0
382

Театърът като оръжие срещу своеволията на политиците

Георг Жено и цялия състав на Ние
Георг Жено и целия състав на Ние.bg

За театър „Реплика”, радикалния документален стил и нуждата от протести в България: с германския режисьор разговаря Борис Зафиров.

Когато реалността е подменена с фикция, фикцията трябва да заеме функциите на реалност. До голяма степен документалният театър предоставя нужната истинност на зрителите си. Поставянето на актьора в позицията на медия променя неговата сценична функция. Но за разлика от масовите медии, в този случай се проявява и личното му отношение към обекта. Превръщайки актьора в прожектор, театърът посочва проблемите, които така елегантно заобикаляме и не забелязваме.

Театър Реплика[1] вече е част от културния живот на България. Поздравления за това, че ти и твоят екип успяхте да насочите вниманието на хората към театъра, който правите.  

След шестнайсет години в Русия съм нещо като военен ветеран. Казвам го от гледна точка на трудностите, които съм срещал в моята работа като режисьор.

Защо документален театър, с какво и как той те провокира?

Мога да кажа, че в даден момент нещо се промени…, но нека да ти го разкажа чрез Хамлет. Много е странно, че за много хора, за много актьори е по-интересно да говорят за Хамлет, отколкото да го играят, защото аз си мисля, че е малко глупаво да изразяваш това, което не е част от душата ти, а само от мислите. Преди време в Русия бях започнал да работя по „Хамлет”, но стигнахме до неразбирателство с директора на театъра и прекратихме проекта. Причината беше, че аз не исках да следвам текста от пиесата, а да оставя актьорите да говорят това, което чувстват. Беше много по-докосващо и интересно да работим по реални истории. Например, един от актьорите разбрал, че баща му изневерява на майка му. В даден момент реших, че не искам да копирам реалността, а да я създавам тук и сега, и това е възможно само чрез личните истории, което се е превърнало до известна степен в твоя мисия. Както Ирина (Ирина Андреева от Театър Реплика – б.р.) разказва историята си за Санчес (един от немалкото бездомници около НАТФИЗ, които с времето са се превърнали в познайници на студентите). Но има разлика между актьорската игра в класическото разбиране и съществуването на актьора, когато взаимодейства с реалната действителност. Аз искам да накарам актьорите да приемат ролята си като мисия, това много харесвам и в театъра на Неда Соколовска, нейните образи също са приели различни мисии от реални хора. И тя е много етична и откровена в този начин на работа. Аз имам малко по-различен метод на работа, за мен може би е най-важно актьорите да са повлияни от своите лични преживявания. Аз искам да разруша лъжата, защото светът, в който живеем, е построен върху лъжи. Някак усещам, че цялата ни действителност се обръща в грешна посока.

Това означава ли, че за теб театърът не е фикция, а място където да се случва реалността?

Да, ние постоянно губим реалността, хората имат нужда от място, в което да се чувстват по истински начин.

боряна пенева и ирина андреева- ние сме боклуците...
Боряна Пенева и Ирина Андреева в „Ние сме боклуците от Източна Европа”

Специално място, където да могат да бъдат себе си.

Да, освен това там можеш да бъдеш не само свидетел, но и участник, защото актьорите създават тази реалност, която е видима и осезаема, и ти можеш да бъдеш част от нея. Защото аз наистина не смятам, че е глупаво да насочиш вниманието си изцяло към това как да оформиш сцената и с какво да я напълниш. Знам, че за повечето хора това е нормален подход, за мен по-скоро е много шум за нищо. Много излишна работа. Ти гледа преди време „Истина отвъд полярния кръг”[2]. Ние бяхме отделили два месеца, за да живеем заедно с тези хора, това според мен е много по-ефективно.

Ованес Торосян и Ирина Андреева в „Истина отвъд полярния кръг”

В последното ви представление актьорите боравят със собствените си персонажи. Не преминава ли формата по този начин в социално шоу? 

Ще ти обясня. Първо, според мен няма разлика, защото най-важните въпроси, които може да задава изкуството, това са социалните въпроси. Второто е свързано с теорията на немския изкуствовед Удо Култерман, за когото артистът е като шаман за съвременното общество. Защото той действа, съзнателно жертвайки себе си за обществото. По този начин събужда в хората лечебни сили.

Има ли нещо общо с метафизичния театър?

