0
3259

Творчеството за деца на Анета Дучева

Среща с детската писателка Анета Дучева

„Човек никога не е достатъчно пораснал, за да спре да вярва в чудеса!“

Може да се каже, че в творчеството на Анета Дучева си дават среща две характерности: магиката и „трудните теми“. Писателката е издала шест книги и като че ли в първите три: „Тони-Пони“ (1989), „Гого“ (1994) и „Джобно човече“ (2006), доминира магиката – като философия, като изразно средство, като метафоричност. Докато в следващите три – „Лунната люлка“ (2013), „Пиано от картон“ (2016) и „Зимни слънчогледи“ (2019), „трудните теми“ са изведени като екзистенциални фикции. Но трябва да отбележим и друга една специфика: още в първите три книги има известен афинитет и отпратки към „трудните теми“, а в последвалите творби наблюдаваме много фина симбиоза между магика и реалистичност, придаваща особена светлина на сюжетността и посланието. Така двете характерности в творчеството на писателката още отначало си съжителстват и взаимно се потенцират.

Дали ненадейно, ей така, от нищото, се появява Джобното човече, чадърът на леля Петя разказва ту дъждовен, ту бонбонен, ту вятърен сън, или къщата на леля Веса хвръква и се оказва кацнала на един планински връх – това са все случки от ежедневието, които в своята магичност като че ли не ни изненадват, те стават някак си съвсем естествено, от само себе си. Ето още едно чудо – Васко от разказа „Игра с дъжда“ рисува с водни боички пръски от дъжд и тозчас дъждът затрополява по прозореца. Какво по-весело от това да играеш на „мокреница“ с дъжда. Играта е истинската реалност. Изненадата е в игрите, в детската реакция, във веселието, закачливостта и лудориите, в невероятния хумор – като леля Веса, която ще потопи пръст в облачето и ще го хапва като захарен памук от детството, или леля Пена от Мало село ще се чуди какво е това голямо врабче на черешовото дърво – докторът вместо очила лупи ли ѝ е дал, та е толкова голямо. А то всъщност е пингвинче от Южния полюс, което се поти от българската зима.

Магичността на случващото се е особена – тя идва от детския свят, от детето в нас, независимо на каква възраст сме. И тази магическа реалност е сякаш по-истинска от всекидневните ни възприятия на пораснали. Така, по детски, се преподрежда светът на възрастните. В „Продавачката на куфари“ попадаме в още един вълшебен свят, в който асоциативните и въображаеми пътувания на Веси по света с помощта на стария куфар, струващ само десет лева, не могат да се сравнят с никое реално пътешествие. Тук има нарциси от Лондон, палма от Мадрид, а един път старият куфар ѝ довежда дори Айфеловата кула. И тази амалгама от реалност и вълшебство в разказите и приказките на Анета Дучева (може би смесица от двете) е толкова естествена, тя се случва някак неусетно. Детският смях и радост ни освобождават от сковаващото ежедневно напрежение, от дисхармонията. Сякаш сме попаднали на детска играчка-калейдоскоп, чиито цветни стъкълца при всяко помръдване създават нова причудлива картина.

В „Почивен ден“ мебелите на леля Дана се забавляват както си искат – креслото Крeс се върти като въртележка, а гардеробът Гард изхвърля нафталина и дрехите, които не харесва. Животните също активно участват в детското ежедневие. Ето, камилата Хоп от оазиса Хо-Хо, със синя жилетка и тъмни очила (макар че е зима), ще ни разкаже за майка си, която е откъснала със зъби слънчевите лъчи-коси и ги раздава на камилчетата си за топлина и здраве. В друг разказ („Тото“) в дома на детето се появява слонче. Те излизат навън и другите деца, които досега все са страняли от момиченцето с неслучайното име Сълзето, искат да се сприятелят със слона и да играят с него.

