Инсталацията Zoom in на Венелин Шурелов и Виолета Витанова даде името на тазгодишното издание на „Варненско лято“. Значенията на понятието, свързани с приближаване и вглеждане, тук са разиграни с идеята да съвместят дигиталното и аналоговото, зума и живото тяло.
Следвайки метода на зума в най-широк смисъл, Венета Дойчева, театровед и селекционер на официалната програма на фестивала, приближи до погледа осем български заглавия. Според нея те трябва да отговарят на няколко критерия: да са равностойни по качество на поканените чуждестранни представления (не е лесно!); да се съпротивляват на силния административен натиск върху театъра за комерсиализация и да представят млади имена. Началото сложи пиесата на Боян Папазов Рицар на Светия Дух, постановката на Маргарита Младенова в Народния театър, която вече спечели доста награди. Чрез въображаемите отношения между Алеко Константинов и неговите убийци режисьорката се съпротивлява на онова „основно правило на прагматичното живеене в последните няколко десетилетия – да отвърнеш на злото с още по-голямо зло”.
Във всяка селекция на юнския фестивал през изминалите години като в огледало се отразява вкусът на времето. Ретроспективният поглед лесно го идентифицира заедно с факта, че „Варненско лято” съвсем целенасочено осъществява амбицията си – да променя нагласите на зрителите и да отглежда своя публика. Фестивалът се опитва да събуди по-широк интерес към непопулярни жанрове и форми като танцовия театър, новото драматургично писане, мултимедийните постановки, към независимите трупи и артистите на свободна практика. Преди 20 години той наложи младите Явор Гърдев, Галин Стоев, Мариус Куркински, Лили Абаджиева. Това лято в програмата бяха включени Куклен дом на Крис Шарков (Пловдивски ДТ), Праехидно на Здрава Каменова и Гергана Димитрова от „“6 маймуни”, Коварство и любов на Стайко Мурджев в театър „София”. В началото на прехода, когато форумът набираше скорост, варненската публика търсеше най-доброто от българските сцени и най-вече от софийските, билетите се разпродаваха още преди 1 юни. Тогава нито фестивалът, нито театърът преживяваше себе си като част от общите процеси на отваряне в Източна Европа, довели до появата на редица международни фестивали в бившите соцстрани. Промяната в гледната точка последва през 1997, когато „Варненско лято” наложи нова програмна схема и се включи в европейските мрежи. Наред с българската селекция се появи и втора – на чуждестранни представления, а заедно с нея – процесът на сравнение, на оглеждане в непознатото и различното. През годините са показани около 140 спектакли от 36 страни, гостували са постановки на най-значимите имена в театъра: Питър Брук, Алвис Херманис, Оскарас Коршуновас, Деклан Донелан, Центъра на Гротовски, Раду Африм, Арпад Шилинг, Ромео Кастелучи, на хореографите Марк Мърфи, Найджъл Чарнок, Уейн Макгрегър, Урс Дитрих…
Десет години по-късно последва нова промяна: част от международната програма вече може да се проследи и в София. Тази година фестивалното присъствие в столицата беше най-забележимо: минималистичният пърформанс Един следобед на Раймунд Хог, драматург на Пина Бауш , конфронтира публиката с колективните идеали за красота и собствените й страхове от несъвършеното тяло; Лекция за пет пари и пиеса за кравата на Джонатан Бъроуз и Матео Фарджион – ироничен пърформанс отвъд конвенционалните техники, препраща към Лекция за нищото на Джон Кейдж; неочакваната Госпожица Юлия (в годината на Стриндберг) на Анна Петерсон от театър „Интима” в Стокхолм, която играе всички възможни роли и гледни точки към пиесата и превръща публиката в съучастник; Дориан Грей на режисьора Бастиан Крафт в Бургтеатер – хибрид между представление и видеоарт инсталация, актьорът е в интеракция с образи от 17 екрана; Масата на театър Карбидо от Вроцлав, спектакъл-концерт на четирима перкусионисти и една необикновена маса инструмент, разходка из географията на музиката – рок, джаз, етно, отново без съобразяване с жанровите граници.