Не, това е много дълбока реалност, работи в посока не само на това, което виждаме, но и спрямо нашето подсъзнание и спрямо енергията между хората. Например, Милко говори по много дълбок начин за неговата лична история, другите хора виждат, че той работи с тази история, и разбират, че това е много трудно, че е травма за него, която другите също разпознават в собствените си истории. Това искам да постигна в представлението.

Трудно ли е да се постига истинност в такъв тип сценично случване? На моменти ми се струваше, че се губи истинността в разказите.

Да, разбира се. Това е така, защото просто не е възможно да се случва всеки път. В нормалния театър ти правиш нещо с текста, а тук текстът прави нещо с теб. И от тази гледна точка, няма как да има повтаряемост на емоцията и няма как тя да звучи по един и същи начин.

Предполагам, че за някои актьори е по-трудно да бъдат откровени и винаги изцяло отворени към публиката.

Да, така е, но това е част от нашия театър: първо, защото винаги има водещи фигури, които са най-контактни, и второто, което е пряко свързано, е, че това прави случването още по-реално. Също така „Истина отвъд полярния кръг” не е само копирана история, която се играе. По някакъв начин тя е и реплика, актьорите намират своя път да пресъздадат екстремната реалност, в която крещят един на друг или се смеят. Това е театър „Реплика”, пресъздаване на реалността чрез собствената реалност. Така е и в последния ни спектакъл. Сега разбираш какво точно целя в нашия театър, реалност, без да се копира реалността.

Ивайло Драгиев (заден план), Благой Бойчев, Ирина Андреева в „Двама бедни румънци, които говорят полски”

Оставяш ли актьорите сами да изграждат своите образи и текстови партитури?

Да и това в никакъв случай не се случва на принципа на импровизацията. Структурата на нашите представления е много прецизно изградена.

Връщайки се към последното представление, искам да попитам: мислиш ли, че има разлика между „боклуците” в Източна и в Западна Европа?

Когато бях малък, моите родители бяха много бедни, артисти, но семейството ни беше сплотено. В моето училище имаше много богати деца, беше училище по изкуствата, където се използваха наркотици. Аз бях едно от най-бедните деца. Нямах никакво време да се занимавам с наркотици. На 16 години вече работех и помагах на родителите си. Но тук, в България, в момента ситуацията, доколкото имам наблюдения, е малко по-различна, някои хора дори нямат възможността да се издържат и да работят. Когато учех в Русия, имах възможност да работя и да печеля нужните ми средства. Но тук не е така, ти чу историята на Ирина (Ирина Андреева), преди време тя се е принудила да работи като чистачка. Или да вземем Ивайло Драгиев за пример, който е фанатичен спрямо своята работа, той работи от сутрин до вечер в различни проекти, както знаеш участва в най-популярните постановки и филми и не се чувства материално свободен. Ситуацията с бездомните хора е същата. Естествено не е само въпрос на бедни или богати, това е въпрос на характер, въпрос на твой личен избор. Тук много хора наистина нямат избор и това е различното.

До каква степен ситуацията опира до личен компромис? Понякога ситуацията изисква да се съобразим с нея.

Така е, да, например аз имам и друго образование за телефонен консултант по продажбите. Предполагам, че се сещаш за тези хора, които ти се обаждат и започват да те убеждават, че трябва да си купиш нещо. Тогава бях на 16 години и исках да работя, за да мога да имам пари, за да мога да купя билети за кино за приятелката си. Така започна моята кариера на трудещ се човек. В момента това ми носи някакво спокойствие, защото хората, с които работехме като ученици, вече имат своя компания и ако трите ми представления престанат да се играят, аз няма да легна на дивана да се тръшкам шест часа. Но това не означава, че всеки е готов и е способен да го направи. Още повече, че вие сте били 45 години под комунистическия режим.

Не мислиш ли, че проблемът е по-дълбоко вкоренен в манталитета на хората? Демокрацията принадлежи на активния човек, който носи отговорност за живота си.

Да, но при нас ситуацията е различна. Ние сме театър „Реплика” и аз не съм техен шеф.

 Да, това се усеща в представленията.

Дори по време на репетиции аз не налагам мнението си, оставям всеки да изразява и търси това, което мисли, че е нужно за неговата роля.

Това е различен подход от повечето случаи в българския театър. До голяма степен тук режисьорската позиция се приема като върховна и рядко някой друг може да зададе посока.