Анета Дучева ни задава косвено много умоподбудителни въпроси и насоки на мислене. Дали Сълзето, винаги изолирана от другите деца, не си е измислила този нов, въображаем приятел слонче. Подобен феномен се среща често в детството. Можем да мислим в тази насока, защото се оказва, че никой от възрастните не вижда слончето. Тук отново реалност и магика се преплитат – майката вижда кални слонски стъпки вкъщи. В този чудесен разказ, който би правил чест на всяка антология на късия разказ, сме близо до дуалността съзнавано–несъзнавано или „сън наяве“, както се изразява Фройд. Такива въображаеми приятели – помощници на децата, често се появяват и в по-късните творби на писателката. В „Лунната люлка“ и в „Пиано от картон“ те са малки балерини. Мисля си дали не са своеобразни феи.

В книгата „Тони-Пони“ има два великолепни разказа. „Летят ли слънчогледите“ фокусира по особено метафоричен начин някои философски и екзистенциални въпроси – например въпроса за смисъла на живеенето, дали ще посмеем да полетим, като жертваме корените и сигурността си, и дали това не води към загиването. „Старата гара“ пък е малък шедьовър, разказващ за привличането, за приятелството и верността. И за това дали червеният локомотив с неговото пронизително свирене и интересни пътници си струва да бъде предпочетен пред стария верен влак, едва пъхтящ, но в чиито очи гарата изглежда толкова красива, а не стара и олющена. Тези разкази биха се превърнали в чудесни кинематографични творби. Прочетете тези приказни разкази на Анета Дучева, в които щедро избликват въображението, любовта, поривите, и ще погледнете света с нови очи. Те ни напомнят (по Екзюпери), че истинското се вижда само със сърцето. Дали героите на Анета Дучева, деца или възрастни, не се подвизават всъщност в тези сънища–наяве? Във въображаемия свят на тези творби всичко е като „хвърчащите хора“ на Шагал. А и по всичко личи, че художниците обичат да илюстрират книгите на Дучева.

Детските умове са все още свежи – те още помнят небесния дом. Ако позволим на тяхната умствена нагласа да навлезе в нашето съзнание, поне за малко, ще почувстваме свежата вълна от креативност и спонтанност, единение с всичко заобикалящо ни. Ще отворим съзнанието си за чудото край нас. Ние трябва да се учим от децата. Неслучайно още Фройд в емблематичната си книга „Малкият Ханс“ през 1909 г. казва: „Нали при възпитанието на децата ние не искаме нищо повече освен покой, не искаме да преживяваме никакви трудности, накратко казано, ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на развитие е полезен за него“.[1]

А ето и един български принос – на Виолино Примо (Цонко Попов), активен участник в обществено-литературния живот, учител. Още през 1926 г. той пише: „Нам е необходимо дълбоко и сериозно да изучим отношенията на децата към заобикалящия ги свят, за да не разкъсваме с грубите си ръце оная нежна духовна връзка, що съединява детските души с душата на Космоса“.[2]

Обичам да припомням твърденията на американската авторка Маргарет Руби: „Изследванията показват, че от раждането до двегодишна възраст мозъкът на повечето деца пребивава в делта-състояние – несъзнателно, подобно на сън състояние, в което изпада възрастен човек под хипноза. От две до четири години децата се намират основно в тета-състояние, характеризиращо се с богато въображение и с усещане за нереалност на ставащото. Подобно състояние в зряла възраст изпитваме в моменти на полусън. Около шестгодишна възраст при децата започва да доминира алфа-честотата на мозъчните вълни. Това е състояние на покой, подпомагащо творчеството и усвояването на нови неща. До десет–дванадесетгодишна възраст мозъкът на детето най-често е в бета-състояние. Това е състоянието на активно, съсредоточено внимание, напомнящо нормалното, будно състояние на възрастния“.[3]

