0
7573

Тарковски и Италия

Андрей Тарковски © imdb.com

Флоренция, специално за Портал Култура

На 4 април се навършват 90 години от рождението на руския режисьор и сценарист Андрей Тарковски (1932–1986). Последните години от неговия изгнанически живот са неразривно свързани с Италия.

Първата му творческа среща с родината на Данте e още при неговия игрален дебют „Иваново детство“, който през 1963 г. печели Златен лъв на филмовия фестивал във Венеция (заедно със „Семейна хроника“ на Валерио Зурлини). 31-годишният тогава режисьор замества свой колега и променя сценария, актьорите, смисъла на творбата, което веднага изнервя тогавашната власт. Ражда се „международен случай“, в негова защита се произнася и Жан-Пол Сартр от страниците на вестник „Унита“.

Втората среща с Италия не е толкова положителна. През 1972 г. Тарковски прави „Соларис“ (Голямата специална награда и наградата на ФИПРЕССИ в Кан,1972 г.) по едноименния роман на Станислав Лем. Сложната структура на произведението е подценена и всичко е фокусирано съвсем комерсиално върху научната фантастика. Филмът е лансиран на Запад като „съветския отговор“ на „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик. В Италия „Соларис“ е поверен за редактиране на писателката Дача Мараини. Тя налага дълбоки и произволни промени, осакатявайки първите 40 минути, преправя диалози, дублира героите на диалект (един от дубльорите е самият Пазолини), без да извести Тарковски. Възмутен, режисьорът напразно се моли името му да бъде премахнато. По-късно безуспешно завежда дело срещу Мараини. Въпреки всичко „Соларис“ получава признание от публиката и критиците.

„Иваново детство“ © imdb.com

През април 1980 г. Тарковски идва в Италия, за да получи наградата Давид на Донатело за „Огледалото“. През 1982 г., по време на нов престой тук започват снимките на „Носталгия“ (1983) – първия му филм в чужбина. Сценаристът Тонино Гуера, негов дългогодишен приятел, разказва: „Ние с жена ми имахме къща близо до неговата в Русия. Помня най-вече разходките ни по време на силен снеговалеж. Не защото това ни харесваше, но бяхме наблюдавани от полицията и нашите диалози трябваше да останат тайни. С течение на годините успяхме да доведем Андрей в Италия за снимките на „Носталгия“. Беше много трудно, но успяхме“.

Филмът е сниман в три италиански области: Тоскана, Умбрия и Лацио. Сюжетът разказва за руския поет Горчаков, който отива в Италия, за да напише биографията на музиканта от XVIII век Павел Сосновски. Той се сприятелява с Доменико, лудия от града, който му завещава да изпълни вместо него обет: да прекоси минерален басейн в курорта „Баньо Виньони“ със запалена свещ. Запомнят се тосканският пейзаж, мистериозната крипта на абатството „Сан Салваторе“, абатството без покрив „Сан Галгано“, очарователният „Баньо Виньони“.

При подготовката за филма режисьорът пише: „Небето е пълно с леки бели облаци като рисунките на фойерверк. Сенките им се плъзгат по хълмовете, сливайки се със сенките на дърветата. Това редуване на светлина и сянка по гладката повърхност на хълмовете е като морски вълни, блъскащи се една след друга към хоризонта. Усещаш дъха на самия живот, тържествения ритъм на природата, пълен със свирещи щурци, ослепителната светлина на излизащото от облаците слънце. Тази разорана земя на Тоскана, през която минават сенките на облаците, е почти толкова красива, колкото са моите гори, моите хълмове, моите ниви далечни, руски, древни, недостижими и вечни“.

Личната история на режисьора е изцяло във филма. „Носталгия“ е поетичен образ на Тоскана през погледа на руски изгнаник.

„Носталгия“ © imdb.com

Тонино Гуера и Андрей Тарковски правят и документалния филм „Време за пътешествие“ (1982), посветен на търсенията на местата за снимки. Той е представен в секцията „Особен поглед“ в Кан. В него става ясно, че Фелини, приятел и на двамата, е посочил на Тонино Гуера онова магическо място „Баньо Виньони“ с неговите сутрешни мъгли. Именно в Тоскана Тарковски купува парцел, за да си построи селска къща като тази на 300 км от Москва.

Влиятелният по онова време режисьор Сергей Бондарчук се опитва да спре „Носталгия“ от участие на фестивала в Кан (1983). Филмът все пак успява да стигне до конкурса и печели наградата за най-добра режисура. След излизането му съветските власти отказват да удължат визата на режисьора за пребиваване в Италия. От съобщения на приятели и колеги Тарковски разбира, че в СССР го очаква още по-тежък живот от този, който винаги е водил. Той напуска приютилите го в Рим приятели и в опит да избяга от контрола дори в Италия намира убежище (през юни 1983 г.) в Сан Грегорио да Сасола, малко средновековно селище в римската провинция, където преоткрива спокойствието в общуване с природата. Там завършва автобиографията си „Уловеното време“, режисурата на операта „Борис Годунов“, поставена в Ковънт Гардън с диригент Клаудио Абадо, сценария на „Жертвоприношение“ – неговия последен завет.

Тарковски все пак е разкрит и през юни 1984 г. избира Милано за пресконференция, на която обявява решението си да скъса със СССР. Това е началото на живота му като изгнаник между Европа и САЩ. Но именно в Италия режисьорът намира най-голяма подкрепа. Общината на Флоренция му дарява апартамент на улица „Сан Николо“ и почетно гражданство през 1985 г. Там Тарковски живее заедно със своята съпруга Лариса и работи по монтажа на „Жертвоприношение“. В ренесансовата сграда в историческия център на града днес се помещава международният институт „Тарковски“, ръководен от неговия син Андрей. Вътре всичко е непокътнато: тъмните дървени мебели, колажите по стените и две малки картини, които Сергей Параджанов изпраща на руския режисьор от затвора.

„Във Флоренция са всички архиви на баща ми – от Париж, Русия и останалите места, където е живял и работил – пет хиляди писмени документи, включително ръкописни дневници, седем хиляди снимки, повече от хиляда часа видеозаписи, казва Андрей Тарковски-син. – Тук извършваме голяма част от дейността по популяризиране на творчеството му, правим и ретроспективи. Приятелството му с този град датира от 1983 г., когато е поканен да постави операта „Летящият холандец“. Флоренция остана в сърцето му. Неговата мечта беше да създаде училище по изкуствата, в което да преподава не само кино, но и други предмети“.