1
546

Твоето Слово
да бъде с мене

averincev

 

В неделята на Страшния съд

(Мат. 25:31–46)

 

В името на Отца и Сина и Светаго Духа!

Чуваме строги уроци, които ни подготвят за покайното време на Великия пост. Чуваме напомнянето, че в нашето бъдеще, в очакващия ни път самата цел на този път е действително незаменима. Живеем и питаме себе си: какво ще се случи с нас? Не знаем дори най-прости неща. Животът ни не прилича на пряк, заравнен и безопасен път. Много повече той прилича на лабиринт, по който вървим без да знаем какво ни очаква на следващия ъгъл. Дошъл съм да говоря пред вас и не знам дали ще ми бъде дадено да довърша думите си докрай. Напуснали сме нашите домове и не знаем дали ще се върнем отново и какво ще намерим там. Често казваме: „Утре ще направя това и това“, но не знаем ще го има ли изобщо за нас утрешния ден. Две неща обаче знаем ясно, твърдо и категорично: ние, които не знаем нищо, не знаем какво ще се случи в следващата секунда, знаем, че нашият живот, както живота на всички хора още от грехопадението на нашите прародители, завършва със смърт. Знаем и друго. Неизменно знаем, че какъвто и да е нашият край, заедно с всички народи, заедно с всички поколения на човешкия род ще се изправим пред съда, пред единствения съд, който определя безукорно нашата вина и възможността да бъдем спасени. Този единствен съд е Страшният съд, Страшен, защото е последен и неговата присъда остава във вечността. В това обаче има и радост, защото в света човек често изпада в отчаяние и си  казва: „В живота няма справедливост. Хората съдят неправедно“. И това е истина. Ние не можем да съдим един другиго, не само защото ни е заповядано от Бога да милеем за другите и да ги жалим, но и защото нашият слаб разсъдък действително не може да съди никого. Всеки път, когато бъде постигната т. нар. историческа справедливост и онези, които са били обиждани до този момент, получат възможност да осъдят своите оскърбители, започва нова неправда. Знаем това. Не можем да съдим един другиго, но ще се изправим пред единствения Съд, който безусловно има правото да ни съди. Ще застанем пред Съдията, Който знае всичко за нас и ни познава до край. И ще трябва да стоим пред Него точно така, както стоя сега пред вас аз, без да можем да отместим очите си от Неговия поглед.

През вековете нашите прадеди са наричали последния Съд Страшен съд и той е наистина Страшен. Но говорейки за този съд, Господ ни дава и надежда, показва ни, че за да изкупи своите лоши дела, човек може да направи и нещо добро за Бога, може да направи нещо за Христос. Понякога в своето безумие сме готови да завидим на хората, живели по време на земния живот на Христос, на онези, които са имали възможност да Му дадат вода, когато е бил жаден, да Му предложат отдих в своя дом (както са направили Марта и Мария), – сякаш можем да бъдем сигурни, че бихме познали нашия Господ в „образа на раб“, както се изразява ап. Павел, че бихме разбрали нашия дълг пред Него или че увлечени от почитта и любовта си към Него, не бихме се отклонили към нашите всекидневни дела, както ни се случва по отношение на сегашните ни задължения. Но Господ казва, че хората ще бъдат съдени и всяко тяхно дело, дори най простото, най-обикновеното, най-необходимото, най-всекидневното добро дело, което са направили или не са направили на последния от своите събратя, ще се приеме така сякаш е направено за самия Христос или е отказано на самия Христос. Това е велика тайна.