Интересна е и архитектониката на тези разкази. Историите плавно и естествено преливат една в друга, както при разказването на Шехерезада. В разказите можем да открием по няколко смислови и  сюжетни опорни точки. Творбите на Анета Дучева се отличават с премерена емоционалност, а мярата е най-важна за твореца. Затова тези книги могат да се четат от хора на различни възрасти. И още – Анета Дучева пише с прецизност, с грижа за езика, затова стилът ѝ е разпознаваем сред многообразието на българската литература за деца с ясното и точно изразяване на мислите и чувствата. В света на героите ѝ няма неодушевени предмети. Тази анимираност е характерна за детето и прадедите ни в зората на човечеството, в техните практики да оживяват тотема. Неслучайно една от главите в книгата на Фройд  „Тотем и табу“ е наречена „Анимизъм, магия и всемогъществото на мислите“. Това всемогъщество на мислите е характерно за праотеца, невротика и… детето.

В това преливане на разказност и приказност в творбите на Анета Дучева е съвсем нормално Тони-Пони да се появи на балкона със свой външен асансьор, какъвто „конете имат“ и изпращат от КСЗД – Конската служба за забавление на деца, останали сами и наказани да не излизат от къщи. В детската възраст сме най-близо до несъзнаваното. Изводът за „всемогъщество на мислите“ Фройд прави по повод на свой пациент (случаят „човекът с вълците“). При децата и в магическия свят е също така – това, което мислим, то се случва, както видяхме например в „Игра с дъжда“. Играта е гранична територия – нито изцяло въображаема, нито идентична с външният реален свят. Тя е защитена реалност, подобно на конфиденциалното пространство в психодрамата. В играта, по думите на психотерапевтите Доналд Уиникът и Патрик Дьоларош, детето (човекът) изненадва дори себе си.

В особено ценната книга на Михаил Арнаудов „Психология на литературното творчество“ (1931) авторът нарича Ангел Каралийчев „магически реалист“. При него хора, животни, луна, звезди се движат и са герои на свой единен свят. Каралийчев рисува как Месечко се прокрадва и иска да си грабне едно очервено за Великден яйце, но кучето го нащърбява, като отхапва парче от месеца. По-долу в разказа „Лунната люлка“ ще видим как самата луна предлага на героинята на Анета Дучева да си отчупи от нея и да рисува по звездното небе.

Детството обикновено се свързва с радост, игри, безгрижие. Това не е съвсем точно. Вярно е, че в детството човек е най-креативен и спонтанен. Но детето отрано се сблъсква и с екзистенциални, мъчителни въпроси, които се опитва да разреши с оскъдния си житейски опит. В българската класика за деца и юноши има много примери, в които авторите се обръщат към така наречените „трудни теми“. В съответния им историко-икономически контекст тези теми присъстват в творчеството на Стилиян Чилингиров – безхлебието и смъртта на дете, Константин Петканов – бездетството, Калина Малина – сирачеството, Добри Немиров – загиналия училищен другар, и много други теми и нюанси.

Анета Дучева е съвременен автор, който твори в тази област. Тя е привлечена от темите, които разглеждат потребността от емпатия, съпричастност, разбиране и приятелство. Въпросът за това как живеем с другия, с различния е стар колкото света. Но имаме ли усетите и сетивата, желанието и волята да живеем с различния, съзнаваме ли необходимостта от специални обучителни потребности. Общото мнение е, че тук, в България, този въпрос не е сред основните, неглижиран е и поради тази причина липсва необходимата култура и емоционална интелигентност и у млади, и у стари. Ала не всичко по отношение на този многоаспектен въпрос може да се реши само със законови уредби и медицински експертизи.

Ние се намираме преди всичко в сферата на чувствата и емпатията. Не на съжалението и сълзливото отношение, а на приемането и чувството за равнопоставеност. И къде, ако не най-вече в литературата, чрез образите, чрез емоционалното въздействие и възприемане, е важно да се говори по тези въпроси. Затова темите, които засяга Анета Дучева, са от първостепенно значение. Писателката, която от години живее в Германия, ми е споделяла, че се чувства най-щастлива, когато разказаните от нея истории стигнат до сърцата на малките ѝ читатели. Когато почувства по време на срещите си с деца и юноши, че те стават нейни приятели. Трите ѝ последни книги са озарени от темата за съпричастието и равнопоставеното приемане на другия, различния. Защото ако от малки децата не са се научили да общуват, да играят, да включат в своя приятелски кръг и това по-специално дете, то и когато пораснат те ще са най-малкото смутени в ежедневието как да се държат с него, какво да е тяхното поведение.