Преди време, когато работех в държавен театър, имаше една актриса, която постоянно ме питаше дали може да каже нещо, може ли да ме попита нещо. Аз й казах да спре да общува по този начин, защото ние сме партньори, дори започнах да се чувствам неудобно. Всичко това е свързано с робското мислене на хората в съветските системи, затова последната песен в нашия спектакъл „Ние сме боклуците от Източна Европа” е много важна за мен, защото тя зове на бунт срещу тоталитарните системи. Затова Ирина в нашия спектакъл сравнява българското съвремие с миналото в Полша, защото тогава в Полша хората наистина извършиха революция против съветската система, а в България до ден днешен царстват същите сили.

replika
Театър „Реплика”

Мислиш ли, че е лошо да напуснеш страната си и да работиш другаде? Понякога това може де е временно решение с цел инвестиция.

Да, съгласен съм с теб. В момента Германия се нуждае от много нови хора, защото работейки за нас, вие като имигранти плащате данъци, с които държавата покрива социалните нужди на възрастните хора. Но в същото време, за да спечелят изборите, политиците използват националните настроения и лъжат германския народ, че пристигането на български и румънски емигранти е опасно за немската икономика и във вестниците всеки ден пишат за това как българи и румънци крадат нашите пари.

До голяма степен може би са прави. Много хора от България и Румъния работят нелегално в Германия.

Да, но това не са всички хора от Румъния и България. Още повече, че голям дял от индустрията се крепи на хора от Източна Европа, също така Германия изнася много продукти за тези страни. За едно си прав, за конкретната човешка история. Ако тук нямаш добър живот, естествено, че можеш да пробваш в друга страна. Но цялостно погледнато, аз мисля, че ще е по-добре, ако всички се обединят и излязат на улицата, тогава правителството ще промени отношението си много бързо.

През последните години правителствата не се трогват от протестите, които се случват.

Защото не са силни.

Нима протестите на истанбулския „Таксим” или на  Майдана в Киев не бяха убедителни?

Аз по-скоро говоря за тукашното положение. Относно Украйна видяхме,че Янукович загуби битката. За Путин протест от седемдесет хиляди обаче е нещо смешно, когато се случва в Москва, където живеят двадесет милиона. Колко процента са те от целия град, по-малко от един. Тук положението е същото. Има много възможности за борба с корупцията.

Мислиш ли, че театърът, който правите, може да се противопостави на ситуацията и да накара хората да бъдат по-активни и ангажирани?

По-скоро всеки да разбере, че трябва да се използва целият възможен ресурс. Трябва да създадем такъв театър, от който да се страхуват крадците и хората, замесени в корупционни скандали. Както се страхуваха в съветско време от спектаклите на „Таганка” или както Путин се страхува днес от съвременните артисти, от групата „Пуси Райът”, например. Театърът е много добро оръжие срещу своеволията на политиците.

Герг Жено e художествен директор на интердисциплинарната театрална лаборатория NEDRAma, базирана в София, Хамбург и Москва. През 2003 г. завършва Академията за театрално изкуство в Москва. Съосновател на Театър.doc, където работи като режисьор и куратор на документални проекти. От 2008 до 2013 г. създава и ръководи театър „Йозеф Бойс” в Москва. В Москва развива театралната програма на център „Сахаров” и на общество „Мемориал”. Георг е куратор на повече от 70 театрални проекта в Русия, Украйна, България и Германия. Четири от тях са номинирани през годините за наградата Златна Маска. Спектакълът му „При нас всичко е добре” е в програмата „Нова пиеса” на фестивала „Златна маска” през 2011 г. в Москва. През 2012 г. проектът му „Кризис” участва в седмото Берлинско Биенале на съвременното изкуство. Проектът му Democracy.com обикаля руските сцени от 2006 г. насам. От 2013 г. Георг е куратор и режисьор на театър „Реплика”, чиито представления „Ние сме боклуците от Източна Европа”, „Двама бедни румънци, които говорят полски”, „Истина отвъд полярния кръг” и др. се играят в София.



[1] Театър „Реплика” е независима неправителствена организация, която се основава на колективно и демократично управление. Създаден е от четирима актьори – Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Благой Бойчев, Милко Йовчев и младия продуцент Стефан Алексиев. Виж повече на сайта http://replicatheatre.com/za-teatur-replika/.

[2] Пиесата е написана на базата на интервюта с носители на ХИВ, събрани в сътрудничество с благотворителната фондация „Кризисен център за социално-психологическа помощ „69 паралел” в Норилск, Русия. Б.р.