Често се увличаме да мечтаем как бихме обичали Христос, ако ни беше дадено да Го видим във времето на неговия земен живот и да слушаме Неговите слова! И наистина, любовта не е нещо отвлечено, тя не е нещо рационално, любовта е сърдечно дело и не може да не се стреми към лицето на този, когото обича. Ние се утешаваме с фотографиите на нашите близки, които са далеч от нас или са приключили земния си път, със снимките на нашите покойни родители. За да се утешим, искаме да видим лицето, любимото лице. Какво да правим? Чрез светите икони Църквата ни предлага ликът Христов. Има обаче още една възможност, далеч по-несъмнена, да видим лицето на Христос – като Го съзрем в човека, който повече от всичко се нуждае от нашата помощ точно сега, в тази минута, в човека, чието лице може да е неприятно за нашето жестоко сърце и което може да ни е мъчително да гледаме. Ние не искаме да насочим погледа си към него, но той се нуждае от нас. Ние бихме искали да намерим покой, но какво да се прави? Това е единствената възможност, дадена ни във времето. Единственият начин да направим нещо за Христос, докато е още светло, както казва Господ, докато е още ден, докато можем да действаме, докато продължава нашият живот – е като направим нещо за нашия ближен. Думата „ближен“ е простичка дума, бих казал благодатно-прозаична дума. Ближният не е задължително най-близкият нам духовно човек, човекът чийто лик ни радва повече от всичко. Ближният е човекът, когото Божието провидение е поставило редом до нас, поставило го е близо до нас, защото се нуждае от нашата помощ. В следващия миг може ние да потърсим неговата помощ.

Един писател на нашия век е казал страшни, дяволски думи, споменавани твърде често от философи и литературоведи, широко известни думи, изречени от един от персонажите на негова пиеса: „Адът… Какво е адът? Адът – това са другите“[1]. Това че въобще има други хора, други личности, други „аз“, за греховната страна на нашето „аз“ е вече ад. Колко е тясно да вървиш по улицата, по която вървят толкова много хора, да не можеш да преминеш заради тях, да не можеш да намериш път през множеството, толкова много хора – това е така непоносимо за греха в нас. Хората са твърде много, очите ни не искат да гледат това. Ето го адът.

Още двама писатели, но вече християнски – руският писател Фьодор Михайлович Достоевски и един християнски писател от Франция[2], който вероятно повтаря казаното от Достоевски независимо от него – са определили какво е ад: адът е, когато вече ти е невъзможно да обичаш, когато е изгубена възможността да обичаш. И тук се замисляме над това колко са близки образите и символите, чрез които ни се дава мисъл за най-доброто и за най-лошото, за най-благото и за най-страшното. Адът е огън, геена огнена, но огънят е и символ на висшата светиня, за Самия Бог е казано: „Нашият Бог е огън, който изтребя“. Оънят е символ на любовта. Докато душата е положена в любовта – любов действена, раздаваща се, щедра и сърдечна – този огън е огън на живота – живота на Бога и на другите живи души. Това е благ огън. Ако душата ни изстива и няма в себе си любов, тогава този огън, се превръщат в адски, геенски огън, тогава наистина самото присъствие на някой друг – като започнем от Самия Бог – се превръща в ад за самодостатъчния егоист. Той би искал да не съществува никой друг освен неговата самодостатъчност.

Един човек, познал всичко това в своя опит, казва: „Господи, колко бързо ще обеднее този, който вижда Теб във всеки нуждаещ се. Той вече няма да може да остави нищо за себе си“. Да ни даде Бог с нашите слаби усилия да видим Христовия лик в лицата на най-страдащите и на най-нуждаещите се – а кой от хората не страда? – и да намерим пътя, независимо от всичко в нас, което така очевидно противостои на тази правда, така че когато дойде вечерта на този ден и на този век, когато пастирят започне да отделя овцете от козите, размесили се по време на деня, отвеждайки и едните, и другите на своето място, да застанем от дясната страна на Съдията. В символиката на света, в който е проповядвал Христос, дясната ръка е символ на милосърдието, а лявата – на неумолимата справедливост. Да ни даде Бог да помним този единствен факт от нашето бъдеще, който знаем с достоверност, и през нито един миг на нашия живот да не губим тази памет, паметта за смъртта и за съдния Ден. Амин.

Проповед на известния филолог, културолог, библеист, преводач и поет Сергей Аверинцев, произнесена в храма „Сретение на Владимирската икона на Богородица“ през февруари 1993 г.

Превод от руски: Димитрина Чернева



[1] Става дума за пиесата на Жан-Пал Сартр „При закрити врати“.

[2]  Аверинцев има предвид Жорж Бернанос.

1 коментар

  1. Да се отдаде достойна почит и към Емил Димитров, издателска къща „Славика“, който издаде сборник и популяризира Аверинцев у нас.
    На всички читатели, поздрави за най-хубавия български празник – Великден!