Една от големите заслуги и майсторство на писателката е умението ѝ плавно, неусетно и естествено да включва и приобщава тези деца сред другите – „нормалните“. Какво е да лепнеш етикета „инвалид“ на такъв човек? А обикновено това са деца или хора, които ментално са много над средното равнище, защото животът им минава в много повече духовни и интелектуални занимания. Много по-„инвалиди“ сме ние, другите, дето не сме физически ощетени от природата. За да се впишат в околната среда тези деца е трябвало да преодолеят много свои дефицити.

Всяка следваща книга на Анета Дучева говори за развитие на таланта ѝ като писател за деца. Ако в „Тони-Пони“, „Гого“ и „Джобно човече“ писателката дава заявка за своята чувствителност, за своята емпатия, деликатност и топлота в общуването, то трите ѝ следващи книги, посветени на „трудните теми“, я доказват като умел психолог, творец, пристрастен към хуманността и актуалността на въпросите за живота с различния.

В „Лунната люлка“ детето, което куца, първо е прието с неприязън, по-точно е неприето от класа. Нагрубяват го с подвиквания, че е „куца патка“, подложено е на присмех. И в тази приказка авторката примесва реалността с магическото. Всяка нощ от Луната са спуска една малка балерина и поканва Ана с нея в небето да танцуват. Тук детето се чувства в защитен свят, в който може да прави всичко – дори да танцува, а неговият физически проблем не му пречи. В духовния, вселенския свят ощетеният от природата човек е овъзмезден и награден за страданието си. Тук важни са духовността, богатата чувствителност. Така детето се чувства пълноценен човек и постепенно, благодарение и на своите качества, се научава да се справя с математиката и рисуването по-добре от всички, като така спечелва уважението на съучениците си.

А Бърборко от едноименния разказ, за да се отърве от сполетялото го нещастие с обринатия език заради лошия навик непрестанно да говори, да недоволства и да мърмори, трябва да приложи следното лечение: „сто подарени усмивки, сто прочетени книги, свирене на музикален инструмент, научаване на чужд език, рисуване…“. За това лечение в приказката се разказва ненатрапливо, то се появява не назидателно и наставнически, а като рецепта от старата книга на появилият се вълшебник Хоп.

Повестта „Пиано от картон“ не може да ни остави безучастни. Майката няма средства да купи пиано на своето природно надарено дете и Алекс е нарисувала клавиатурата на пианото на един голям картон, за да се упражнява. Тази история няма как да не ни напомни за най-добрите световни класически образци, където бедността не пречи на силния порив да се пребориш с обстоятелствата. Тя е толкова истинска, че ми се струва сякаш съм я чела и като биография на някой гениален музикант. И тук е голямото майсторство на Анета Дучева – от една житейска история да създаде вълнуваща повест, пълна с толкова топлота и емпатия. Художественост, която с условността, с обобщението на проблема, с философията и посланието си е дълбоко въздействаща. В творбата ни вълнува и въпросът за таланта, който преодолява всички трудности и постига творческа реализация. Много деликатно е засегнат, с по едно изречение, и социалният проблем – майката на Алекс работи допълнително, за да може детето да ходи на уроци, а бащата е далече и се обажда все по-рядко.

Ще ми си да отбележа и особената многогласност и многоаспектност на творбите на писателката. Всяка подистория е възможна тема на отделно разказване. Но така, вплетени, те придават полифоничност на наратива. Тази полифониност определя и стила на писане – при магиката преобладава метафоричността, при екзистинциалните въпроси действието става водещо.

