: Не мисля, че всички добри индианци са мъртвите индианци, но вярвам, че при девет от десет е така, и нямам желание да задълбавам много-много в случая на десетия.
– Олеле, Двуобувчо. Това не е правилно. Аз съм чувала само историята за голямата пръчка.
– Голямата пръчка е лъжата за милосърдието. Говори меко и носи голяма пръчка, това каза за външната поли­тика. Това използваха срещу нас – и срещу мечките, и срещу индианците. Чужденци на собствената ни земя. И използваха големите си пръчки, за да ни изгонят толкова на запад, че почти изчезнахме.
След това Двуобувчо утихна. Той си беше такъв. Или имаше какво да каже, или не. Можех да разбера по блясъка в очите му. Сложих го зад едни скали и отидох при сестра си.