Както неведнъж е било, „Варненско лято” дава възможност да се види направеното зад граница от български режисьори и актьори– Димитър Гочев, Самуел Финци, Галин Стоев, Иван Пантелеев, Иван Станев… Тази година бе представен Явор Гърдев (с български постановъчен екип), създал в Саратовския академичен драматичен театър „И. А. Слонов” Грозният от Мариус фон Майенбург, опит за постбрехтиански театър в стила на „ваймарско, макабрено кабаре”, както го определя режисьорът.
Само до Варна стигна трудно преносимата Буря от Шекспир на Националния театър в Крайова, нова постановка на Силвиу Пуркарете, с която бе открит международният Шекспиров фестивал в Крайова през пролетта. Легендарният румънски режисьор е създал сън в забавен кадър с оригинална трактовка на образите, в който героите разкъсват хартиените си дрехи, а визуалните послания въздействат като медитация. Това е втората постановка на Пуркарете, играна във Варна, след омагьосващата Дванайста нощ през 2006. Но тази година за пръв път дойде и самият режисьор, който живее във Франция и работи на големите европейски сцени (през август на Единбургския фестивал бе премиерата на постановката му Пътешествията на Гъливер). За Пуркарете Бурята е лабиринт, който не знаеш къде ще те отведе, досега е създал три съвършено различни интерпретации на най-странната пиеса на Шекспир. Казва, че е способен до края на живота си да поставя само нея, без да се отегчи. Пред журналисти той обясни още, че изпитва респект към театралния текст и му остава верен, макар да го обвиняват в обратното. По-скоро не е верен на клишетата в интерпретациите, които като пашкул обвиват всяко голямо произведение. Пуркарете не познава българската сцена, но няма нищо против да работи тук. Кой ли театър може да поеме предизвикателството?
Другото ново събитие беше от програмата, с която фестивалът прави заявка за целогодишно присъствие: съвместно с Британския съвет отскоро показва на киноекраните в София и Варна премиери на Кралския национален театър в Лондон. Хитът това лято бе Франкенщайн, постановка на известния най-вече от киното Дани Бойл – противно на предубежденията, живото представление е заснето, без да страда театралността. Зрителят вижда онова, което с просто око едва ли би могъл. Благодарение на камерата получава представа за цялата сцена, но и за детайлите в актьорската игра.
От няколко години „Варненско лято” съвместно с Арт Офис провежда шоукейс за гости от чужбина. Представят се мобилни продукции в превод на английски, целта е формациите да получат покани за гостуване и нови публики. Ако нещо липсваше в юбилейната година, то това бе постановка, продуцирана от самия фестивал. Археология на сънуването на режисьора Галин Стоев и Психоза 4,48 на Десислава Шпатова от предишни издания доказаха, че премиери от този тип са запазена марка, придават уникалност на събитието, отдалечават го от обикновения преглед на продукцията от сезона.
Въпреки че вече излиза извън Варна, фестивалът си остава свързан с усещането за лятна фриволност, с неочаквания крясък на гларус или ударите на часовника над Филиала, които прорязват сценичната тишина. Само във Варна се случват и паралелните събития с образователен и теоретичен характер: конференции, демонстрации, семинари, ателиета с млади участници… В годината, когато на преден план медиите по света изведоха протестиращия човек, най-естественият въпрос е: срещу какво се бунтува театърът? Фестивалната конференция се фокусира върху някои форми на бунт: срещу опита да бъде отнето политическото право на глас, срещу клишетата в прочита на класически текстове, срещу медийната диктатура и за завръщане към автентичното преживяване… Чуждестранните участници обговориха кризата на идеи и кризата на финанси. Дорте Лена Айлерс от Германия се спря на тенденцията след периода на деконструкция да се търси път към зрителя; Пьотр Олкуш – на бунтовете на полския театър: срещу бащите режисьори, властта и мейнстрийма; Дженвийв де Май от Балтимор разказа за битките на своята трупа за публика и финансиране, а проф. Юн Чеул Ким от Южна Корея, който присъстваше в качеството си на президент на Международната асоциация на театралните критици (IATC), за въвеждането на продуцентския принцип и премахването на щатната система в корейския театър, което обратно на очакванията не е отключило творческите енергии. Така методът на зума се оказа приложим в много и различни ситуации.