На сирачеството е посветена повестта „Зимни слънчогледи“. Тази повест следва най-добрите литературни традиции и образци. Отпратките са и към „Златно сърце“ на Калина Малина, и към емблематичните „Том Сойер“ и „Хък Фин“ на Марк Твен. Детето без родители. В творбата на Анета Дучева главната героиня трябва да прекара известно време в дом за сираци. И тук тя пораства бързо – бързо става възрастен що се отнася до възприятията и преценката за света. Обстоятелствата не щадят психиката на тези деца, тяхното детство е кратко. Те са принудени да оцеляват в една враждебна и нещадяща среда. Вълнуващи са мислите им дали ще дойде някой, който да ги хареса и да поиска да ги осинови. За главната героиня Тони тези деца са като зимни слънчогледи – и те са оставени да мръзнат сами.

Писателката умерено и умело балансира, описвайки реалността, тъй че текстът ѝ да се превърне в литературна творба, а не в документален репортаж. Репортажът би въздействал натуралистично, а литературната фикция омекотява острите ръбове, без да ги захаросва – тя говори на чувствата ни.

„Зимни слънчогледи“ ни припомня също, че приятелството е най-ценното житейско преживяване. Докато при любовта се намесват много неконтролируеми фактори, приятелството е осъзнат процес и избор. Повестта проследява нелекия път на достигането до сърцата на другите. За това как чрез търпение, толерантност, смирение, безусловна любов и вяра можеш да превъзмогнеш всяко житейско изпитание. Отхвърлянето, пренебрежението, агресията се стопяват постепенно пред силата на добротата, доброжелателността и приемането. Така различният, другият, неприетият в началото, в един момент става най-добрият ти приятел, този, който те разбира най-добре, защото е преминал през страданието и има голямо сърце, открито за всички. Историите за другия, различния, „трудните теми“ при Анета Дучева завършват винаги щастливо. И това, пак казвам, не е захаросаният, сълзлив край. Това е Вселенски закон – ако излъчваш доброта и любов, светът рано или късно ще ти отвърне със същото. Тук ненатрапливо се промъква и проблемът за прошката. За това да имаш сили да простиш за грубостта и отхвърлянето, да имаш сили да излъчваш любов и благодарност. Не може да не си припомним, че красотата, душевната красота, ще спаси света.

Не е чудно тогава защо творбите на Анета Дучева достигат до сърцата и вълнуват децата читатели. Книгите ѝ се радват на висока оценка от деца и специалисти. Тя е носител на Националната награда „Константин Константинов“ за принос в книгоиздаването за деца, присъдена ѝ като автор на „Лунната люлка“ през 2014 г. „Пиано от картон“ е номинирана за Националната награда „Бисерче вълшебно“ през 2017 г. и печели второ място по брой на гласувалите деца. Включена е в списъка за най-добри български книги за 2017 г. от Националния център за книгата към НДК. „Зимни слънчогледи“ е номинирана за Националната награда „Бисерче вълшебно“ 2020 г. и се класира на трето място. Книгите ѝ са познати и извън България. Творчеството на Анета Дучева е своеобразен остров в съвременната българска литература. Ала този остров не е самотен и изолиран в своята тематична и художествена специфика. Напротив, той прокарва мостове към магичността и любопитството на детския свят. Един свят, който изкушава и възрастния да посегне към нейните творби. Магическият свят ни привлича през целия наш живот, а докосването до „трудните теми“ ни прави повече човеци. В подзаглавието на „Зимни слъногледи“ е написано, че е история за деца и други читатели, а посланието е, че „човек никога не е достатъчно пораснал, за да спре да вярва в чудеса!“.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Фройд, Зигмунд. Детската душа. С., Евразия, 1993, с. 165.
[2] Виолино Примо, Учителят на учителите – детето. // Вестник на жената, 1926, бр. 262, 25 декември.
[3] Руби, Маргарет. Излекувай своята ДНК. С., „Хомо Футурус“, 2017, с. 55.